Определение № 4879 от 30.09.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4879 гр. Варна, 30.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Д.а Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501988 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 278 във вр. чл. 413, ал. 2 и чл.418, ал.4 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №6649/21.08.2026г., подадена от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 , със седалище гр. София, срещу разпореждане №3093 по ч.гр.д.№853/2026г. по описа на РС - Провадия В ЧАСТТА, с която е отхвърлено подаденото от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу С. И. Г., ЕГН **********, в частта за сумите: главница за разликата над 455,98 евро до пълния заявен размер от 809,94 евро; 132,59 евро - договорна лихва за периода 15.10.2025г. до 15.06.2026г.; 150,09 евро - обезщетение за забава за периода 15.10.2025г. до 09.07.2026г., които вземания произтичат от договор за потребителски кредит № ***********г. и за пълния размер на претендираните разноски.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Заявителят, сега частен жалбоподател, „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, чрез пълномощник, е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните си книги, с което се установява вземане на банката въз основа на обявено за предсрочно изискуемо задължение по договор за потребителски кредит № ***********г.

Заявителят в заповедното производство е сезирал съда със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и 1 изпълнителен лист против длъжника С. И. Г., ЕГН **********, за вземания, произтичащи от Договор за потребителски кредит № ***********г.

Въз основа на приложените към заявлението доказателства, заповедният съд, съблюдавайки изискванията на нормата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, респ. проверявайки дали искането на заявителя не противоречи на закона и добрите нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза в договор, е постановил атакувания в настоящото производство частичен отказ да се издаде заповед за изпълнение.

Въззивният съдебен състав намира, че атакуваното разпореждане е правилно, като съображенията за това са следните:

Процесното правоотношение има характеристиките на договор за потребителски кредит, съгласно дадената в чл.9, ал.1 от ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят - качеството "потребител" по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Поради това в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП, като в случай, че не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се счита за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Наред с горното съобразно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК и доколкото се касае за подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съдът дължи служебна проверка за допуснато нарушение по смисъла на потребителската закрила, както и за спазването на закона и добрите нрави.

В разглеждания казус заявителят основава твърденията си за дължимост на претендираните в заповедното производство суми на факта, че в полза на длъжника е отпуснат общ потребителски кредит, който включва главница /сума на кредитирането/ и средства за заплащане на премия по застраховане на риска при погасяване на кредита, които застраховки са предложени, респективно предоставени на кредитополучателя като допълнителна услуга. Въпросните застраховки са сключени от кредитополучателя в полза на кредитора за обезпечение на вземането по договора за потребителски кредит, чрез присъединяване към вече съществуваща застраховка, уговорена от банката с определен застраховател и предлагана като пакетна програма. Сумата, отпусната в заем за застрахователна премия, има характер на главница, доколкото последната е предоставена на клиента в заем и наредена по сметка на застрахователя.

Гореизложеното мотивира съда да приеме, че макар привидно да се касае за доброволно сключена застраховка на кредит, то всъщност е налице заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, без фактически да е възможно кредитополучателят да има избор дали да сключи застраховките или не. В този смисъл следва извод за приложена "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.6 от Директива 2005/29/ЕО, както и чл.68б и следващите от ЗЗП. Ответникът под претекст за предлагане на доброволна застраховка, включително предварително изготвяйки декларативни клаузи в договора за кредит, прикрива търговска практика за единствен възможен избор - да се даде съгласие за получаване на услуга по застраховане, съответно да бъде поет разходът, свързан с нея. По описания начин е реализиран търговски способ, чрез който "средният потребител" би могъл да бъде 2 заблуден, въпреки че подадената му информация е фактически точна, че недавайки съгласие за сключване на застраховка, би му бил отказан кредит или биха настъпили обстоятелства, които да накърнят неговите права и законни интереси. Вярно е, че в чл.10 от приложимите към застраховката Общи условия, е налице предвидена възможност за клиента за отказ сключването й, но също така е вярно, че предвиждането му по този начин не гарантира в цялост информираността на потребителя.

