Решение № 5270 от 03.09.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 03.09.2020 година

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.:

МАРИЯ ИЛИЕВА при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9425 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №40903 от 15.02.2019г., постановено по гр.дело №30566/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, е признато за установено по предявения от "Т.С."

ЕАД срещу Е.Л.П. иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД, че Е.Л.П. дължи на "Т.С." ЕАД сумата в размер на 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.34, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от

15.03.2018г. до погасяването й, като е отхвърлен предявения иск за главница с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 1080.80 лв. до сумата в размер на 1100.80 лв., поради плащане на задължението в хода на процеса, а за разликата до пълния предявен размер от 1496.92 лв. и за периода от 01.05.2014г. до

29.01.2015г. - поради погасяване на задължението по давност, както и е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 237.75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.. С решението е осъдена Е.Л.П. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в размер на 418.63 лв., направени разноски в исковото и в заповедното производство, изчислени съобразно уважената част от предявените искове. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на Е.Л.П. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата в размер на 73.08 лв., направени разноски в исковото и в заповедното производство, изчислени съобразно отхвърлената част от предявените искове.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт И.М., срещу решението на СРС в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за вземания за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г. - поради погасяване на задължението по давност, както и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 237.75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г., както и в частта на разноските. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната давност като е приел, че погасени по давност са дължими суми по обща фактура №**********/31.07.2015г. за периода м.05.2014г. – м.04.2015г.. Твърди се, че в раздел ІХ /Заплащане на топлинна енергия/, чл.33, ал.1 от Общите условия, е определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 45 -дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно задължението на ответницата да заплаща дължимите от нея суми за потребена топлинна енергия, за които е издадена на 31.07.2015г. обща фактура за периода м.05.2014г. – м.04.2015г. е станало изискуемо на 16.09.2015г., след която дата ответницата е изпаднала в забава досежно задължението за заплащане на главница и предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявения иск за главница и иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна - Е.Л.П., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при правилен анализ на събраните доказателства и при правилно прилагане и тълкуване на закона. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв..

Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Е.Л.П., чрез адв.Р.Р. срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.34, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от 15.03.2018г. до погасяването й. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежава качеството потребител на топлинна енергия. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответницата за сумата от 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.**, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от 15.03.2018г. до погасяването й. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, представя молба в съдебно заседание, в която е взето становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ответницата.

Прави се възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендирани разноски от въззивника-ответник за адвокатско възнаграждение.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Л.П. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на подадените въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното гр.д. №6495/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.01.2018г. и е постановена на 05.02.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Е.Л.П. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Е.Л.П. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Е.Л.П. иск за признаване за установено, че Е.Л.П. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.**, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от

15.03.2018г. до погасяването й, като е отхвърлен предявения иск за главница с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 1080.80 лв. до сумата в размер на 1100.80 лв., поради плащане на задължението в хода на процеса, а за разликата до пълния предявен размер от 1496.92 лв. и за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г. - поради погасяване на задължението по давност, както и е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 237.75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на собственик на процесния имот, се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Прието е, че задължението на потребителите да заплащат месечно цената на консумираната топлинна енергия представлява задължение за периодично плащане, и досежно него е приложима кратката тригодишна давност по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. В тази връзка и при съобразяване, че датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, се счита за дата, на която е предявена исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, е обоснован извода, че претендираните вземания за главница за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г. се явяват погасени по давност. По отношение на предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че за исковия период досежно забавата на длъжника са в сила и приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., съгласно които за основателността на иска е релевантно обстоятелството ищецът да докаже датата на публикуване на общите фактури, което същият не е стори, предвид на което е прието, че ответницата не е изпаднала в забава в периода, за който се претендира обезщетение, и искът за заплащането на мораторна лихва следва да бъде отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.