Решение № 258 от 07.03.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Пазарджик, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря Мирослава Савова като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20255220104264 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от искова молба от А. М. И., ЕГН **********, с адрес: ****** и Д. И. И., ЕГН **********, с адрес: ******, чрез пълномощника им адвокат Л. К., със съдебен адрес: *****, срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4.

Ищците твърдят, че срещу двамата заедно било висящо изп. дело № 201999040400555 по описа на ЧСИ Харалампи Пилафов, рег. № 904, с район на действие ОС – Пазарджик, за заплащане на сумата от 2 495,30 евро, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит, както и сумите от 208,05 евро – просрочена редовна лихва за периода от 05.07.2009 г. до 10.08.2010 г., 140,32 евро – просрочена наказателна лихва, ведно със законна лихва върху главницата считано от 11.08.2010 г. до изплащане на вземането и сторените по делото разноски в размер на 418,08 лева, в полза на взискателя цесионер и частен правоприемник – ответното дружество Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Твърдят, че след приключване на съдебното дирене в производството по което било издадено изпълнителното основание, било настъпило нововъзникнало обстоятелство, а именно изтичане на предвидената в чл. 110 от ЗЗП петгодишна давност по отношение вземането на ответното дружество. Сочат, че по реда на ГПК заповедите за изпълнение се ползвали със стабилитет, тъй като влизали в сила, макар и в заповедно производство да не се провеждало съдебно дирене. Излагат, че са осъдени солидарно да заплатят посочените по-горе суми в полза на кредитора „РайфайзенБанк (България)“ ЕАД, ЕИК 175074752, включително и сумата от 2 495,30 евро, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит.

1

Сочат, че от удостоверение от 18.09.2025 г., издадено от ЧСИ Харалампи Пилафов се установявало, че с молба от 22.07.2021 г. първоначалният кредитор „РайфайзенБанк (България)“ ЕАД образувал изпълнително дело № 657/2011 г. по описа на ЧСИ Минка Станчева, рег. № 822, с район на действие ОС - Пловдив, въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 3202/2010 г. на РС - Пазарджик. На 09.09.2011 г. държавата била присъединена по делото като взискател, на основание чл. 458 от ГПК, за вземане от 2 694,14 лева, дължима от ищеца А. И.. На 12.08.2011 г. върху трудовото възнаграждение на последния получавано от БМ „Стопанисване и управление на общинските пазари и комунални дейности Пазарджик“, бил наложен запор.

По същото дело на ЧСИ Станчева на 24.10.2011 г. бил наложен и запор на МПС-та с ****, собственост на ищеца И.. На основание чл. 429 от ГПК, на 10.12.2013 г. като взискател по делото бил конституиран „Свеа Файнанс България“ ЕООД, въз основа на договор за цесия от 10.10.2013 г. за сумите по процесния изпълнителен лист. На 23.01.2015 г. върху трудовото възнаграждение на ищеца И., получавано от БМ „Стопанисване и управление на общинските пазари и комунални дейности – Пазарджик“, бил наложен запор. На 21.10.2015 г. бил наложен запор и върху трудовото възнаграждение на ищцата Д. И., получавано от Община Пазарджик. На 19.12.2016 г. като взискател по делото било конституирано ответното дружество, въз основа на договор за цесия от 03.10.2016 г. за сумите по процесния изпълнителен лист.

На 10.10.2017 г. бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца И. в „РайфайзенБанк (България)“ ЕАД и „Обединена българска банка“ АД, както и на банковите сметки на ищцата И. в „Банка ДСК“ АД и „Обединена българска банка“ АД. По искане на взискателите посоченото изпълнително дело при ЧСИ Станчева било изпратено на ЧСИ Харалапи Пилафов, като продължило под изп. дело № 201999040400555. Намират, че некоректно и вероятно поради грешка, в издаденото удостоверение от ЧСИ Пилафов било вписано, че 15.02.2021 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца И., получавано от „Авантюрин – 63“ ЕООД, тъй като по делото липсвало постановление за наложен запор, както и друга писмена кореспонденция с посоченото дружество. Сочи се, че по делото били насрочени описи на движими вещи по отношение ищецът И. на дати 01.08.2022 г., 30.09.2022 г., 13.06.2023 г. и 07.03.2024 г., но същите не били извършени. На 30.04.2025 г. бил наложен запор на сметките на ищцата И., открити в „ИзиПей“ АД.

