Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 4312 от 10.09.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 2207/2025
Вид
Определение № 4312
Подписан
10.09.2026
В сила
10.09.2026
Състав
Пламен Стоев, Радост Бошнакова, Розинела Янчева

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4312 гр. София, 10.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002102207 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Дюни“ АД, против решение № 235 от 02.12.2024 г. по в. гр. д. № 271/2024 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 338 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 1040/2022 г. на Бургаския окръжен съд с уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС на Държавата за установяване правото на собственост върху недвижим имот - реална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Созопол, с площ от 6 500 кв. м, бивш ПИ с № 011048 по картата за възстановената собственост на гр. Созопол, представляваща територия между две морски съоръжения, и за осъждане на ответното дружество „Дюни“ АД да предаде владението върху този имот.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие със закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея са поставени многобройни правни въпроси с доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, актове на Конституционния съд на Република България, както и с оглед значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отправено е също така искане с правно основание чл. 149, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 150, ал. 2 КРБ за сезиране на Конституционния съд, който да тълкува разпоредбата на чл. 18 от Конституцията на Република България и по-точно да даде отговор на въпроса - дали определената територия в случая се включва (с оглед свидетелските показания) в съдържанието на тази разпоредба, 1 като се има предвид, че след 1988 г. процесната територия вече не представлява море, а отвоюван от морето бряг в резултат на естествени наносни процеси.

В подаден в срока по чл. 287, ал 1 ГПК писмен отговор Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва касационната жалба по съображения за неаргументираност на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на релевираните касационни оплаквания. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Същата не обосновава основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

За да постанови обжалваното решение, състав на Бургаски апелативен съд е приел за безспорно по делото, че в периода 1983 - 1987 г. процесният имот е попадал в акваторията на Черно море, като около него са изградени от Държавата кей „Марина“ и мол (хидротехническо съоръжение за защита на акваторията на пристанище от вълнение, свързано в единия си край с брега) - подобекти на изграденото на държавен терен ваканционно селище „Дюни“. Последното било предоставено за управление на държавното дружество „Дюни“ ЕАД, правоприемник на ТК „Балкантурист“ - Созопол, впоследствие преобразувано в „Дюни“ АД и приватизирано с договор от 16.04.1999 г.

Въз основа на приетите експертни заключения на първоначалната съдебно-техническа експертиза и допълнителна експертиза, както и от изслушаното в хода на въззивното производство второ допълнително експертно заключение, въззивният съдебен състав е обосновал извода, че спорният имот попада в територията на морски плаж „Дюни-Алепу“.

За същата територия е бил съставен и Акт за изключителна държавна собственост (АИДС) № 591 от 04.02.2000 г., при изготвянето на който е било съобразено и заснемане на морските плажове, извършено през 1999 г., като през 2006 г. този акт е бил коригиран. Процесният имот не е бил включван в обхвата на АДС № 676 от 01.09.1995 г., съставен от кмета на Община Созопол за земя и сгради във ваканционно селище „Дюни“, тъй като по кадастралния план, въз основа на който е бил съставен този акт, територията на спорния имот е попадала в акваторията на Черно море. При проследяване на наличните геодезически заснемания от специализираната карта, кадастралните планове, едромащабните топографски карти и надморската височина (котите) на брега и до него се установявало, че процесната територия е била разположена върху водослив, отвеждаща повърхностните дъждовни води от територията на север и северозапад в морето. След повишаване нивото на брега, вследствие на отлагане на пясъчни маси, породено от благоприятното разположение на 2 изградения кей, е настъпило заблатяване на терена поради липса на необходимия денивелационен наклон за оттичане на водите в морето. В периода 2000 – 2002 г. имотът бил реконструиран, като върху него са били изградени площадка и открит басейн. След изграждането на басейна върху бетонна площадка в спорния имот (идентичен с бивш поземлен имот № 011048 и понастоящем съставляващ част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на гр. Созопол), същият за първи път е бил нанесен като самостоятелен обект - поземлен имот № 011048, в картата на възстановената собственост за землището на гр. Созопол на 22.05.2003 г. (три години след нейното одобряване през 2000 г.), въз основа на решение от 23.04.2003 г., което липсва в архива на ОСЗ – Созопол. Впоследствие, след заснемането на морските плажове през 2012 г., имотът е бил отразен като „площадка“ в специализираната карта за морски плаж „Дюни“, както и в действащата кадастрална карта.

В този смисъл въззивният съд приел, че са и изслушаните показания – свидетелката Р. И., работила в „Дюни“ АД от 1986 до 2006 г. като отговорник на пречиствателна станция и от 2010 - като отговорник на басейн, заявила, че през 1986 г. на спорния терен имало пристан за яхти, хелинг (скара за издърпване на лодките) и беседка, под която излизал канал за дъждовни води от х-л „Пеликан“. На мястото се събирали листа и утайка от дъждовната вода, изтичаща от канала. Започнало да се образува блато от изгнилите листа, треви, водорасли и туристите се оплаквали от миризмата. При силен дъжд се свличала и почва към заблатеното място. Когато започнали да строят басейна, направили шахта на мястото, където каналът се вливал в морето, и оттам извели тръба далеч от брега, както било по проект.

