Решение № 305 от 05.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 305 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Антония К. Роглева при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело № 20255001000332 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и сл. ГПК.

Повод за започването му са изходяща от М. А. Г. , ЕГН ********** и А. И.

Ш., ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на майка си А. Н. Г., ЕГН ********** всички от *** въззивна жалба против постановеното от Пазарджишкия окръжен съд по т. дело № 30/2023 г. решение № 21 от 20.03.2025 г. в частта, с която са отхвърлени исковете им за осъждане на „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК 121718407, гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б да им заплати обезщетение за неимуществени вреди във връзка с причинената в следствие на ПТП от 02.11.2021 г. смърт на И. А. Ш. в размер на по 60 000 лв. ведно със законната лихва от 21.12.2021 г., която сума се равнява на разликата между дължимото им се според тях обезщетение от по 180 000 лв. и присъденото от Пз ОС с решението от по 120 000 лв.

В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваната част от решението, иска се отмяната й и постановяване на друго уважаващо исковете в посочените от жалбоподателите размери. Отправено е и искане при промяна в присъдените обезщетения да се 1 измени и решенето в частта касаеща разноските.

Въззиваемата страна намира жалбата за неоснователна.

Съдът след като се запозна с акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено следното:

На 27.09. 2023 г. в Пазарджишкия окръжен съд е постъпила изходяща М.

А. Г., ЕГН **********, А. И. Ш., ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на майка си А. Н. Г., ЕГН ********** и от самата А. Н. Г., ЕГН ********** всички от гр. С. искова молба насочена против Застрахователна компания „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК 121718407, гр. София.

По същата било образувано т. дело № 176/2023 г.

В обстоятелствената част на ИМ се сочи, че на 02. 11. 2021 г. около 13, 35 ч. по път ***, 14 км. + 800 м. в посока с. О. си движел лек автомобил „А.”, рег. № ***. Той бил управляван от П.Х.П.. Той изгубил контрол над същия, отклонил се вляво, навлезнал в лентата за насрещно движение и блъснал челно движещия се в посока с. Ч. лек автомобил „Б** 330 ХД“, рег. № *** управляван от И. А. Ш.. По повод на инцидента се съставил Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № *** от 05.11.2021 г. и било образувано досъдебно производство 926/02.11.2021 г.по описа па РУ Пазарджик. Самата катастрофа причинила смъртта на водача И. Ш.

За ищците се споменава, че А. била фактически съжител/съпруга/ на починалия, А. бил негов син, а М., която е дъщеря на А. била отгледана от него като родна дъщеря. Това се сочи като причина те изключително тежко да преживеят загубата му. В подкрепа на това твърдение е споменато, че четиримата били сплотено и силно семейство привързани един към друг.

Починалият бил главата на същото и осигурявал подкрепа и сигурност за своята жена и двете деца. Бил изключително добър и грижовен като се стараел да не лишава от нищо своите близки.

По- надолу в исковата молба са изложени твърдения за отношенията на близост, разбирателство и привързаност между всеки от ищците и починалия и е направен извод, че със смъртта му те загубили най-скъпия си човек и опора в живота. Описани са изживяванията на всеки от тях като е наблегнато на състоянието на скръб и психологичните изживявания на близките.

На тази база е направен извод, че претърпените от загубата на найблизкия им човек неимуществени вреди следва да се обезщетят от виновния за 2 смъртта му водач предизвикал катастрофата.

В тази връзка е споменато, че за управлявания от него автомобил имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество и се прави извод, че на основание чл.

432 от КЗ обезщетението може да се търси направо от застрахователя.

Ищците предявили претенция за доброволно изплащане на такова пред ответното дружество с молба от 21. 12. 2021 г., но по същата в определения от КЗ срок нямало произнасяне и плащане.

На тази база е направен извод, че ищците имат интерес да претендират заплащане на обезщетението по съдебен ред и е отправено искане за осъждане на застрахователното дружество да заплати на А. Г. 150 000 лв., а на М. Г. и А.

Ш. по 200 000 лв. ведно със законната лихва от 21. 12. 2021 г.

С отговора на ИМ ответното дружество не е оспорило наличието на валидна застраховка по риска Гражданска отговорност за управлявания от П.Х.П. автомобил. Изразило е обаче становище за недопустимост, респ. неоснователност на така предявените искове.

