Решение № 2209 от 02.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2209 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100513516 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца П. Б. В. срещу решение № 3826 от 06.03.2025 г., постановено по гр. дело № 7614/2023 г. по описа на СРС, 30 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК с решение № 13353/08.07.2025 г.), в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Прокуратурата на Република България осъдителни искове, както следва: с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 12000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (заплатени средства за адвокатско възнаграждение – 7000 лв. за защита по НОХД № 1669/2015 г. по описа на СпНС, 7 с-в и 4000 лв. за защита по ВНОХД № 437/2018 г. по описа на АСпНС) във връзка с образувано срещу ищеца наказателно производство, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда; с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 5000 лв. до пълния предявен размер от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от водено срещу ищеца наказателно производство - ДП № 1331/2012г. по описа на 06 РУ - СДВР, пр. пр. № 4982/2012 г. по описа на СРП, НОХД № 1669/2015 г. по описа на СпНС, ВНОХД № 437/2018г. по описа на АСпНС и КНД № 1

899/2021г. по описа на ВКС, по което е оправдан с влязла в сила присъда; както и с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 3000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на посоченото наказателно дело в разумен срок.

В жалбата на ищеца са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът-ищец счита, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди не отговарят на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и не съответстват на установената значителна продължителност на наказателното производство извън разумния срок, дължаща се на действията на компетентните органи, както и на значителните неимуществени вреди, които се доказват по делото (получен тик на лицето, остра стресова реакция и посттравматично стресово разстройство). Поддържа, че претендираният размер на имуществените вреди се доказва от приложените към исковата молба писмени доказателства – три броя договори за правна защита и съдействие, в които е удостоверено изплащането на адвокатските хонорари и които не са оспорени от ответната страна. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият-ответник Прокуратурата на Република България не е подал отговор на въззивната жалба на ищеца. В открито съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 3826 от 06.03.2025 г., постановено по гр. дело № 7614/2023 г. по описа на СРС, 30 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК с решение № 13353/08.07.2025 г.), в частта, с която са уважени предявените от П. Б. В. осъдителни искове, както следва: с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди във връзка с образувано срещу ищеца наказателно производство, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 21.11.2022 г., до окончателното й изплащане; с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от водено срещу ищеца наказателно производство - ДП № 1331/2012г. по описа на 06 РУ - СДВР, пр. пр. № 4982/2012 г. по описа на СРП, НОХД № 1669/2015 г. по описа на СпНС, ВНОХД № 437/2018г. по описа на АСпНС и КНД № 899/2021г. по описа на ВКС, по което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 21.12.2021 г., до окончателното й изплащане; както и с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на посоченото наказателно дело в разумен срок, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 21.12.2021 г., до окончателното й изплащане.

2

В жалбата на ответника са развити оплаквания за недопустимост на решението по иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, евентуално за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът-ответник счита, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди не отговарят на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и са завишени по размер предвид установените по делото неимуществени вреди и ниския интензитет на извършените следствено-процесуални действия спрямо ищеца. Поддържа, че първоинстанционният съд е определил неправилно началната дата на дължимост на мораторната лихва върху присъдените обезщетения, която следвало да бъде съобразена с датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемият-ищец П. Б. В. не е подал отговор на въззивната жалба на ответника.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с възраженията на въззивника-ответник следва да се отбележи, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ не ограничава приложното поле на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като двете разпоредби са позволяващи и създават субективни права при различни фактически състави. Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ е създадена с цел да се разширят законовите възможности за защита при бавно правосъдие, но обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетение се дължи за накърняването на всички права и неимуществени блага, които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. В този случай съдът ще определи глобално обезщетение за нарушението на всички тези права, включително на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Това не изключва обаче възможността лицето да претендира тези вреди отделно с иск по чл. 2б ЗОДОВ и подобна претенция не е недопустима. Когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ 3 и на чл. 2б ЗОДОВ, увреденото лице има право да избере по кой път да търси защита на нарушеното право по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ – дали чрез включване на твърдението за „неразумен срок“ в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (в който случай съдът ще определи по-голям размер на глобалното обезщетение за всички вреди от незаконното обвинение) или с предявяване на отделна искова претенция по чл. 2б ЗОДОВ кумулативно с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по който в този случай съдът ще разграничи обезщетенията и отделно ще определи и присъди това за вредите от бавно правосъдие и това за останалите вреди, претърпени в причинна връзка с незаконно проведеното наказателно производство. В този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. по описа на ВКС, ОСГК. Ето защо предявяването на отделни искови претенции по чл. 2б и по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в случая е допустимо и не е налице основание за частично обезсилване на първоинстанционното решение по изложените от ответника съображения.

Обжалваното решение е частично неправилно поради следните съображения:

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в тежест на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда (решение); 2) претърпени неимуществени и имуществени вреди в причинна връзка с проведеното наказателно преследване.

С оглед твърденията на страните и приложените писмени доказателства по делото не се спори, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение от ответника за извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 2 и ал. 2, т. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК (квалифициран състав на изнудване в условията на продължавано престъпление), въз основа на което е било проведено наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда по в.н.о.х.д. № 437/2018 г. по описа на СГС, НО, V въззивен наказателен състав. Оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.

При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл.

52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на 4 наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о.