Басейнът бил построен 2001 – 2004 г. на заблатеното място, където преди това било море.

Първоначално там имало морска вода, било си море и лодките влизали вътре. Свидетелката И. К., също работила във в. с. „Дюни“ още от 1983 до 1992 г., а след това от 2004 г. до датата на изслушването , свидетелствала за това, че в района на сегашния пристан нямало плаж.

Когато започнало изграждането на „Марина“ и съоръженията за обезпечаване отичането на водите, се получило заблатяване на територията на процесния имот, а през 2004 г. на това място вече имало изграден басейн.

При така събраните доказателства въззивният съд намерил за установено, че до 2002 г., когато от „Дюни“ АД били изградени открит басейн и бетонна площадка в спорния терен, същият, при изграждането на морските съоръжения кей и мол до края на 80-те години на миналия век, е бил море. Впоследствие, през 90-те години, поради наноси от морето и отичане на дъждовна вода, морската площ изплитняла и се превърнала в заблатена водна територия от акваторията на Черно море и плажна ивица. Този извод се подкрепял и от посоченото в акт за узаконяване № 4 от 11.02.2004 г. на Община Созопол, в който спорният обект е посочен като „открит басейн „Марина“ с основи на изкуствен остров“, което съдебният състав е приел, че потвърждава констатацията за изграждането му във водна площ - част от акваторията на Черно море, а не върху земя. Изтъкнато е още в мотивите и че липсва основание за отразяване на имота в картите за възстановена собственост в землището на гр. Созопол, след като същият никога не е имал характера на земеделска земя.

С оглед изложеното и като се е позовал на разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на 3

Република България, въззивният съд е приел, че в случая се касае до имот изключителна държавна собственост, доколкото към датата на завземането му от страна на ответника същият е представлявал заблатена морска плитчина с плажна ивица. В това си качество, като вещ изключена от гражданския оборот по силата на чл. 28, ал. 1 ЗС, съдът посочил, че спорният имот не може да бъде придобиван от физически и/или юридически лица.

Следователно, доколкото в отговора на исковата молба не се отричала собствеността на Държавата върху него в периода преди 2002 г., то възраженията за придобиването му по приращение, евентуално по давност, след изграждане на бетонната площадка с открития басейн през 2002 - 2004 г., съдът е отхвърлил като неоснователни. Изтъкнал е, че като несвоевременно наведени твърденията за придобиване на спорния имот по силата на договора за приватизация от 1999 г., както и въз основа на земеделска реституция, не следва да се обсъждат.

С тези съображения въззивната инстанция е намерила предявения иск за собственост по чл.

108 ЗС като доказан и го уважила както в установителната, така и в осъдителната му част.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното по предмета на настоящото производство по чл. 288 ГПК:

Отправеното искане с правно основание чл. 149, ал. 1, т. 1, вр. чл. 150, ал. 2 КРБ следва да се остави без уважение. В своята практика Конституционният съд съблюдава трайно установени критерии за допустимост на исканията за тълкуване на разпоредби от Конституцията. Изтъкната е необходимостта, когато искат тълкуване на конституционни разпоредби, сезиращите субекти да посочват в какво се състои неяснотата на тези разпоредби, могат ли те да породят и пораждат ли някакви съмнения относно еднаквото и точното им приложение, и в какъв смисъл следва да се тълкуват (определение от 02.06.1992 г. по к. д. № 13/1992 г.). Необходимо е да бъде изяснен още правният интерес от исканото задължително тълкуване, като се изложат съображения за неяснота относно смисъла и съдържанието на конституционната разпоредба, която да обуславя противоречиво или нееднакво прилагане (определение от 30.04.1998 г. по к. д. № 14/1998 г.). Също така, абсолютно условие за допустимост на отправеното искане е повдигнатият въпрос да има преюдициален характер за решението по конкретния правен спор (Тълкувателно решение № 3 от 2020 г. по к. д. № 5/2019 г.).

В разглежданата хипотеза описаните условия не са налице. На първо място, поставеният въпрос е твърде казуистично формулиран по начин, който предполага Конституционният съд да преразгледа конкретно достигнатите по делото фактически констатации по правнорелевантните факти и тяхното значение, а не да тълкува абстрактно и общовалидно конкретната разпоредба от основния закон. Освен това, отправянето на посоченото запитване до Конституционния съд не е от преюдициално значение за разрешаването на повдигнатия правен спор. Съгласно изложените аргументи към мотивите в обжалваното решение, в случая се касае за завзета заблатена морска плитчина от акваторията на Черно море с плажна ивица (т. е. водна площ - воден обект, и крайбрежна плажна ивица), а дори и да се възприеме тезата на ответника, че спорният терен е бил вече земя към 2000 - 2004 година, а не заблатена морска плитчина, то крайният изход по делото не би се променил, тъй 4 като чл. 12, ал. 1 ЗВ (обн. - ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.01.2000 г.) прогласява за публична държавна собственост земите, образувани в резултат на естествени процеси, настъпили в териториалното море.