Излагат, че с отрицателния установителен иск за недължимост на суми по изпълнителен лист се цели установяване на несъщестуващо изпълняемо право, като при уважаването му, изпълнителният процес следвало да се прекрати. По време на висящността на изпълнителния процес, длъжникът имал правен интерес да установи твърдяното несъществуване на изпълняемото право, чрез предявяване на отрицателен установителен иск, като така на кредитора се отнемала възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Излага се, че според нормата на чл. 120 от ГПК давността не се прилагала служебно, поради което след изтичане на срока на погасителната давност, длъжникът следвало да направи волеизявление, че иска да се ползва от давността. Наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителен лист било достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл. 439 от ГПК, с който се оспорва изпълнението. В случая, срещу ищците имало висящо изпълнително производство по делото при ЧСИ Пилафов. Позовават се на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК като сочат, че 2 според ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекратяването на производството при т.нар. „перемпция“ настъпвала по силата на закона, а с постановлението си, имащо констативен, а не конститутивен ефект, съдебният изпълнител само прогласявал осъществяването на правнорелевантните факти. Прекратяването на изпълнителното производство настъпвало по право, като новата давност за вземането започавала да тече от предприемането на последното по време валидно действие, като всички предприети действия се обезсилвали по право, с изключение на тези, от които трети лица са придобили права. Съществено за спора по делото било, че давността по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД се прекъсвала от предприемането на изпълнително действие, посочени примерно в посоченото тълкувателно решение. Сочи се съдебна практика, според която предприемането на изпълнително действие по отношение един от солидарните длъжници по изпълнителното дело, не водел до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение останалите солидарни длъжници. Предвид това се сочи, че в настоящия случай давността била прекъсната за първи път чрез налагане на запора на двата леки автомобила от 21.10.2011 г., съответно с последващи запори върху трудовото възнаграждение от 23.01.2015 г., както и на 21.10.2015 г. и този върху банковите сметки от 10.10.2017 г. по първоначално образуваното изп. дело № 657/2011 г. на ЧСИ Минка Станчева. Считат, че присъединяването на държавата на 09.09.2011 г. не я правело самостоятелен взискател, какъвто бил присъединеният такъв, разполагащ с изпълнителен лист, поради което това действие не прекъсвало нито срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нито на давността. Счита се, че и насрочването на опис на движими вещи в дома на ищеца, не прекъсвали давността, тъй като този способ не бил осъществен и извършен, по причина за която взискателят отговарял – не внесъл такси и разноски и не оказал необходимото съдействие, като така осуетил неговото изпълнение. Сочи се, че по въпроса „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“ било образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като преобладаващата съдебна практика приемала, че изпълнителни действия, които са от естеството да прекъснат давността, не биха могли да я прекъснат, когато се извършват по изпълнително дело, прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Вземането по делото произтичало от договор за кредит, поради което била приложима разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД и общата 5-годишна давност за главницата, съответно кратката 3-годишна давност за лихвата. Намират, че давността за вземането е започнала да тече от 10.10.2017 г., поради което същата изтекла на 10.10.2022 г. Сочат, че веднъж изтекла, давността не можело да бъде прекъсвана, а противното би означавало взискателя да удължи давностните срокове безконечно, което противоречало на императивната правна норма. Вземанията за разноски също били погасени по силата на чл. 119 от ЗЗД, според която разпоредба с погасяване на главното вземане, се погасявали и произтичащите от него допълнителни вземания.

Позовавайки се на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД считат, че акцесорните вземания обезщетение за забава върху главницата също са погасени по давност, но по отношение на тях липсвал правен интерес от предявяване на иск.

Отправено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, че ищците А. М. И. и Д. И. И. не дължат вземания, прехвърлени на ответника с договор за цесия от 19.12.2016 г. в размер на сумата от 2 495,30 евро, 3 представляващи просрочена главница по договор за банков кредит, за която е издаден изпълнителен лист от 12.08.2010 г. по ч.гр.д. № 3202/2010 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, въз основа на който е образувано изп. дело № 201999040400555 по описа на ЧСИ Харалампи Пилафов, с рег. № 904 на КЧСИ, с район на действие ОС – Пазарджик, като погасена по давност.

Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощника си юрисконсулт БД, депозира писмен отговор на исковата молба, с който изразява становище за допустимост на предявените искове.

Не оспорва основателността на исковата претенция по отношение ищцата Д. И., като намира, че вземането срещу нея е погасено по давност, доколкото последното изпълнително действие, прекъсващо давността било извършено на 10.10.2017 г.

Оспорва като неоснователен предявения от ищеца А. И. иск. Сочи, че за вземането било образувано изп. дело № 657/2011 г. по описа на ЧСИ Минка Станчева-Цойкова, което било преобразувано в изп. дело № 555/2019 г. по описа на ЧСИ Харалампи Пилафов. По изп. дело № 657/2011 г. след юни 2015 г. последователно били искани и извършвани изпълнителни действия, като на 21.10.2015 г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение по отношение Д. И., а на 10.10.2017 г. имало запорни съобщения до банки по отношение на А. И. и Д. И.. По изп. дело № 555/2019 г. били искани и извършвани изпълнителни действия, като на 15.02.2021 г. бил наложен запор на трудово възнаграждение на А. И., съответно на 16.08.2021 г., 18.03.2022 г., 11.05.2023 г., 04.10.2024 г. 03.12.2024 г. и 07.02.2025 г. били подавани молби за извършване на изпълнително действие по отношение на И.. На 04.03.2025 г. бил наложен запор върху ППС по отношение на И., а на 25.04.2025 г. била подадена и молба за извършване на изпълнително действие по отношение на Д. И.. Намира за неоснователни доводите на ищеца И., че вземането е погасено по давност. В случая същото било установено с влязъл в сила изпълнителен титул, приравнен по своя ефект на съдебно решение, и на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД давностният срок бил петгодишен. Същият започвал да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение, като за процесното вземане бил прекъсван многократно с предприемане на действия за принудително изпълнение, съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Позовава се на Тълкувателно решение № № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС като искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, предвид задължението на съдебния изпълнител да го приложи. Сочи, че законодателят не е поставил като условие за прекъсване на давностния срок постигане на резултат от съответно изпълнително действие постъпване на суми по запорно съобщение, осребряване на описани вещи и т.н., като давността представлявала санкция за бездействие на кредитора в определен срок. В изпълнителното производство взискателят не можел да бъде санкциониран за бездействие в случаите, при които предприетите по негово искане или от съдебния изпълнител действия са се оказали неуспешни.