Решение № 18808 от 07.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18808 гр. С... 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20251110140121 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на искова молба на Н. З. А. срещу „Т.....“ ЕАД.

Ищците извеждат съдебно предявеното субективно право при твърденията, че е наследник по закон на З. Н. А., починал на ... г. Сочи, че срещу наследодателя му била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 114 от 16.02.2009 г. по ч.гр.д. № 3208/2009 г. на СРС, 35 състав. Твърди, че след подадено възражение от длъжника, бил предявен установителен иск, по който е постановено неприсъствено решение от 29.12.2009 г. по гр.д. № 23218/2009 г., СРС, 32 състав, влязло в сила на същата дата. Въз основа на него бил издаден изпълнителен лист на 16.03.2010 г. Ищецът посочва, че повече от 5 години след влизане в сила на съдебното решение и издаване на изпълнителния лист, ответникът е бездействал. Едва на 13.06.2017 г. била подадена молба за образуване на изп. дело № .. при ЧСИ ..., по което ищецът бил конституиран като наследник за ½ идеална част от дълга. Ищецът поддържа, че правото на принудително изпълнение е погасено по давност на 29.12.2014 г.- 5 години след влизане в сила на решението, тъй като до образуването на изпълнителното дело през 2017 г. е изтекъл предвиденият в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишен срок. При тези твърдения моли съдът да се произнесе с решение с което да признае за установено, че ищецът не дължи на „Т.....“ ЕАД, в качеството му на наследник на З. Н. А., сумата от 4134,87 лева – главница, представляваща цена на доставена топлоенергия за периода м.05.2005 г. – м.04.2008 г., сумата от 978,51 лева мораторна лихва (01.07.2005 г. – 05.12.2009 г.), законната лихва от 15.01.2009 г. до изплащането, както и сумата от 329,54 лева – разноски, представляващи ½ от сумите по изпълнителен лист от 16.03.2010 г., като погасени по давност.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Излагат се 1 съображения, че давността в изпълнителното производство е прекъсвана многократно чрез подаване на регулярни молби за извършване на изпълнителни действия – имуществени проучвания, налагане на запори върху трудови възнаграждения, банкови сметки и МПС, както и описи на движими вещи. Отвтеникът сочи, че съгласно Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсването на давността не се засяга от настъпила по късно перемпция. Твърди също, че съгласно Закона за мерките по време на извънредното положение, давностните срокове са спрели да текат в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., като счита, че 5-годишният давностен срок не е изтекъл и правото на принудително изпълнение не е погасено. При тези твърдения моли, съдът да се произнесе с решение с което да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски за производството юрисконсултско възнагарждение

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи следното от фактическа и правна страна следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника изпълнение на задължение по ИЛ от 16.03.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 3208/2009 г. на СРС, 35 състав, за принудителното събиране на които е образувано изп. дело № .. по описа на ЧСИ ..., поради погасяване на задължението по давност.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на вземането на ответника. Ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл.

116 ЗЗД.

По делото е безспорно, че срещу З. Н. А. е постановено неприсъствено решение от 29.12.2009 г. по гр. д. № 23218/2009 г. на СРС, 32 състав, влязло в сила на същата дата, въз основа на което на 16.03.2010 г. е издаден изпълнителен лист. Безспорно е и че З. Н. А. е починал на ... г., а ищецът е негов наследник. Тези обстоятелства на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са отделени като ненуждаещи се от доказване с доклада по делото, обявен за окончателен без възражения от страните.

В случая, със съдебно решение е установено съществуването на вземанията, поради което приложимият давностен срок е петгодишният по чл.

117, ал. 2 ЗЗД. Когато вземането е установено със съдебно решение, новата давност винаги е пет години, независимо от първоначалния характер на вземането, като срокът е започнал да тече от влизането на решението в сила на 29.12.2009 г.

От представеното заверено копие на изпълнителното дело не се установява до изтичането на този срок кредиторът да е предприел действия за принудително осъществяване на установените със съдебното решение вземания. Първото изпълнително производство е образувано едва през юни 2017 г. като не е спорно между страните, че изпълнителното дело е образувано 2 през 2017 г., т.е. повече от седем години след влизането на съдебното решение в сила. Следователно от 29.12.2009 г. до 29.12.2014 г. не е осъществен факт, който да прекъсне течението на давността по чл. 116 ЗЗД. Смъртта на първоначалния длъжник на ... г. също не представлява основание за спиране на давността по чл. 115 ЗЗД. Поради това петгодишният срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е изтекъл на 29.12.2014 г.

Този извод не се променя от действалото до 26.06.2015 г. разрешение на ППВС № 3/18.11.1980 г., според което образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителният процес, давност не тече. Предпоставка за приложението на това разрешение обаче е наличието на образувано изпълнително производство. В настоящия случай такова производство не е съществувало нито към 29.12.2014 г., когато е изтекъл петгодишният срок, нито към 26.06.2015 г.

