Определение № 1322 от 17.03.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 4885/2025
- Вид
- Определение № 1322
- Подписан
- 17.03.2026
- В сила
- 17.03.2026
- Състав
- Борис Илиев, Яна Вълдобрева, Ерик Василев
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл.236, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл.284, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1322 гр. София, 17.03.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Борис Р. Илиев
Членове:
Ерик Василев
Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Касационно гражданско дело № 20258002104885 по описа за 2025 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. П. М., подадена чрез пълномощника адв. С. Й., против решение № 4877 от 24.07.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 13683/2024г. на Софийския градски съд, ГО, II-В въззивен състав. С това решение след потвърждаване на решение № 12021/18.06.2024г. по гр. дело № 43086/ 2022г. на Софийския районен съд, ГО, 51 състав, е отхвърлен иска по чл. 49 ЗЗД на касаторката, предявен против Нов Български Университет за осъждане на ответника да й плати сумата 6 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди-стрес, негативни емоции, обида, безпомощност, вследствие противоправно поведение на служители в ответното учебно заведение, изразяващо се в незаписването й като студент по съвместна магистърска програма „Дигитален маркетинг и социални медии“ за академичната 2021г. – 2022г. на Университета в Йорк и Нов български университет, при създадена и поддържана представа у ищцата, че била записана, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.08.2022г., до окончателното плащане. Въззивното решение е постановено при участието на Т. П. Т. и Д. К. П.-трети лица помагачи на страната на ответника Нов български университет.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния законоснования за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че въззивната инстанция неправилно е интерпретирала установените по делото факти и така е достигнала до грешни изводи, че третите лица помагачи Т. и П. не са служители на ответния университет и за липса на установено противоправно поведение на служител на ответника, от което ищцата да е претърпяла вреди. В допълнително представеното изложение по 1 чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Налице ли е възлагане на работа от страна на Нов български университет по отношение на третите лица помагачи, по смисъла на чл.49 ЗЗД във връзка с магистърската програма, осъществявана съвместно от НБУ и Университета в Йорк, в която ищцата е имала желание да бъде записана; 2. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД, необходимо ли е между вьзложителя на работата и изпълнителя да съществува трудово правоотношение; 3. Поведението на служителите от администрацията на НБУ, в частност това на организаторите на магистърската програма, довело ли е до въвеждането в заблуждение на ищцата Л. М., че е записана като студент в НБУ, като в действителност не е била записана; 4. Имат ли служителите на двата университета и организаторите на магистърската програма задължението своевременно да уведомяват студентите относно стъпките, необходими за успешното им записваме в съответната програма; 5. Представлява ли липсата на гореописаното поведение, предприето от служителите на ответника противоправно деяние, изразяващо се в бездействие, което да е от характера да ангажира отговорността на НБУ по реда на чл. 49 ЗЗД; 6. Положили ли са служителите на НБУ, отговарящи за приема на студенти, необходимата грижа при изпълнение на задълженията си.
Според касаторката по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №1/24.02.1072г. по н.д.№48/1972г. на ОСНК на ВС, решение № 63/01.03.2016г. по гр.д.№ 4885/2015г. на ІV ГО, решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№ 1068/2017г. на ІV ГО; решение № 148/24.01.2016г. по търг.д.№ 3092/2014г. на ІІ ТО и др. Поставя и следните процесуалноправни въпроси: 7. При постановяване на решението си длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 8. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви. По последните два въпроса поддържа, че е налице противоречие с решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на І ГО, решение № 187/23.10.2019г. по гр.д.№ 1738/2018г. на ІV ГО, решение № 288/01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на І ГО. Не на последно място според касаторката атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като направеният от съда извод, че по делото не е доказано ищцата да е била със съзнанието, че е записана в ответния университет, е явно необоснован и противоречи на логическите и опитни правила.
Ответникът по касационната жалба – Нов български университет, представляван от ректора, чрез упълномощения юрк.С. Ч., в писмен отговор излага съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Конституираните в производството Т. П. Т. и Д. К. П.-трети лица помагачи на страната на ответника Нов български университет, не изразяват становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.
По предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване съставът на ВКС 2 намира следното:
Разгледан е иск с правно основание чл. 49, вр. 45 ЗЗД. Въззивният съд е споделил изцяло фактическите и правни изводи на обжалваното пред него от ищцата първоинстанционно решение, с което искът е отхвърлен, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на РС. Така е прието за установено, че между „Сити Колидж“-Европейски университетски комплекс към Йоркския университет със седалище Гърция, Нов български университет-София и Йоркски университет-Великобритания, е сключено тристранно споразумение от 22.07.2021г. за осъществяване на програми за двойна диплома. В публикуван в интернет-страницата на НБУ каталог на магистърските програми за 2021г.2022г. фигурира програма „Маркетинг, реклама и връзки с обществеността“, която е на английски език и е съвместна с Университета в Йорк. В частта относно приема са посочени имената на Д. П. и секретар – специалист и Т. Т. – координатор на „Сити Колидж“. Ищцата е кандидатствала за прием в курса по тази магистърска в Сити Колидж, Университет Йорк, за учебната 2021-2022г. и с писмо-предложение от 12.05.2021г., изпратено по електронна поща от Е. Е., М. е уведомена, че кандидатурата й е одобрена. От описанието на програмата, изпратена на ищцата от Д. П., е видно, че обучението предлага две дипломи на завършилите студенти-една от университета в Йорк и една от НБУ. По време на първите лекции от курса в периода от 13.11. до 14.11.2021г. участниците в програмата били уведомени, че следва да бъдат записани и като студенти в НБУ, за което са били насочени към служител на НБУ–Е.
