Решение № 2899 от 25.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2899 гр. София, 25.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100503350 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 80915 от 03.05.2020 г. по гр. дело № 42920/2016 г. , изменено в частта за разноските с Определение № 20011940 от 09.02.2022 г., Софийски районен съд, е признал за установено на основание чл. 415 от ГПК, вр. чл. 59 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД, че „С.“ ООД, ЕИК ****, представлявано от С.Д.И., дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 287,95 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължение за доставена топлинна енергия за периода от 28.02.2013 г. до 29.12.2015 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение в производство по ч. гр. дело № 8930/2016 г. по описа на СРС, като е отхвърлил иска над сумата от 287,95 лв. до пълния предявен размер от 309,23 лв. за периода от 30.12.2015 г. до 15.02.2016 г. Решението е постановено при участието на „Б.Б.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Срещу решението, в частта, в която е уважен искът по чл. 422, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 287,95 лв. е постъпила въззивна жалба от ответника „С.“ ООД, с твърдение, че между страните не е налице сключен писмен договор за доставка на топлинна енергия и предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване. Въпреки това ищецът претендирал падеж за плащане на доставената топлинна енергия на 20-то число на месеца, следващ месеца на доставката, позовавайки се на Общите условия. Поддържа, 1 че общите условия на ищеца не са приложими в отношенията между страните, поради липса на облигационна връзка, поради което ответникът следвало да бъде поканен да изпълни на основание чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.

Въззивникът твърди, че е бил поканен да изпълни едва със заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. дело № 8930/2016 г. на СРС, към който момент претендираната сума за доставена топлинна енергия е била изцяло погасена. По отношение на приложеното по делото писмо изх. № П 4375/20.08.2015 г. твърди, че не му е било връчено.

На следващо място, твърди, че правното основание на предявеното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземане е уточнено едва с предявената искова молба, което водело до недопустимост на производството.

Възразява по отношение на начина, по който е изчислен размерът на обедняването на „Т.С.“ ЕАД, като счита, че той не може да бъде равен на сумата, която ищецът щял да получи при сключен договор за доставка на топлинна енергия, с включен ДДС. Моли съда да обезсили решението като недопустимо или да го отмени като неправилно в обжалваната част.

Претендира направените пред двете инстанции разноски.

Ответникът по въззивната жалба „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение изцяло като правилно и законосъобразно. Претендира съдебни разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице – помагач „Б.“ ООД не взема становище по въззивната жалба.

Съдът, като прецени доводите и становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът твърди че на 18.02.2016 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответника „С.“ ООД за сумата от 2706,16 лв., от които: 1./ 2204,48 лв. – главница, представляваща незаплатена топлинна енергия за периода м. януари 2013 г. – м. март 2015 г.;

2./ 432,44 лв., представляваща законна лихва за забава за периода 28.02.2013 г. до 15.02.2016 г.; 3./ 63,09 лв., представляваща главница за услуга дялово разпределение и 4./ 6, 15 лв. – лихва върху тази главница, ведно със законната лихва до окончателното плащане на дълга, за които суми е била издадена заповед по ч. гр. дело № 8930/2016 г. по описа на СРС. Ответникът е депозирал възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, вследствие на което на ищеца е бил предоставен 1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането. След входиране на заявлението 2 по чл. 410 ГПК ответникът с няколко плащания погасил част от процесните вземания, като неплатени са останали сумите 309,23 лв. – част от законна лихва за забава за периода от 28.02.2013 г. до 15.02.2016 г., за които суми ищецът е предявил иск по чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК.

Ищецът твърди, че между страните не е подписан договор за продажба на топлинна енергия, въпреки отправената от него покана, поради което ответното дружество се е обогатило неоснователно за негова сметка.

Позовава се на §1, т.43 от ДР на Закона за енергетиката /ЗЕ/, според който потребител на топлинна енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет, като излага, че ответниците не са изпълнили задължението си за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. С оглед на тази дефиниция счита, че ответното дружество има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на цитирания закон. Позовава се на чл.149, ал.1, т.3 от ЗЕ, според който продажбата на топлинна енергия за стопански нужди от топлопреносното предприятие се извършва на основата на писмени договори при ОУ, които се сключват между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия за стопански нужди. За процесния период са били в сила ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ ЕАД на потребители в гр. София, одобрени с Решение № ОУ043/12.07.2002 на ДКЕВР, Решение № ОУ-013/06.03.2006 г. на ДКЕВР, както и Решение № ОУ – 033/08.10.2007 г. на ДКЕВР, в сила от датата на съответното решение. Съгласно глава IV, чл.40, ал.1 от ОУ купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия до 20-то число на месеца, следващ месеца на доставката след получаване на издадена от продавача данъчна фактура. Счита, че с изтичане на последния ден от този срок, ответното дружество е изпаднало в забава. Ответниците, въпреки че са имали предвидена възможност, съгласно чл.40, ал.2 от ОУ, не са подали възражение срещу стойността на начислената топлинна енергия. По отношение на претенцията за предоставена услуга по дялово разпределение се позовава на чл. 139 от ЗЕ, съгласно който разпределение на топлинна енергия между потребители се извършва по система за дялово разпределение, за която дейност е сключен договор за дружеството „Б.“ ООД. За имота са издадени изравнителни сметки. Твърди, че на 21.11.2014 г. е изпратило покана за доброволно плащане на дължимата сума, но плащане не е постъпило. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на „С.“ ОООД, че дължи сумата от 309,23 лв., представляваща незаплатен остатък от лихва за забава за периода от 28.02.2013 г. до 15.02.2016 г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор, допълнен със становища от 27.11.2018 г. и от 24.01.2019 г. и от 06.02.2019 г., с който на 3 първо място поддържа нередовност на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение от 01.03.2016 г., както и на издадената въз основа на същото заповед за изпълнение, поради липса на изрично посочено договорно или извъндоговорно основание, на което „Т.С.“ ЕАД претендира заплащане на посочените суми. Позовава се на ТР № 4 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС и счита, че заповедта подлежи на обезсилване като издадена по нередовно по смисъла на чл. 127 от ГПК заявление. Прави възражение за недопустимост и неоснователност на претенцията с правно основание чл. 55-59 от ЗЗД. Твърди, че претенцията за главница за консумирана топлинна енергия за периода м. януари 2013 г. – м. март 2015 г. на ищцовото дружество е изцяло погасена с извършено плащане преди получаване на покана за плащане. Твърди, че „С.“ ООД не е изпадало в забава за плащане на главницата, поради което не се дължи и акцесорното вземане за лихва.

