Определение № 852 от 02.08.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 852 гр. Благоевград, 01.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Крум Динев като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно частно гражданско дело № 20241200500722 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба с вх. № 84461/20.06.2024 г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *, чрез юрк. Е. К., против Разпореждане №1661/31.05.2024 г., постановено по ч.гр.д №1441/2024г. по описа на РС – гр. Благоевград, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. В жалбата се релевира, че съдът, отказвайки да издаде заповед за изпълнение, е нарушил съдопроизводствените правила, тъй като за решаващия орган не съществувало правомощие да извършва преценка за валидността на договора за потребителски кредит или на отделни негови клаузи. За да се приложи разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК следвало на първо място клаузата да е била обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред.

Отделно от това, първоинстанционният съд не е подвел установените от представените по делото писмени доказателства факти под нормата на чл. 143 ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, като съдът не направил задълбочен анализ на кумулативните критерии за неравноправност, заложени в тази норма. Счита, че процесният договор отговаря на всички законови изисквания, като според жалбоподателя за кредитора не съществува задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран 1 лихвен процент. Посочва, че размерът на ГПР отговаря на изискването на чл.

19, ал. 4 ЗПР, а именно да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Излагат се и аргументи срещу отказа на съда да издаде заповед за изпълнение и по отношение на мораторните лихви. С тези аргументи се иска отмяна на Разпореждане № 1661/31.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1441 по описа за 2024 г. на РС - Благоевград и вместо това да бъде постановено издаването на заповед за изпълнение относно вземанията за главница в размер на 923.50 лева, неплатено договорно възнаграждение в размер на 289.37 лева, дължимо за периода 25.10.2022 г. - 05.01.2024 г., 177.25 лихва за забава в периода 26.05.2022 г. - 05.01.2024 г., лихва в размер на 110.42 лева, дължима за периода 05.01.2024 г. - 29.05.2024 г., както и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

Окръжен съд - Благоевград, в настоящия си съдебен състав, след като съобрази приложените по делото доказателства, както и възраженията и доводите на жалбоподателя, намира следното от фактическа и правна страна:

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е предявена претенция от страна на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:

*, със седалище и адрес на управление в град С., бул. *, срещу длъжника М. С.

Д., ЕГН: **********, с адрес в град С., ул. *. В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че между процесните страни е сключен договор за потребителски кредит № *, в изпълнение на който кредиторът предоставил поисканата от длъжника заемна сума, който от своя страна поел задължението да я върне в срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в размер на 120.04 лева, включваща главница, възнаградителна лихва и вноска по закупена допълнителна услуга. Длъжникът закупил услуга “фаст” в размер на 280 лева за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, както и услуга “флекси” даваща му право да поиска едностранна промяна на погасителния план, като по отношение на последната услуга длъжникът следвало да заплати 495.73 лева. Посочва се, че М. Д. не изпълнила задължението си за връщане на главницата, като единствено погасила седем вноски, след което изпаднала в забава на 26.05.2022 г., като цялото вземане по договора било обявено за предсрочно изискуемо на 05.01.2024 г. с нарочно съобщение до длъжника. Ето защо се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за следните суми: 923,50 лева - неплатена 2 главница по договор за потребителски кредит № * от 09.05.2022 г.; 289,37 лева - неплатено договорно възнаграждение за периода 25.12.2022г. до 05.01.2024 г.; 280,00 лева - неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; 495,73 лева - неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси;

400,00 лева – неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за заплащане на вноска по договора за кредит; 177,25 лева – лихва за забава за периода от 26.05.2022 г. до 05.01.2024 г.; 110,42 лева – законна лихва за периода от 05.01.2024 г. до 29.05.2024 г. С жалбата разпореждането се атакува единствено в частта относно отказа за издаване на заповед за изпълнение по отношение на дължимата главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва. Видно от представения договор за потребителски кредит е, че длъжникът поел задължение за връщане на главница в размер на 1 200 лева за срок от 24 месеца, при размер на вноската от 72.54 лева, с посочен ГПР от 48.78%, годишен лихвен процент от 41.00 %, общо дължима сума по кредита от 1 740.44 лева. Отбелязано е изрично, че кредитополучателят заявил допълнителна услуга “фаст” на стойност 420 лева, както и “флекси” от 720 лева, като с тези суми общото задължение по договора възлиза на 2 880.44 лева, съответно размер на погасителна вноска от 120.04 лева. Страните се съгласили, че допълнителните услуги следва да бъдат плащани разсрочено заедно с месечните вноски по кредита. Към заявлението са представени общи условия и погасителен план.

