Решение № 1012 от 13.11.2025, Районен съд - Стара Загора
- Съд
- Районен съд - Стара Загора
- Дело
- Гражданско дело 2317/2025
- Вид
- Решение № 1012
- Подписан
- 13.11.2025
- Състав
- Свилен Жеков
Цитирани разпоредби
- чл.131, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411 ал. 2, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- член 6, параграф 1, буква "г" · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- Член 10, параграф 2, буква ж · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- член 3, буква ж · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 146, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.145 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл.147 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 12 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3, ал. 2 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, т.18 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 24 · Закон за потребителския кредит
- чл.29 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 1, ал. 1, т. 7 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 1012 гр. Стара Загора, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Свилен Жеков при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20255530102317 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № ********/****** г. към искане № ***** като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: чл. 3, ал. 7 от договор за потребителски кредит № ********/****** г. към искане № ***** и чл. 11 от договор за потребителски кредит № ********/****** г. към искане № *****.
Ищцата А. С. Х. твърди, че между нея и „СИТИ КЕШ“ ООД бил сключен Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ****** година. По силата на този договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 1000,00 лева /хиляда лева/. Съгласно чл.3.7. от 1
Договора - годишният лихвен процент на заема бил 50 %, а годишният процент на разходите е 65,65 %. Уговорени били срок и начин на плащане е в 17 седмични вноски, посочени в погасителен план към договора. По процесния договор за кредит, ищцата плащала своите погасителни вноски до момент, в който е било посилно за нея. След това преустановила обслужването на кредита. По нейни данни е платила сума в размер по-голям от главницата на кредита, но поради обстоятелството, че не пази всички платежни бележки не може да конкретизира точно колко. Въпреки това, към днешна дата дружеството ответник продължавало да претендира от нея дължими суми по неустойка, такси и възнаградителна лихва. Това е така, защото действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от този, който е посочен в договора. Това е така, защото съгласно договора се дължала „неустойка“ по смисъла на чл.11 от Договора в случай, че не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки като клауза на чл.11 в договора за потребителски кредит всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. Съгласно чл.5, ал.2 от договора за потребителски кредит, ищцата е следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да приеме банковата гаранция или сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем или в противен случай, съгласно чл.11, се дължала неустойка в размер на 426,34 лева, която неустойка се дължи пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора. В чл. 5 от договора били посочени условията, които задължително трябвало да изпълни ищцата, за да не се дължи неустойка. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл.19, ал.1 и 2 ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в 2 кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП.
Изложената теза се потвърждава и от разпоредбата на чл. 68г ЗЗП и чл. 68д от същия закон. Така в чл.5 от Договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в същия чл.5, кредитополучателят дължал „неустойка“ от договора на кредитора в размер на 426,34 лева, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 50 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлява добавък към договорната лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е такъв. При евентуалност твърди, че договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД, съ що при евентуалност твърди, че уговорената неустойка в чл.11 от процесния Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ****** година била нищожна. Последната била уговорена в поголям размер от размера на отпуснатата по договора главница, като по никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Процесната неустойка била неравноправна по смисъла на чл.145 ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл.146 Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството - кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ****** г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД, и А. С. Х., е недействителен, при евентуалност са нищожни следните клаузи - чл.3, ал.7 от Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ****** г. и чл.11 от Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ******г.
3
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, като е заел становище за неоснователност на иска. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания.
Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК „ГПР не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,65% и ГПР определен в процесния договор в размер на 65,65%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъдело информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към 4 датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Неверни били твърденията, че неустойката представлявала „прикрита възнаградителната лихва“. По отношение на действителността на лихвата по договора сочи, че клаузата, с която била определена и приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора. Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължала за ползването за определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия срок на договора. Между страните било уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора 67,65%. От това следва, че максималният възможен размер на договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от 5
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включвал неустойката и, че последната ще се дължала, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Освен това уговорената такса в чл.10 от договора не представлявала такса за управление на кредита, предвид обстоятелството, че същата била уговорена между страните само в случай на забава на кредитополучателя. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл.
Разпечатката съдържа 18 от 97 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a8e8397b-ba41-4763-ae81-c95182508d9f