Решение № 1053 от 09.08.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1053 гр. Варна, 09.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентин Пушевски при участието на секретаря Мария Ст. Миланова като разгледа докладваното от Валентин Пушевски Административно наказателно дело № 20233110203447 по описа за 2023 година установи, че производството е по реда на чл. 145 от АПК във вр. с чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по жалба на Д. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Арх. Г. Ганев“ № 33, ет. 3, ап. № 11, депозирана чрез нейния процесуален представител адв. А. А. от АК – Варна срещу Заповед за задържане № 365зз – 473/ 10.08.2023 г., издадена от разузнавач четвърта степен в сектор „Индустрия и търговия“ към отдел „Икономическа полиция“ към ОД на МВР гр. Варна, с която заповед е разпоредено, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, жалбоподателката Д. Г. А. да бъде задържана за срок до 24 часа в помещение за временно задържане в Първо РУ към ОД на МВР гр. Варна.

Жалбоподателката Д. Г. А. намира оспорената от нея заповед за задържане за незаконосъобразна и неправилна, като представя подробни аргументи в защита на своето становище. Навежда твърдения, че в самата заповед за задържане не са изложени никакви фактически основания за задържането й, който пропуск представлява нарушение на разпоредбата на чл.

59, ал. 2, т. 4 от АПК. Подчертава, че в оспорената заповед самата тя не е посочена като лице, извършило престъпно деяние, а според нея в самата заповед е задължително да се посочат някакви конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които е достигнато до извод за авторство на 1 извършено престъпление. Намира, че с процесната заповед за задържане е ограничено правото й на свобода и сигурност, съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 5, пар. 1, изр. 1 от Европейската конвенция за правата на човека, чиято конституционна международноправна защита императивно изисква чрез разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от Конституцията на Република България вр. с чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР вр. с чл.

74, ал. 6 от ЗМВР основанията за задържането й да й бъдат съобщени незабавно. Поради гореизложените съображения, жалбоподателката А. отправя молба за отмяна на оспорената заповед за задържане, като претендира да й бъдат присъдени сторените от нея в съдебното производство деловодни разноски.

В проведеното на 15.05.2024 г. открито съдебно заседание по НАХД № 3447 по описа за 2023 г. на Варненския районен съд, жалбоподателката Д. Г. А. не се явява лично, а се представлява от своя процесуален представител адв. А.

А. от АК – Варна, който поддържа жалбата на посочените в нея основания и моли за отмяна на оспорената заповед за задържане, поставяйки акцент в своята пледоария, че мотиви за задържането на неговата подзащитна не фигурират и в някакъв друг административен акт, с който евентуално да бъде „саниран“ порока за липса в самата заповед за задържане на фактически основания за задържането на жалбоподателката. Адв. А. също моли за присъждане в полза на неговата подзащитна на сторените съдебно – деловодни разноски.

В проведеното на 15.05.2024 г. открито съдебно заседание по НАХД № 3447 по описа за 2023 г. на Варненския районен съд, ответната страна Разузнавач четвърта степен в сектор „Индустрия и търговия“ към отдел „Икономическа полиция“ към ОД на МВР гр. Варна не се явява лично, а се представлява от своя процесуален представител гл. юрисконсулт Г. Г., който моли за отхвърляне на жалбата, обосновавайки се, че са спазени минималните изисквания на материалния и процесуален закон при издаване на оспорената заповед за задържане. Гл. юрисконсулт Г. поставя акцент в своята пледоария, че не може да се очаква от всеки един полицейски служител изключително подробно да мотивира издадената от него заповед за задържане, която действително ограничава правото на предвижване на засегнатото лице, но за един сравнително кратък времеви период. Гл. юрисконсулт отправя молба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

2

От фактическа страна, съдът приема за установено следното:

С определение от 09.08.2023 г., постановено по ч.н.д. № 4512 по описа за 2023 г. на Софийски градски съд, е било разрешено органите, работещи по досъдебно производство № 3286 ЗМ/ 2022 г. по описа на ГДНП – МВР, пр. пр.

№ I.000369/ 2021 г. по описа на Европейската прокуратура, да извършат претърсване и изземване в недвижим имот – жилище, обитавано от Д. Г. А., находящо се на адрес: гр. Варна, ул. „Арх. Г. Ганев“ № 33, ет. 3, ап. № 11 и прилежащите му помещения.

В изпълнение на план за провеждане на специализирана полицейска операция и действия по разследването с № 3286р – 39739 от 09.08.2023 г., утвърден от Главния секретар на МВР, Председателя на ДАНС и прокурор към Европейската прокуратура, процесуално – следственото действие по претърсване и изземване в жилището, обитавано от Д. Г. А. следвало да започне в 06.30 часа на 10.08.2023 г. и де факто е започнало именно в този час.

По време на извършването на процесуално – следственото действие, Д. Г.

А. била задържана в дома си и отведена в помещение за задържане на Първо РУ към ОД на МВР гр. Варна, като в 14:05 часа на 10.08.2023 г. е била освободена.

По отношение задържането й е била изготвена Заповед за задържане № 365зз – 473/ 10.08.2023 г., издадена от разузнавач четвърта степен в сектор „Индустрия и търговия“ към отдел „Икономическа полиция“ към ОД на МВР гр. Варна, която й е била връчена на 10.08.2023 г. срещу подпис.

