Определение № 1276 от 20.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1276 гр. София, 20.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело № 20238002102957 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 154 от 10.02.2023 г. по в. гр. д. № 2154/2022 г. на Варненския окръжен съд в с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 2078 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 11571/2020 г. на Варненския районен съд, с което същият е осъден на основание чл. 45, ал.1 ЗЗД да заплати на А. Т., гражданин на Република Италия, сумата 12 600 лв., представляваща причинена имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза от отдаване под наем на собствения на ищеца имот – ателие № 2, разположен на първи етаж в сграда, находяща се в [населено място], [улица], които вреди са настъпили на 21.07.2015 г. в резултат на спукване на гъвкава връзка на арматурата на биде на комбинирания капак на конзолата на седалката в банята в собствения на ответника недвижим имот – апартамент № 3, находящ се на ет. 2 в същата сграда, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 02.08.2018 г. до окончателното й изплащане.

Посоченото въззивно решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да извърши ремонт на ВиК системата в тоалетния възел на собствения му недвижим имот, както и да заплати на ответника на основание чл. 45 ЗЗД сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в нервно психически дискомфорт, настъпил в резултат на противоправно бездействие на ответника – непредприемане на стъпки по извършване на основен ремонт на ВиК системата в санитарното помещение на собствения му апартамент;

1 да му заплати сумата 916,50 лв., представляваща причинена имуществена вреда, изразяваща се в увреждане на движими вещи, както и сумата 760 лв. - причинени имуществени вреди в имота на ответника, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.09.2017 г.

По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство А. Т. е собственик на описаното по-горе ателие № 2 (нот. акт № 143/2005 г.), а ответникът М. Д. Н. притежава посочения апартамент № 3 (нот. акт № 71/2004 г.), намиращ се непосредствено над ателието. На 21.07.2015 г. е имало силен теч от имота на ответника, довел до наводнение в имота на ищеца, както и на общите части на сградата – стълбище и избен етаж, причината за който е спукване на гъвкава връзка на арматурата за биде на комбинирания капак на конзолната тоалетна седалка в банята/тоалетна. Освен това наводнение, до 2019 г. ателието на ищеца е било подложено на периодични течове с различен интензитет, които са поддържали непрекъсната влага и следващ се от тях мухъл и миризма. ВиК инсталацията в тоалетното помещение е изградена в нарушение на техническите правила и норми, което е причина за периодичното проникване на вода от имота на ответника в имота на ищеца.

Във връзка с претенцията си за пропуснати в резултат на наводнението ползи, ищецът се е позовал и е представил като доказателство договор за наем, с предмет процесното ателие № 2, сключен с наемател на 01.07.2015 г. за срок от 3 години, считано от 01.08.2015 г., при договорен наем в размер на 350 лв. месечно. Достоверността на датата на договора, в качеството му на частен диспозитивен документ, е оспорена от ответника с твърдения, че същият е съставен за нуждите на процеса, като установяването на достоверността му е възложена в тежест на ищеца. По делото са разпитани като свидетели наемателят по договора Р. В. и И. А., която живее с ищеца. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля като произхождащи от незаинтересовано от изхода на спора лице и въз основа на тях е приел, че същият действително е сключил с ищеца договор за наем на ателието през м. юли, но след наводнението през 2015 г. договорът бил развален, тъй като то не е било годно за ползване и следвало да се извърши голям ремонт. Посочено е, че тези показания се потвърждават напълно и от показанията на свидетелката, която живее с ищеца и има преки впечатления от имота и правоотношенията, в които той е встъпвал по отношение на него.

Въз основа на така събраните доказателства въззивният съд е приел, че действително позитивният интерес за ищеца да увеличи имуществото си с наемните вноски за имота за период от три години е бил накърнен с факта, че вследствие единствено и само на увреждащите последици на наводнението, договорът за наем от 01.07.2015 г. е бил развален.

С оглед на това е уважил претенцията за пълния заявен размер от 12 600 лв., формиран от месечната наемна цена /36 месеца по 350 лв./.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания да съобрази на първо място тяхната допустимост и ако установи допустимостта им, да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля/свидетелите с оглед на данните по делото и да изложи мотиви защо кредитира изцяло техните показания, както и да изгради фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди в мотивите към 2 решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения“;

2. „Допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуването на писмен договор за наем и за неговото прекратяване/разваляне, страна по който договор е искащата събирането на гласни доказателства страна в процеса“, и 3. „Следва ли съдът да приеме за доказани причинените от деликт пропуснати ползи, ако те не са доказани със сигурност“.

Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с довода за несъобразяване с императивна правна норма /чл. 164, ал. 2, вр. с чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК/.

Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на І г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По отношение на първия поставен въпрос следва да се отбележи, че в разглежданата хипотеза ответникът по иска е оспорил сключен между ищеца и трето лице договор за наем, като е поддържал, че същият е без достоверна дата, съставен за целите на процеса и не установява имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза от отдаване под наем на собствения на ищеца имот. С оглед на това възражение в първата инстанция е допуснат като свидетел наемателят, който е дал показания за сключения договор, както и относно причините за неговото прекратяване. За да обоснове извода си за достоверността на дадените показания, съдът е изходил от констатацията, че същите се припокриват напълно с тези, дадени от св. И. А. – в качеството й на лице, съжителстващо с ищеца, което има лични, преки и непосредствени впечатления, като е отчел и липсата на доказателства, които да ги опровергават.

При това съдържание на мотивите задължението за обосноваване преценката на съда е изпълнено съобразно възприетите разрешения в посочената от касатора практика на ВКС 3 решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., решение № 50036 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 2590/2022 г., I г. о. и др. В тях е прието, че съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

В случая касаторът не се позовава на конкретни факти и обстоятелства, констатирани противоречия в събрания доказателствен материал, които да не са обсъдени, а единствено изразява позиция за неправилна интерпретация на фактите и несъгласие с констатацията на съда за незаинтересованост на изслушания свидетел - наемател по договора от 2015 г.

Изложените оплаквания по съществото си представляват доводи за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават наличие на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по формулирания първи въпрос относно приложението на чл. 172 ГПК.

Вторият въпрос е поставен във връзка с направено в касационната жалба оплакване, че въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между ищеца и трето лице договор за наем, който е бил развален след наводнението през 2015 г., тъй като след това ателието е било негодно за ползване и е имало нужда от ремонт, позовавайки се на недопустими свидетелки показания с оглед цената на наемния договор. В случая обаче гласните доказателствени средства са допуснати от районния съд за установяване причините, довели до прекратяване на представения по делото договор за наем на ателието, за което касаторът не е имал възражения, като въз основа на показанията на свидетелите съдът е приел тези обстоятелства за установени по делото. Във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд в тази насока процесуални нарушения не са направени, а съгласно установената практика на ВКС, вкл. задължителна – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, за тях въззивният съд не следи служебно. Ето защо този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване.

За пълнота на изложението във връзка с него следва да се отбележи, че не е налице противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС - решение № 198 от 17.01.2012 г. по т. д. № 814/2010 г., II т. о. и решение № 155 от 13.10.2010 г. по т. д.

№ 1113/2009 г., II т. о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези, а освен това в случая показанията на двамата свидетели всъщност са кредитирани в частта им относно причините и инициативата за прекратяване на наемния договор, които обстоятелства според приетото и тези решения не попадат в посочените в чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК ограничения и могат да бъдат установявани със свидетелски показания.