Частната жалба е представена в срок, като изхожда от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията за редовност по чл .275, ал.2 ГПК вр. с чл. 260 и чл. 261 ГПК. По съществото на въздигнатия с нея правен спор, съдът съобразява, че оплакванията на жалбоподателя са неоснователни, като в тази връзка съдът посочва следните аргументи:

С атакуваното разпореждане първоинстанционният съд приел, че процесният договор е недействителен на няколко основания - нарушение разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, изискваща договорът да бъде изпълнен в еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12; при посочване на ГПР в размер на 48.78 % в договора не били взети предвид разходите по споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги, в който случвай ГПР би бил в 3 размер над 100 % ( нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК). Изложени са и аргументи относно неравноправния характер на клаузите, регламентиращи използването на допълнителните услуги “фаст” и “флекси”. В тази връзка е прието, че на основание чл. 22 ЗПК договорната връзка е недействителна, като заявлението е изхвърлено изцяло.

На първо място, относно възражението, касаещо предметния обхват на преценка на заповедния съд, следва да се отговори, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Още в чл. 7, ал. 3 ГПК е прокарано като основно положение от страна на законодателя, относимо към всички видове производства (с оглед систематическото място на тази норма), че съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като е вярно, че тази разпоредба изисква да бъде осигурена възможност на страните да изразят становище по този въпрос, но предвид едностранния характер на заповедното производство, в което съдът се произнася в кратък срок и в закрито заседание, в полза на заявителя е предоставена процесуалната възможност да обжалва разпореждането на съда, обективиращо неговата преценка за наличието на неравноправни клаузи.

Нещо повече, съдът може да откаже да уважи искането дори само при наличие на обоснована вероятност за наличието на такива клаузи в договора, пораждащи процесните вземания, поради което възражението на жалбоподателя, че следва неравноправността да е предварително обявена от страна на съда в исково производство, е неоснователно, а и то не държи сметка, че ако съответното вземане вече е било предмет на съдебен контрол, то последващото му поставяне като предмет на заявление за издаване на заповед за изпълнение би било недопустимо.

На следващо място, първоинстанционният съд е съобразил, че посоченият в договора размер на ГПР не отразява в пълна степен всички разходи, които длъжникът поема, като по-специално същият не включа и допълнителните задължения по заявените от потребителя услуги “фаст” и “флекси”. В тази връзка с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС бяха дадени разяснения именно с т. н. допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" на "Профи кредит България" ЕООД. В т. 1 от диспозитива на решението се приема, че чл.

4

3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения чл. 3, б. "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Проверката в тази връзка от страна на съда не може да се ограничава до обстоятелството, че тези услуги били доброволно заявени от потребителя (т. 43 от решението). СЕС изхожда от широкото определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава именно всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора. По мнение на настоящия съдебен състав първоинстанционният съдебен състав правилно е заключил, че посочените възнаграждения, дължими в полза на кредитора от страна на длъжника, следва да бъдат част от ГПР, доколкото с тях всъщност дружеството заемодател цели да заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, изграждайки конструкция, с помощта на която да изключи част от разходите, които длъжникът неминуемо прави (включени в размера на всяка погасителна вноска) от общия размер на ГПР, тъй като на практика в полза на длъжника не се предоставят никакви допълнителни услуги, напротив остойностяват се действия на кредитодателя, свързани със самото договорно правоотношение, които той поначало дължи, а именно по отпускането и управлението на кредитора, което е забранено от нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, още повече, че предоставянето на т.нар. услуга “флекси” е обвързано от предварително зададени хипотези (чл. 15.2.1 от ОУ), което обезсмисля възможността потребителят свободна да предопредели кога да се възползва от правото си на отлагане.

В т. 56 от решението на СЕС е посочено още, че член 10, параграф 2, буква ж) 5 и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница - в случая до прилагането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Първоинстанционният съд е констатирал, че размерът на посочения ГПР не отговаря на действителния и е следвало да приложи хипотезата на чл. 23 ЗПК, като издаде заповед за изпълнение единствено по отношение на главницата, след като съобрази извършените плащания от страна на длъжника и извърши служебно необходимите прихващания, дори ако за целта изиска допълнителна информация от страна на заявителя (Решение от 30.06.2022 г. на СЕС по дело C-170/21; Определение от 06.02.2024 г. по дело С - 425/2023 г. на СЕС), като това обаче може да извърши и въззивната инстанция (чл. 278, ал. 2 ГПК). Ето защо с нарочно разпореждане съдът изиска информация от страна на заявителя, който в тази връзка посочва, че от страна на длъжника е заплатена главница в размер на 276.50 лева; 231.28 лева възнаградителна лихва; 364.27 лева по предоставените допълнителни услуги, 213. 86 лихви (така изрично писмо с вх. № 17715 от 30.07.2024 г.); 130 лева по такса за извънсъдебно събиране на вземане. Така индивидуализираните плащания следва да се приспаднат от чистата стойност на кредита, който е в общ размер на 1 200 лева, като претендираният такъв е 923.50 лева (тъй като е съобразено от страна на заявителя извършеното плащане по главницата в размер на 276.50 лева). Така в крайна сметка главница не се дължи, доколкото извършените плащания дори надхвърлят размера на това задължение, поради което разпореждането като краен резултат следва да бъде потвърдено.