Решение № 527 от 25.06.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 527 гр. гр. Хасково, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640103047 по описа за 2024 година

Предявен е от П. К. И., ЕГН **********, от гр.Х.,

***********************************, против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИ К202376220, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул.

“Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6 и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул.

„Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като се иска постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на чл.1, ал.2 от Договор за потребителски кредит №100689283, сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД на 06.12.2023г., поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така се иска прогласяване нищожността на чл.2, ал.1 от Договор за възлагане на поръчителство към договора за потребителски кредит №10068923, сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД, поради това, че е нищожен на основание на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В исковата молба се твърди, че на 06.12.2023г. ищцата сключила с 1 първия ответник Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 100689283, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 900 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00%, с годишен процент на разходите 42,24 % и срок на погасяване на заема 10 месеца. Съгласно чл. 1 ал.2 от договора за заем, заемателят се „задължавал“ в срок от пет дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от двете обезпечения, подробно описани в него. Неясно обаче защо, от същата дата към контракта се появявал „Договор за възлагане на поръчителство, сключен между ищцата и втория ответник по делото. Съгласно чл. 2, ал. 1 от този договор потребителят дължал възнаграждение за поръчителство в размер на 373.32 лв., платимо разсрочено по банковата сметка на първия ответник. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за потребителски кредит № 100689283. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащането на допълнително оскъпяване, тъй като клаузите от договорите били нищожни поради следните съображения: Сочи, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на реални обезпечения. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора за потребителски кредит санкции или услуги- заплащането на неустойка.

Клаузите в договорите предвиждащи такива били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнат това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, но трансформирали и прикрили неустойката, като тя изчезнала от потребителския контракт и прозирайки се появил нарочно създаден Договор за възлагане на поръчителство, сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явявало „поръчител“. На практика обаче отново потребителите били задължени от по - силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение по чл.

4, т. 3 и така да дължат трансформирана неустойка във вече „Възнаграждение за поръчителство“ по чл.2 ал.1 от сключения по принуда Договор за възлагане на поръчителство. Според чл. 2, ал.1 от същия трансформираната неустойка обаче останала от преди трансформацията и пак 2 си стояла включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансови. институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се пробвали да преодолеят законовото изискване по чл. 19 ал. 4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клаузата на чл. 1 ал.2 от договора за заем във връзка с чл. 2 ал.1 от договора за възлагане на поръчителство и трансформирането на практика на неустойката във „възнаграждение за обезпечение“ и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по г.д. № 1/2009г., с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

Преценката за нищожност на трансформираната неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ поради накърняването на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи наведени в производството. На плоскостта на настоящия случай трансформираната неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Преценката за обоснования размер на трансформираната неустойка следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезпечение за вреди от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение.

Чл. 33 ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по 3 договор за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва било максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ в размер на 373.32 лв. излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била в прекомерно спрямо заемната сума размер и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземането си по договор за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането в процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение за обезпечение“. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало скрита печалба за търговеца., в който смисъл била и съдебната практика. Поради това, че „възнаграждение за поръчителя“ било скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна. От съдържанието на договора било видно, че от кредитоискателя се изисквало да предостави обезпечение, но за кредит на стойност от 900 лв. и с оглед специфичния профил на лицата, ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл. 3а от ЗКИ осигуряването на обезпечение било икономически невъзможно да бъде осигурено от потребителите. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се обръщали лица, които не разполагали с доходи и имущество. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата финансова институция поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19 ал. 4 ЗПК. Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8 параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 18 4 ставало ясно, че при сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не преценяват по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи преценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, което се състояло, както ставало ясно от съображение 7 и 9. Според ищцата клаузата, която предвиждала, че се дължи финансова санкция при неосигуряване на обезпечение било в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такива клаузи прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличение на размера на задължението. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Кредиторът в настоящия случай бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не спазил своето задължение по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, колкото и свързани финансови институции да си създава, за да изведял легитимен интерес да претендира описаните допълнителни оскъпявания. Ищцата поддържа, че трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ намерила място в чл.2, ал.1 от Договора за възлагане на поръчителство, която била във връзка с чл. 1 ал.2 от Договора за заем, била нищожна като нарушаваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по 5 заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формирането му /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 42,24%/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай яснота досежно обстоятелствата по чл. 3 липсвала. Посоченият годишен лихвен процент по заема 35.00 %, не изяснявал как тези стойности се съотнасяли към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ,ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 42,24% други разходи освен договорната лихва.