Решение № 340 от 14.03.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 340 гр. Плевен, 14.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвия Г. Даскалова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Силвия Г. Даскалова Гражданско дело № 20224430105241 по описа за 2022 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Гр.д.№ 5241/2022г. по описа на Районен съд-Плевен е образувано въз основа на искова молба от М. А. П., ЕГН ********** от гр.****, ет.2, ап.4, чрез адвокат П. П. от САК, против „*** АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147, ет.5, ап.14, представлявано от ****.

В исковата молба се твърди, че на 27.07.2022г. между ищцата и ответното дружество "*** е сключен Договор за потребителски кредит № 174956, по силата на който е усвоена главница в размер на 1000 лв., като срокът на кредита бил 12 месеца, при лихвен процент в размер на 41 % и Годишен процент на разходите в размер на 49.65 %. Твърди се, че съгласно чл. 20 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, при определени в договора изисквания. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 1 от договора, кредитополучателя дължи неустойка при непредоставяне на обезпечението по чл. 20, като размерът е 6.90 лв. + 0.230% от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0.230% от усвоени размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Сочи се, че в чл. 10, ал. 2 е предвидена 1 преференциална неустойка при преференциални условия. Твърди се, че за усвоена главница в размер от 1 000 лв. и за срок на ползване на кредита от около 2 месеца, кредитополучателят е заплатил 1172,13 лв. като соченото обстоятелство е видно от издадената от „**“ АД разписка № 0300016687488539 от 21.09.2022г.

Твърди се, че сключеният договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.

Развиват се доводи, че клаузите на чл. 20 и чл. 10 от договора по своето същество представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Твърди се, че е правно и житейски необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва ( твърди се, че като величина представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Развиват се съображения, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Твърди се, че кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се, че е налице изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Развиват се доводи, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди се, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. Твърди се, че уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, 2 но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Сочи се, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. Твърди се, че в договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Изложени са доводи, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

Ищецът счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.

19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил неустойката в размера на ГПР. Твърди, че ако същата била включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 150%. Посочва, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, и това води до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. Посочва се, че с тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Твърди се, че при неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР, потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти и да ориентира своя икономически избор. Изложени са доводи, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Твърди се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Развиват се съображения, че договорът е нищожен и на друго основание, а именно че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Твърди се, че в договора е предвидена лихва в размер на 41% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което 3 представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Твърди се, че процесната клауза на договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Твърди се, че тъй като нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, то от това следва, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка се твърди, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор.

Сочи се, че е неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди се, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП - противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с това се твърди, че същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно чл.147, ал.

1 от ЗЗП, и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

Твърди се, че клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по Договора е нищожна и самостоятелно основание, а именно чл.

21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че така въведените изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

4

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора. Твърди се, че предвидената неустойка води до скрито оскъпяване на кредита. Посочва се, че включена по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния договор.

Твърди се, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Твърди се, че процесният договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т.20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Отправено е искане да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 174956, сключен с „*** АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Отправено е искане да бъде осъден ответника на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД да заплати на ищцата сума в размер на 172,13 лева, представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор за потребителски кредит /разлика между платената по кредита сума и усвоената главница от 1000 лева/, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до датата на окончателно й заплащане. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се оспорва изцяло основателността на предявения иск от страна на ищеца. Отправено е искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

Твърди се, че съгласно чл. 10 от Договора за кредит, кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не предостави обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20, 5 ал. 2 от същия. Посочва се, че тази неустойка се дължи поради неосигуряване от кредитополучателя на обезпечение по кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия изисквания. Твърди се, че клаузата се явява като проявление на принципа за автономия на волята в частното право, съгласно чл. 9 от ЗЗД, както и че уговореният размер на неустойката е изцяло съобразен със законовите изисквания и е изчислен съгласно условията на договора. Посочва се, че договорената неустойка не води до неравноправие на страните, защото чрез нея кредиторът обезпечава и гарантира своето вземане, без да поставя в неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора е изразил своята воля за съгласие и се задължава да върне съответната сума.

Развиват се доводи, че неустойката се формира по повод неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на валидно обезпечение в установен срок, дължи се единствено по вина на заемателя, а размерът й се определя от продължителността на нарушението му. Оспорват се твърденията на ищеца, че тя е скрита възнаградителна лихва. Твърди се, че в договора ясно са описани и изброени по отделно отпуснатите суми, които формират неговия сбор.