Решение № 1461 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1461 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100511257 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 111719/28.03.2025 г. на ответника „Поделение за товарни превози – гр. София“ при „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД срещу решение № 4249/12.03.2025 г. (поправено с решение № 10454/04.06.2025 г. за отстраняване на ОФГ), постановено по гр. дело № 33627/2024 г. по описа на СРС, 52 състав, в частта, с която са уважени предявените от П. И.

В., ЕГН ********** кумулативно обективно съединени искове, както следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 39/10.04.2024 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „вагонен инструктор, техник-механик, ревизор вагони“ при ответника, както и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 12 323,08 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 16.04.2024 г. до 11.10.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 07.06.2024 г. до окончателното плащане.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявено с исковата молба основание, в която липсва оспорване, че решението на НЕЛК не е влязло в сила, поради което същият е излязъл извън очертания с нея петитум, което води 1 до недопустимост на решението. Твърди, че работодателят не е имал данни за влизане в сила на решението на НЕЛК, поради което решението за освобождаване на ищеца е взето за в бъдеще при осъществяване на допълнителен елемент от фактическия състав на прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ – влизане в сила на решението на НЕЛК. Счита, че самото прекратяване на трудовото правоотношение е настъпило в по-късен момент, а не на датата на провеждане на заседанието на комисията по трудоустрояване от 19.03.2024 г. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод относно липсата на данни решението на НЕЛК да е влязло в сила, доколкото същото е получено от него на 13.03.2024 г., поради което с изтичане на 14-дневния срок за обжалването му то е влязло в сила, а процесната заповед № 39/10.04.2024 г. е издадена в по-късен момент. В тази връзка посочва, че по делото липсват данни за подадена жалба срещу решението на НЕЛК от 29.02.2024 г., като за ирелевантно се счита поставянето на печат относно влизането му в сила, още повече, че с исковата молба ищецът е признал този факт. Твърди, че надлежно е изпълнил задължението си по чл. 2, ал. 2 от Наредбата за трудоустрояването, приемайки ежегодно подходящите длъжности за трудоустрояване на лица с намалена работоспособност по реда на чл. 315 КТ, като за 2024 г. съобразно общия брой работни места (571) е определил 23 от тях за трудоустрояване, оспорвайки да има задължение за създаване на допълнителни бройки. Поддържа, че решението на комисията по трудоустрояване не представлява изменение на заключението на органите по медицинска експертиза, а е израз на решението на работодателя по целесъобразност дали да определи още едно място за трудоустроени извън вече нормативно установените такива. Излага съображения, че предписанията на здравните органи не следва да се изпълняват безусловно, тъй като в конкретната хипотеза се достига до несъответствие на трудовата характеристика за заеманата от ищеца длъжност с противопоказанията относно заболяването му, твърдейки, че работодателят разполага с възможността да прецени дали да извърши трудоустрояване или не. Като допълнителен аргумент изтъква, че при издаване на предписанието за трудоустрояване здравните органи следва да поканят представител на работодателя при вземане на решението за трудоустрояване, което не е сторено. Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил факта, че с експертно решение № 90539 от заседание № 032/29.02.2024 г. освен вече посочените с предходно решение на НЕЛК от 2018 г. противопоказни условия на труд – значително нервно психическо напрежение, физическо натоварване и нощен труд, са посочени и нови такива – дълги маршрути, лоши атмосферни условия, преохлаждане, работа с нервнотоксични вещества. В тази връзка посочва, че според длъжностната и производствената характеристика основна част от трудовите функции на длъжността „вагонен инструктор, техник-механик, ревизор вагони“ е задължението за извършване на прегледи на влаковете, което няма как да се изпълнява без служителят да изминава дълги разстояния по коловозите на гарата при различни атмосферни условия. Изтъква, че работодателят е свободен да извърши собствена преценка за целесъобразност относно възможността за изменение на трудовата функция така, че тя да има икономически смисъл за него. Сочи, че е положил всички усилия да запази трудовото правоотношение с ищеца, но след решението на НЕЛК от 2024 г. се е наложило премахване на почти всички основни 2 трудови функции от длъжността му, за да запази противопоказните условия на труд.