Със заявление вх.№ 3011153/18.02.2016 г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „С.“ ООД за процесните суми.

На 01.03.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

На 18.03.2016 г. е постъпило възражение от „С.“ ООД.

С Разпореждане от 17.06.2016 г. на заявителя е указана възможността да предяви иск за установяване на претендираното вземане.

На 29.07.2016 г. е подадена исковата молба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу „С.“ ООД.

С писмена молба от 12.02.2019 г. ищецът е заявил пред съда, че ответникът е заплатил сумата от 2 396,93 лв., с която сума е погасил: 2267,57 лв. – главница и 129,36 лв. мораторна лихва; 50 лв. държавна такса и 8,82 – законна лихва и останало като незаплатено 309,23 лв. мораторна лихва , 88,18 лв. държавна такса, 324,72 лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и 4,18 лв. законна лихва.

По делото е представен нотариален акт № 105 от 29.11.1995 г. по н. дело № 92797/95 г., по силата на който МОП „Центрокооп“ /в ликвидация/ продава на „С.“ ООД недвижим имот – „МАГАЗИН № 1, находящ се в гр.

София, ул. „****, в сградата на етажна собственост „Данте“, партерен етаж, със застроена площ 87,61 кв.м. за сумата от 4 000 000 лв.

С молба-декларация от 21.07.2000 г. ответникът е поискал да му бъде открита партида за ползване на топлинна енергия за процесния имот.

На л. 12 от кориците на делото е представено известие за доставяне с пощенско клеймо 21.08.2015 с получател „С.“ ООД. Представена е Покана за доброволно изпълнение № П – 4375/20.08.2015 г.

На л.57-л.118 са приложени платежни нареждания от „С.“ ООД в полза на „Т.С.“ АД“.

С молба от 28.06.2019 г. са представени индивидуални справки за 4 използване на топлинна енергия за процесния период – 3 бр. и формуляри за отчет на уредите за дялово разпределение – 3 бр.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорвана от страните, съгласно която към датата на завеждане на исковата молба задълженията на ответното дружество за топлинна енергия през процесния период са на стойност 2204,48 лв. Към същия момент и за същия период задълженията на ответното дружество към „Т.С.“ ЕАД за дялово разпределение са на стойност 63,09 лв. Според заключението размерът на законната лихва върху главницата от 2 204,48 лв. за периода от датата на изпадане в забава до 29.12.2015 г. е 411,69 лв., законната лихва за забава върху главницата за услугата дялово разпределение, считано от датата на изпадане в забава до 29.12.2015 г. е 5,62 лв.

Съгласно заключението след датата на подаване на исковата молба по партидата на „С.“ ООД в системата на Т.С. са отразени плащания на обща стойност 2 396,93 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Съгласно Чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Във въззивната жалба се поддържат оплаквания относно недопустимост на обжалваното решение, поради липса на валидно издадена заповед за изпълнение на парично задължение, тъй като подаденото заявление по чл. 410 ГПК вх. № 3011153/18.02.2016 г. не отговаря на изискванията на чл. 410 ГПК, вр. чл. 127, ал.1, т. 4 от ГПК, доколкото не е посочено правното основание на претенцията.

Настоящият съдебен състав намира, че тези оплаквания на въззивника са неоснователни. Съгласно практиката на ВКС, заявлението по чл. 410 ГПК трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и ал.3 ГПК и чл. 128, т.1 и т.2 ГПК, т.е. в заявлението следва да бъдат посочени съда, до който е отправено искането; цената на иска, когато е оценяем; изложение на обстоятелствата, на които се основава искът; в какво се състои искането и подпис на заявителя, както и към него да бъдат приложени документ за внесени държавни такси и разноски и пълномощно, когато е подадено от пълномощник. Изложението на обстоятелствата, на които се основава искът е кратко описание на фактите, от които произтича претендираното материално субективно право.