Недопустимостта се извежда от това, че от представените с ИМ доказателства не може да се направи извод, че ищците са търпели вреди от смъртта на И. Ш.. В подкрепа на това се сочи, че липсвало удостоверение за наследници на И. Ш., което да обуславя твърдяната в ИМ връзка, а и че М. Г. била с неизвестен баща.

Оспорена е и материалноправната легитимация на ищците да получат търсеното обезщетение.

В тази връзка се говори за неоснователност на исковете като за А. и М. Г. се сочи, че представените доказателства не следвало извод, че по отношение на тях са налице посочените в ППВС № 4/1961 и 5/1969 предпоставки.

Споменато е че А. и починалият не са живеели на семейни начала и в едно домакинство. Връзката им не била продължителна и трайна и не била основание да създаде отношения сходни на семейните. Наред с това е оспорено твърдението, че смъртта на Ш. е причинила на А. сериозни по интензитет морални болки и страдания.

По отношение на М. Г. е оспорено твърдението, че е отглеждана от починалия като собствено дете, респ. тези за изградена дълбока емоционална 3 връзка и претърпени морални болки и страдания.

Оспорен е описаният в ИМ механизъм на произшествието, като е направено и евентуално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия поради пътуването му без обезопасителен колан.

Изложени са и доводи, че претендраните обезщетения са завишени и не са съобразени с принципа за справедливост въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД за определянето им и реално изградената лична и емоционална връзка между ищците и починалия.

С оглед становището за неоснователност на главните искове се заявява, че такива са и акцесорните претенции за присъждане на законна лихва.

Посочено и че присъждането й е обусловено от тримесечния срок за произнасяне от страна на застрахователя и наличието на доказателства към искането за плащане.

Ищците са подали ДИМ в който са оспорили направените с отговора защитни възражения и са изложили подробни аргументи в подкрепа на това си становище.

В отговора на ДИМ е заявено, че се поддържат направените с отговора защитни възражения.

След постъпване на отговора на ДИМ от страна на съдията докладчик по т. дело № 176/2023 г. е постановено определение № 76 от 29.02.2024 г. В мотивите на същото е посочено, че в Пз ОС се разглежда и по - рано образувано дело, по което ищец бил друг наследник на пострадалия.

Във връзка с тази констатация докладчикът решил, че може да волеобразува от името на съдията по другото дело и постановил присъединяване на т. дело № 176/2023 г. към т. дело № 30/2023 г. по описа на Пз ОС.

По същото след събиране на поисканите от всяка от страните доказателства съдът е постановил и решението предмет на обжалване.

В него е прието, че П.Х.П. следва да отговаря за обезщетяване вредите на увредените от него лица, а и че е застраховано по смисъла на КЗ лице при ответника. Това съобразено с текста на чл. 432 от КЗ е дало основание да се направи извод, че ответното дружество би следвало да покрие отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и 4 неимуществени вреди .

На база събрания доказателствен материал е направен и извод, че А. и М. Г. са от кръга лица имащи право да получат обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на И. Ш.. Прието е и че от този кръг е и синът му А. Ш..

Размерът на дължимите обезщетения е определен на 150 000 лв. за А. и по 120 000 лв. за М. и А..

Възражението за съпричиняване е намерено за неоснователно и с решението ответникът е осъден да заплати горните суми ведно със законната лихва от 21.12.2021 г., а до пълния предявен размер исковете са отхвърлени като неоснователни.

Недоволни от решението са останали М. Г. и А. Ш. и са подали жалбата станала причина за започване на настоящето производство.

В нея се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, досежно определени справедлив размер на обезщетението за двамата жалбоподатели като се сочи, че същият следва да е по 180 000 лв. вместо присъдените по 120 000 лв. В подкрепа на това е направен подробен и детайлен анализ на установените по делото факти и обстоятелства.

С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно, а досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.

По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато 5 е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая за липса на право на иск в патримониума на ищците от изложената фактическа обстановка не може и да се говори.

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.

В тази законова разпоредба е казано, че у вреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ.

В него е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.

Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 КЗ пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.

В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.

В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищците са предявили на 21.12.2021 г. претенциите си за обезщетение пред ответното дружество По същите в в споменатия по- горе срок обаче не е извършено произнасяне.