Решение № 277 от 05.12.2022, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 277 гр. Враца, 05.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Росица Ив. Маркова

М. Д. Досов при участието на секретаря Христина Т. Цекова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно гражданско дело № 20221400500321 по описа за 2022 година Въззивното производство е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от адв.Е. Ц., като пълномощник на „Неткредит“ ООДгр.София, против решение № 36/14.04.2022 г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.дело № 664/2021 г., с което е уважен предявеният от С. В.

С. против жалбоподателя иск по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като е прогласена нищожността на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит №***/20.08.2021 г. /Договора/, сключен между страните, като противоречащи на добрите нрави.

В жалбата се твърди, че атакуваното решение на РС-Оряхово е неправилно и необосновано. Правят се оплаквания, че районният съд не е определил правилно характера на задължението за неустойка, като е приел, че същата представлява част от уговорената възнаградителна лихва по договора за кредит. Развиват се подробни съображения, че възнаградителната лихва и неустойката са два съвършено различни института на облигационното право по отношение на фактическите им състави, цели и правни последици – възнаградителната лихва е насрещна престация по договора, докато неустойка възниква от нов юридически факт – неизпълнение на договорно задължение.

1

Посочва се, че в настоящия случай неустойка не е начислявана на кредитополучателя, поради което това задължение не е възникнало и не се претендира. Прави се оплакване, че в решението не е отразена разпоредбата на чл.6, ал.3 от Договора, съгласно която неустойка се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция, като това задължение може да се избегне или намали, ако кредитополучателят предостави надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл.4, ал.3 от Договора. Сочи се, че уговореният размер на неустойката е горната граница, но дължимата такава може да бъде в много по-нисък размер или да не се дължи. Излагат се съображения, че уговорената в случай на неизпълнение неустойка изпълнява присъщите си функции и не накърнява добрите нрави по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочва се, че „Неткредит“ ООД-гр.София е предоставило на С. С. кредит при по-благоприятни условия и от банковите институции, доколкото банките поставят като условие първо да се предостави обезпечението, а в случая първо е отпуснат кредитът.

Посочва се още, че функцията на обезпечението е да ограничи/обезщети вредите на кредитора, като последният носи риска от неизпълнението и това не се променя с предоставянето на обезпечение. Необходимостта от обезпечение се явява следствие на извършената от него оценка на кредитоспособността на потребителя и има за цел да гарантира финансовия риск, който кредитодателят носи от възможността за неизпълнение.

Доколкото предприемането на принудителни действия не винаги гарантирало събираемост на отпуснатата сума, намира за неоснователно твърдението, че липсата на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора.

Твърди се, че съдът е не е коментирал факта, че кредитополучателят е получил информация за условията на договора и размера на евентуално дължимата неустойка чрез Стандартен европейски формуляр /СЕФ/, който му е изпратен още на етапа на кандидатстване. Съгласно т.8 от СЕФ до края на следващия ден от сключването на договора, кредитополучателят трябвало да предостави едно от трите вида обезпечения – банкова гаранция, гаранция от нефинансова институция или двама поръчители. Сочи се, че видът на предоставената гаранция зависи изцяло и само от преценката на кредитополучателя, като на основание т.3.2.7 от ОУ същият можело да поиска от финансовата институция предварително одобрение на поръчителите, т.е. били са му създадени всички предпоставки да изпълни 2 своето задължение и да не дължи неустойка. Излагат се съображения, че същият е бил уведомен за това свое задължение още преди сключване на договора и е разполагал с достатъчно време да направи своята самостоятелна преценка дали е в състояние да го изпълни, след което е направил изрично волеизявление за сключване на договора. В тази връзка в чл.6, ал.1 от Договора е установен максимален размер на неустойката при неизпълнение на това задължение изцяло в негов интерес. Сочи се, че предвид останалите алинеи на чл.6, това задължение може да бъде изпълнено по всяко едно време на действие на договора, а неустойка ще се дължи само за периода, в който не е било предоставено обезпечение, които клаузи са изцяло в полза на кредитополучателя. Развиват се доводи, че кредитополучателят е разполагал и с потестативното право по чл.29 от ЗПК, предвидено в чл.4, ал.1, т.4 от Договора, да се откаже от сключения договор в срок до 14 дни от сключването му, без да дава обяснения и да дължи неустойка. Доколкото кредитополучателят не е упражнил това свое право, се прави извод, че не смята клаузата на чл.4, ал.3 за неизпълнима.

Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна С. В. С., чрез пълномощника й адв.М. М., е постъпил писмен отговор, с който оспорва жалбата. Развиват се подробни доводи, че клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договора са нищожни и е от съществено значение същите да бъдат прогласени за такива, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Набляга се на разпоредбата на чл.6, ал.4, в която е посочено, че ако действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който действието й е било прекратено, неустойката отново се начислява. От изложеното се прави извод, че предоставената от ищцата гаранция по договора не гарантира, че в един последващ момент няма й да бъде начислена неустойка. Посочва се, че докато действат клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договора, тя не само ще заплаща такса гарант, но и неустойка, което от своя страна води до значителна неравноправност на престациите по договора. Посочва се, че кредитополучателят следва да избира между две негативни за него последици: да сключи договор за гарант/поръчител с предварително избрано от кредитодателя дружество, на което следва да заплаща определено възнаграждение, като при положение, че гаранцията бива 3 прекратена без значение по каква причина, се начислява допълнително и неустойка към нея или да не сключи договор за гарант/поръчител с предварително избрано от кредитодателя дружество, но да заплаща уговорената неустойка. Излагат се съображения, че така регламентираните клаузи на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договора са нищожни, като противоречащи на добрите нрави, както и че са неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като чрез тях се нарушава принципът на добросъвестност и справедливост, чиято цел е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, като се позовава на съдебна практика.

Навеждат се доводи, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като предвиждат заплащането на необосновано висока сума, водеща до значително оскъпяване на кредита. Сочи се, че клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договора се намират в пряко противоречие със съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителските кредити, тъй като подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на неплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и това води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Посочва се, че съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди се, че по посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК. Развиват се съображения, че основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница, като се посочва съдебна практика.

В отговора се твърди, че процесната клауза на чл.4, ал.3 от Договора за кредит е нищожна и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез тях по договор за поръчителство не е включена в ГПР и ГЛП, като чрез включването на възнаграждението по договор за поръчителство към ГПР и ГЛП действителните такива биха нараснали двойно, а и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение 4 относно стойността на разходите по обслужването на кредита. Цитира се чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1, т.1 от ЗПК, като се посочва, че поръчителството следва да се разглежда като елемент от общия разход, тъй като е пряко свързано с договора, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.

Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове в във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. В тази насока се позовава на многобройна съдебна практика на Съда на Европейския съюз и на съдилищата в страната.

Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските по делото.

С въззивната жалба и с отговора й страните не представят доказателства и не правят доказателствени искания, при което във въззивното производство доказателства не са събирани..

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.

При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.

Относно правилността на атакуваното решение, съдът намира, че същото е правилно, а въззивната жалба е неоснователна, по следните фактически и правни съображения:

Между страните е безспорно, а това се установява и от представения договор №***/20.08.2021г., че между тях е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата получила от ответника „Неткредит“ООД заем в размер на 2000 лв., със срок за връщане до 21.03.2023г., ведно с договорените лихви, на равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който е част от договора. В разпоредбата на чл.4, ал.3 от този договор е 5 предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2700 лв. със срок на валидност до 22.02.2023г. Съответно в разпоредбата на чл.6 от договора е предвидено, че ако гаранция не се представи в посочения в чл.4, ал.3 срок и начин, кредитополучателя дължи заплащане на неустойка в размер на 2556 лв., която се начислява на месец или на ден /в размер на 1/30 от месечната неустойка/, ако срокът, за който се начислява неустойката е по-кратък от срока между две погасителни вноски. Предвидено е също, че неустойката се начислява само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция, а неустойката се заплаща заедно със следващата погасителна вноска.