При този начин на кръстосано предлагане на два продукта - кредитен и застрахователен, неминуемо се създава усещането за средния непрофесионален потребител, за обусловеност на договора за кредит спрямо този за застраховка. Следва да се има предвид, че в процеса на предлагане на основната услуга - кредитиране, специализираният търговец е действал и като агент на застрахователя, с когото вече е бил обвързан с рамково съглашение за покритие на финансов риск като обезпечение в полза на банката, за сметка на застраховани нейни клиенти. При такова договаряне, се поражда съмнение, че съвпадението в личността на предлагащия двете услуги, позволява на потребителя да разграничи ясно различните по предмет договори, с които се обвързва и действително да възприеме застраховането като допълнение, което макар и да не е било непосредствено търсено, е съответно на осъзнат конкретен друг индивидуален негов имуществен интерес, извън изначално търсеното набавяне на финансови средства. Въпросното съмнение се подхранва и от вида на застрахователното покритие, съставляващо обезпечение в полза на кредитора и от предлагането му в пакет от същия, който действа и като застраховащ и като посредник на застрахователя, в процеса на уреждане на плащания на застрахователни суми с отпуснат кредит на застрахован потребител пряко на застрахователя.

При това положение съдът намира, че не може да се приеме, че предоставената застрахователната услуга има доброволен характер за потребителя, напротив представлява разход, който следва съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК да бъде предвиден в годишния процент на разходите. В допълнение следва да се обърне внимание на структурата на кредита - кредитните средства, които са предоставени на кредитополучателя за ползване и разпореждане са в размер от 1171,45 eвро, вкл. 997,95 евро отпусната в заем главница и 173,50 евро застрахователна премия. Застраховката по същество има за цел да служи за обезпечаване на кредитора по договора за кредит.

Сумите по застрахователната премия са стойност, която потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит като цена на допълнителна услуга, известна на кредитора при сключване на договора. Ето защо съдът намира, че застрахователната премия е разход за потребителя независимо от това, дали се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, дали от потребителя на търговеца - кредитор и последният я превежда в полза на застрахователя или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията.

Законът не провежда разграничение между тези хипотези, защото във всички тях плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит, чрез допълнителни разходи. В резултат от това следва извод, че се касае за разход, който следва да се отчита при изчисляването на ГПР. Константна е практиката, че изискването за съдържанието на ГПР е нарушено не само когато величината на общите 3 разходи не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване /Решение от 20.09.2018г. по дело C 448/17 на СЕС/. Възприето е още, че ГПР е онази найсъществена част от предмета на възмездното кредитиране, която служи за ориентирането на потребителя в предлаганите продукти на пазара и му дава възможност да направи обективно обоснован извод за съответствието на предлаганата от доставчика услуга към собственият му личен интерес /Решение по дело C-714/22 на СЕС/.

Затова съответно на изискванията на закона е само това договаряне, при което структурата на ГПР е посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, включително и чрез точно отчитане на лихвените и нелихвените (застрахователни) разноски. Ако тези изисквания не са спазени, то договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. По тези съображения и предвид констатираните отклонения от чл.19, ал.1 от ЗПК при формиране на стойността на ГПР в договора за потребителски кредит, валидността на сделката следва да се отрече, с аргумент от чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Последицата от недействителността на сделката е предвидена в разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съгласно която валидното задължение на кредитополучателят се редуцира до чистата стойност на получения кредит.

Относно доводите на жалбоподателя за превишаване на пределите на допустимата преценка в заповедното производство, следва да се посочи, че обсъдените нарушения на ЗПК и на ЗЗП, могат да бъдат установени само от съдържанието на договора, без необходимост от назначаване на СТЕ или СЧЕ.

Освен това видно от признанието в самата частна жалба, застрахователната премия не е включена в ГПР като разход. Последното води до невярна представа у потребителя за точната стойност на разходите по кредита и до скрито оскъпяване на кредита.

Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай длъжникът като потребител дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи.

Получената в заем сума е 997,95 евро, без частта, отпусната за заплащане на застрахователна премия. По приетия за нищожен договор не се дължи договорна лихва. От платената сума се приспадат извършените плащания от длъжника по договора, в резултат на което заявлението е основателно за сумата от 455,98 евро главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението.

По изложените съображения съставът на въззивния съд намира, че като е достигнал до изводи за вероятна неравноправност на клаузите, обосноваващи дължимостта на претендираните суми, районният съд е постановил правилно и законосъобразно разпореждане, което следва да бъде потвърдено.

Предвид изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №3093 по ч.гр.д.№853/2026г. по описа на РС - Провадия В ЧАСТТА, с която е отхвърлено подаденото от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу С. И. Г., ЕГН **********, в частта за сумите: главница за разликата над 455,98 евро до пълния заявен размер от 809,94 евро; 132,59 евро - договорна лихва за периода 15.10.2025г. до 15.06.2026г.; 150,09 евро обезщетение за забава за периода 15.10.2025г. до 09.07.2026г., които вземания произтичат от договор за потребителски кредит № ***********г. и за пълния размер на претендираните разноски.