Като правно основание за задържането й в самата заповед била посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а фактическото основание дословно гласяло: „ДП № 3286/ 22…някакъв нечетлив знак…304 – 132/ 22 г. на ГДНП по чл. 248, ал. 5 НК.“

По отношение на доказателствата и от правна страна, съдът намира за установено следното:

Жалбата срещу заповедта за задържане е депозирана в законоустановения в разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от АПК срок, изхожда от надлежна страна, насочена е срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът я намира за основателна, поради следните 3 съображения:

Без съмнение по правната си същност задържането под стража на основание разпоредбите на чл. 72, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка и като всяка една принудителна административна мярка налага определение неблагоприятни последици за адресата си, с цел постигане на правно определен резултат.

В зависимост от спецификите на конкретния случай, мярката по чл. 72 от ЗМВР, би могла да има превантивен или преустановителен характер.

Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания посочени в разпоредбата на чл. 146 от АПК.

Необходимо е да са налице в тяхната съвкупност всички изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административно – производствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона.

Липсата на която и да е от визираните по – горе предпоставки води до незаконосъобразност на административния акт и представлява самостоятелно основание за неговата отмяна.

В случая оспорената заповед е издадена от компетентен орган – разузнавач четвърта степен в сектор „Индустрия и търговия“ към отдел „Икономическа полиция“ към ОД на МВР гр. Варна, притежаващ качеството полицейски орган по смисъла чл. 72 от ЗМВР. Наличието на материална компетентност на лицето, издаващо заповедта за задържане, на практика и не се оспорва от страна на жалбоподателката и нейния процесуален представител, като приобщените на л. 41 и л. 42 от НАХД № 3447 по описа за 2023 г. на Варненския районен съд писмени доказателства удостоверяват категорично това обстоятелство.

Спазена е предвидената в закона писмена форма, така както изрично предвижда нормата на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР – издадена е писмена заповед за задържане, спазена е и разпоредбата на чл. 74, ал. 3 от ЗМВР, като задържаното лице е попълнило декларация, че е запознато с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по ал. 2, т. 6, букви "б" – "е" от ЗМВР, заповедта е била надлежно подписана от него и от 4 полицейския орган.

Заповедта за задържане съдържа част от задължителните реквизити, посочени в специалната норма на чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, а именно: вписани са името, длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта за задържане, както и данните индивидуализиращи задържаното лице – три имена, ЕГН и адресна регистрация, дата и час на задържането. Разяснени са правата на задържаното лице по чл. 63, ал. 3 и 4 и чл. 64 от ЗМВР.

В оспорената заповед за задържане обаче липсва съществен реквизит, а именно не са посочени фактическите основания за задържането на жалбоподателката А..

В конкретния случай, видно от съдържанието на оспорената заповед, посоченото в нея правно основание е „чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР“. Съгласно посочената разпоредба полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление.

От фактическа страна в оспорената заповед не е посочено никакво основание за задържане, единствено е посочено „ДП № 3286/ 22…някакъв нечетлив знак…304 – 132/ 22 г. на ГДНП по чл. 248, ал. 5 НК.“ Съгласно константната съдебна практика – Решение № 3506/12.03.2012 г. по адм. дело № 15620/2011 г. на ВАС, Решение № 4410 от 02.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6839/2008 г., III о. и др., фактическите основания за издаване на административния акт са юридическите факти, от които органът черпи упражненото от него публично субективно право. Затова липсата им не само не позволява индивидуализираното му, за да бъде то проверено, а сочи пряко на неговото отсъствие.

Липсата на фактическо основание не може да бъде заместено от посочване на правни основания, какъвто е процесният случай.

В този смисъл следва да се има в предвид решение от 24.06.2014 г. на Европейския съд по правата на човека по жалби № 50027/08 и № 50781/096 – П. и П. срещу България, в което е прието, че единствено посочване на правното основание за ареста, приемано самостоятелно, е недостатъчно, а при липса на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от задържането, то се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол.

Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР действително овластява полицейските органи да задържат лице, за което има данни, че е извършило 5 престъпление. Действително за прилагането на тази принудителна административна мярка не се изискват категорични доказателства, установяващи участието на лицето в престъпен акт. Достатъчно е наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление или да е съпричастно към него. При все това, дори и да са налице данни, които дават основание да се предположи, че задържаното лице може да е съпричастно към определено престъпление, предприетата спрямо него мярка трябва е обоснована и съразмерна с целта на закона. В конкретния случай, по делото липсват каквито и да е доказателства относно наличието на данни, послужили на издателя на процесната заповед да направи извод за съпричастност на жалбоподателката към извършване на каквото и да е престъпление по посоченото от него, макар и некоректно изписано в заповедта досъдебно производство № 3286 ЗМ/ 2022 г. по описа на ГДНП – МВР, пр. пр. № I.000369/ 2021 г. по описа на Европейската прокуратура. Такива конкретни данни не са описани в издадената заповед, с оглед на което остава неясна причината, поради която нейният издател е взел решение да задържи жалбоподателката.

Още повече, че в определение от 09.08.2023 г., постановено по ч.н.д. № 4512 по описа за 2023 г. на Софийски градски съд, също по никакъв начин не се изтъкват някакви предположения, че жалбоподателката А. е съпричастна към извършване на престъпление, а само е отбелязано, че в дома й могат да се намират вещи, които да имат значение за провеждащото се разследване.