Обобщава, че за работодателя съществува задължение за трудоустрояване на работника на същата длъжност, но не и да създаде допълнително работно място за трудоустроен служител извън изискуемите такива по чл. 1 от Наредба № РД-07-01/02.02.2012 г. Допълва, че административното налагане да бъдат създавани допълнителни места за трудоустрояване е в нарушение на принципа за свободна стопанска инициатива. По изложените съображения отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца П. И.

В., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение не е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените искове, обсъждайки всички заявени с исковата молба доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед. Заявява, че към датата на издаване на заповедта за уволнение липсва предписание на здравните органи за невъзможност на ищеца да изпълнява трудовите си задължения за длъжността „вагонен инструктор, техник-механик, ревизор вагони“, което е самостоятелно основание да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно. Оспорва преценката на работодателя относно възможността на едно лице да изпълнява възложената му работа да представлява такава по целесъобразност, поради което същата да не подлежи на съдебен контрол. Поддържа, че решението на НЕЛК има задължителен характер, тъй като единствено здравните органи са компетентни да определят степента на трудоспособност на работника и дали заболяването му позволява да изпълнява в пълен или намален обем трудовите си задължения, респективно подлежи ли служителят на преместване на друга подходяща работа, поради което тези медицински въпроси не подлежат на последваща проверка от комисията по трудоустрояване при работодателя. Позовава се на експертно решение № 90539 от заседание № 032/29.02.2024 г. на НЕЛК, с което изрично е указано, че ищецът В. може да изпълнява длъжността „вагонен инструктор, техник-механик, ревизор вагони“ за срока на определения процент трайно намалена работоспособност при облекчени условия на труд – без нощен труд и при спазване на противопоказните условия на труд, като тази констатация на здравния орган счита, че обвързва не само комисията по трудоустрояване към работодателя, но и съда, които са длъжни да приемат наличието на обективна възможност за изпълнение на същата. Навежда довод за немотивираност на заповедта поради липсата на прилагане на протокола на комисията по трудоустрояване като неразделна част от нея, който не му е изпратен като приложение към заповедта с писмото, получено от него на 16.04.2024 г.

Обобщава, че липсата на първата предпоставка на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ – предписание на компетентните здравни органи към датата на издаване на заповедта, представлява самостоятелно основание да се приеме, че прекратяването на трудовото му правоотношение е незаконосъобразно извършено, още повече, че не е установено и наличието на друга подходяща работа, която да е съобразена със здравословното състояние на работника и която той да бил готов да заеме. Допълва, че недоказано е останало обстоятелството, че местата за трудоустроени са били заети, като при наличието на изрично оспорване на констатациите в съставения протокол на комисията по трудоустрояване от 19.03.2024 г., в тежест на 3 работодателя е било да ги установи при условията на пълно и главно доказване, което той не е сторил. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а решението да се потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Изложените с въззивната жалба доводи, основани на твърдението, че първоинстанционният съд е обсъдил довод, обосноваващ незаконността на уволнението, без такъв да е бил изрично заявен от ищеца с исковата молба, не води до недопустимост на обжалваното решение, а касае неговата правилност, поради което този въпрос подлежи на преценка по същество на спора. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По въпроса относно правилността на решението в обжалваната част въззивният съд намира следното:

Предвид твърденията и възраженията на страните в рамките на първоинстанционното производство и заявените от тях оплаквания пред въззивния съд, безспорни по делото са следните обстоятелства: че по силата на трудов договор № 7/05.02.2021 г., изменен с анекс № 17/17.03.2021 г., помежду им е възникнало и съществувало трудово правоотношение, в рамките на което ищецът П. И. В. е заемал и изпълнявал длъжността: „вагонен инструктор, техник-механик, ревизор вагони“ при ответника „Поделение за товарни превози – гр.

София“ при „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД, както и, че със заповед № 39/10.04.2024 г. същото е било прекратено, на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ - поради болест, довела до трайно намалена работоспособност и по здравни противопоказания, дадени от ТЕЛК/НЕЛК.

Ето защо, предвид заявените от ищеца с исковата молба фактически твърдения, очертали предмета на търсената съдебна защита, както и наведените с въззивната жалба оплаквания от ответника, спорът по делото включително и пред въззивната инстанция се концентрира върху обстоятелството налице ли са предпоставките за прилагане на посоченото прекратително основание по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ към момента на издаване на 4 процесната заповед № 39/10.04.2024 г.