А. (директор, Централна студентска администрация на НБУ). След изпращане на необходимите документи и размяна на имейли М. била информирана с писмо от 22.12.2021г. от А., че не може да бъде записана като студент в НБУ, тъй като бакалавърската й степен е придобита в професионално направление, което е различно от направлението на магистърската програма. Изложеното е потвърдено в няколко последващи имейла; на ищцата са предложени два варианта за продължаване на обучението й, които тя отказала; считано от началото на м. април 2022г. преустановила посещенията си на лекциите от курса.
При съвкупна преценка на събрания доказателствен материал въззивният състав е приел, че по делото не е доказано противоправно поведение на служител на ответника, от което ищцата да е претърпяла вреди. На първо място, съдът е посочил, че макар третото лицепомагач Т. да е пропуснал да информира своевременно участниците в програмата за необходимостта да бъдат записани като студенти и в НБУ, Т. не е служител на университета и не е в отношения по възлагане на работа с него. За да обоснове този извод, съдът е съобразил, че в интернет страницата на НБУ Т. е представен като „координатор на City College” и като такъв същият е посочен във всички изпращани от него имейли, респ. в съдържанието им е споменавал „нашите партньори от НБУ“ и че НБУ е „партньор за България“, което недвусмислено го разграничава от ответното учебно заведение. Това се отнася и до другия сочен от ищцата делинквент Д. П., която е директор на магистърската програма за България, но като служител на чуждестранния университет, видно от удостоверената в констативния протокол на нотариус В. М. от 29.06.2023г. информация на интернет страницата на Сити Колидж, като имейл адресът й завършва на york.citycollege.eu (както и на Т. Т. и на всички останали чуждестранни университетски служители, с които 3 ищцата е контактувала), което недвусмислено сочи, че П. работи за университета в Йорк.
Липсата на правоотношение между третите лица-помагачи и ответника се потвърждава и от показанията на свидетелите Е. А. и Д. Т., които са категорични, че Т. и П. не са служители на НБУ, а координират съвместната магистърска програма от името на британския университет.
На следващо място, съдът е посочил, че единствената комуникация, която ищцата е провела със служител на ответника е имейл кореспонденцията с Е. А. в периода от 17.11.2021г. до 22.12.2021г., в рамките на която последната е изискала необходимите документи от М. и своевременно я е уведомила за наличието на пречки да бъде записана като студент в НБУ.
Според съда разменените имейли не биха могли да бъдат квалифицирани като противоправно поведение на ответното висше учебно заведение, напротив видно е, че А. е действала в рамките на възложената й работа и след като е била сезирана от М. със запитване какво следва да предприеме, за да бъде записана като студент в НБУ, е извършила необходимите проверки и е установила законодателна пречка, за която своевременно е уведомила ищцата. След като е обсъдил разменената кореспонденция между М. и А. съдът е приел, че в нито един момент ответникът чрез своите служители не е твърдял и не е заблуждавал М., че е записана като студент в българския университет. В подкрепа на този извод според съда е и обстоятелството, че ищцата не е получила факултетен номер от НБУ, т.е. не са налице данни за действия на администрацията на НБУ, които да сочат на прием на ищцата като студент, както и студентска книжка (показанията на свидетелите И. С., Е. А. и К. П.-съпруг на ищцата). Това еднозначно показва, че служителите на НБУ не са въвели М. в заблуждение, че е студент при тях, а изложеното се потвърждава косвено и от факта, че ищцата не е заплащала такса за обучение към НБУ, каквато според показанията на св. А. се дължи едва след като лицето е записано като студент в учебното заведение. Според съда по делото не се установява и ищцата да е била със съзнание, че е записана в НБУ, напротив – данните от електронната кореспонденция сочат, че М. е знаела, че е студент на Йоркския университет и едва през м. ноември 2021г. е разбрала, че следва да бъде записана и като студент в НБУ, за което предприела съответни действия. Изложеното се потвърждава и от показанията на съпруга й – свидетелят К. Г. П., който заявява, че в началото на програмата Т. съобщил на студентите, че трябва да бъдат записани и в НБУ, като до този момент М. си мислела, че е студент само на „Сити Колидж“. Съдът е посочил, че обстоятелството, че М. е посещавала лекции в НБУ, имала е достъп до онлайн лекциите на университета и се е включвала в тях, също не обуславя само по себе си съзнание у ищцата, че е студент в местния университет, доколкото от всички останали доказателства е видно, че тя е била наясно със статута си и наличието на пречки да бъде записана в българското учебно заведение. В заключение въззивният съд е приел, че по делото не е установено извършване на противоправно поведение от служител на ответника, а на чуждестранния университет, който не е уведомил своевременно кандидат-студентите, че за успешно завършване на програмата следва да отговарят и на изискванията за прием в НБУ, респ. да са записани там като студенти. Изложеното се потвърждава от приложеното към исковата молба електронно писмо от С. М.Е., служител по жалбите в Университета в Йорк, който е потвърдил, че този университет е допуснал грешка при изпращане на предложението до ищцата. По делото не 4 са налице каквито и да било доказателства за действия на служители на ответния университет, от които ищцата да е останала с впечатление, че е записана като студент в НБУ.
Разпечатката съдържа 22 от 83 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a97529bd-51c5-486a-9221-984ce4b05757