В този смисъл са разясненията дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които погасителна давност не е текла, докато е траел изпълнителният процес по изпълнителни дела, образувани преди 26.06.2015 г., а за вземанията по тези изпълнителни дела давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., когато с ТР № 2/2013 г. ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила. Разрешението е неприложимо към процесните вземания, доколкото към 26.06.2015 г. не е съществувало изпълнително производство за принудителното им събиране.

Следователно не е налице изпълнителен процес, чиято висящност да препятства течението на давността по силата на ППВС № 3/1980 г., доколкото същото предполага кумулативно наличие на надлежно волеизявление пред държавен орган за принудително осъществяване на вземането и висящо изпълнително производство.

Правното значение на периода между снабдяването на кредитора с изпълнителен титул и започването на принудително изпълнение, респ. непредприемането на изпълнителни действия през този период представлява бездействие на кредитора и давността продължава да тече. Съществуването на изпълнителен титул не поставя кредитора извън действието на института на погасителната давност, тъй като именно неупражняването на възможността за принудително реализиране на признатото право в рамките на законоустановения срок води до погасяване на изпълняемостта му.

В тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че давността е прекъсвана многократно с исканията за прилагане на изпълнителни способи и с предприетите по изп. дело № 1542/2017 г. изпълнителни действия. Съгласно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д.

№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемането на действие за принудително изпълнение в рамките на определен изпълнителен способ – налагането на запор или възбрана, извършването на опис и оценка, насрочването и извършването на продан и останалите действия, изграждащи съответния изпълнителен способ. Същевременно не всяко действие по изпълнителното дело има прекъсващо действие; проучването на имущественото състояние, извършването на справки, набавянето на документи и други подготвителни действия не представляват действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В случая обаче не е необходимо да бъде изследвано кои от извършените след образуването на 3 изпълнителното дело действия по естеството си са годни да прекъснат давността, доколкото всички действия са предприети след образуването на изпълнителното производство през 2017 г., а към този момент петгодишната давност е била изтекла на 29.12.2014 г.

Прекъсването на давността предполага давностен срок, който все още тече, а действие на кредитора, предприето след изтичането му, не заличава вече настъпилите материалноправни последици на давността и не поражда нов срок по чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Обратното разбиране би означавало кредиторът едностранно да може да възстанови вече погасеното право на принудително изпълнение чрез предприемане на изпълнителни действия след изтичането на установения от закона срок, каквато последица ЗЗД не предвижда.

Именно поради това предприетите от „Т.....“ ЕАД действия през 2017 г. и след това са ирелевантни по отношение на настъпилото на 29.12.2014 г. погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС (което се цитира от ответника), настъпилата перемпция не изключва прекъсващото действие на надлежно поискан или предприет нов изпълнителен способ и съдебният изпълнител следва да образува ново изпълнително дело, когато искането е направено след прекратяването по право на предходното производство. Цитираното ТР разяснява съотношението между перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и погасителната давност. В настоящия спор обаче решаващият факт предхожда образуването на изпълнителното производство и не се касае до въпроса дали след настъпила перемпция ново искане за изпълнителен способ може да прекъсне все още течаща давност, а дали изпълнително действие, предприето едва след изтичането на петгодишната давност, може да възстанови погасеното право на принудително изпълнение. Тълкувателното решение не придава такава правна последица на действията на взискателя, поради което не е необходимо да се установява дали и в кой момент по изп. дело № 1542/2017 г. е настъпвала перемпция, нито да се изчисляват интервалите между отделните изпълнителни действия. В случая, към датата на образуването му правото на принудително изпълнение вече е било погасено.

Неоснователно е и възражението, основано на спирането на давностните срокове във връзка с обявеното през 2020 г. извънредно положение. Ответникът поддържа, че следва да бъде съобразен периодът от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. Този период е настъпил повече от пет години след изтичането на давността на 29.12.2014 г. Нормативното спиране на течащи давностни срокове не може да засегне срок, който вече е изтекъл.

По изложените съображения съдът намира, че правото на принудително изпълнение на вземанията, установени с влязлото в сила на 29.12.2009 г. решение, е погасено с изтичането на петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД на 29.12.2014 г. Образуването на изпълнително производство през 2017 г. и предприетите в него изпълнителни действия не могат да променят настъпилата преди това материалноправна последица.

С оглед горноро, съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските.

4

При този изход на спора право на разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК възниква единствено за ищеца. Такива се претендират, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в общ размер на сумата от 326,07 евро, от която 111,32 евро – платена държавна такса, 10,23 евро такса за изготвяне на препис от изпълнително дело и 204,52 евро – за платено изцяло и в брой адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна защита и съдействие от 07.07.2025 г. Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар, което съдът като съобрази цената на предявения иск и извършената по делото адвокатска работа, намира за неоснователно. Поради това разноските на ищеца като доказани и реално извършени следва да бъдат възложени в тежест на ответника.