Решение № 4366 от 20.07.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 5931/2019
- Вид
- Решение № 4366
- Подписан
- 20.07.2020
- В сила
- 20.07.2020
- Състав
- ЗДРАВКА АНГЕЛОВА ИВАНОВА, СВЕТОСЛАВ ТИХОМИРОВ СПАСЕНОВ, ЦВЕТОМИРА ПЕТКОВА КОРДОЛОВСКА ДАЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 125 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 147 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 211, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 212 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 219 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 60, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 62, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 99, ал. 3 и ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 и ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 317 · Търговски закон
Р Е Ш
Е Н И
Е №…… гр. София, 20.07.2020 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав Спасенов при секретаря Вероника Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 5931 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК.
С решение № 49429/25.02.2019 г. на СРС, 162 с-в, по гр. д. № 40373/2018 г. е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ, че С.С.С., ЕГН ********** дължи на „Б.Р.У.Ф.“ АД, ЕИК ******* сумата от 945, 01 лв., представляваща непогасена част от задължение по запис на заповед, издаден на 11.03.2016 г. за сума от 2 073, 01 лв. в полза на „К.Т." ЕООД, с падеж на предявяване и предявен за плащане на 11.03.2016 г., прехвърлен на „Б.Р.у.Ф." АД с джиро от 06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението (31.01.2018 г.) до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 20.02.2018 г. по гр. д. № 7209/2018 г. по описа на СРС, 162 с - в. Ответницата е осъдена за заплащане на разноски в исковото и заповедното производства.
Производството е образувано по въззивна жалба на ответницата С.С.С., чрез представителя й, с доводи, че решението е недопустимо, тъй като ищецът не е подал иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в установения от закона 1 - месечен срок. Срокът за подаване на исковата молба е бил 18.06.2018 г., а тя е подадена на тази дата с писмо, чрез куриерска служба, но е входирана на 19.06.2018 г. - извън предвидения срок. Излагат се съображения, че искът се смята предявен в момента на постъпване на молбата в съда, съгласно чл. 125 ГПК.
Поради това се поддържа, че искът, а от там и решението са недопустими и производството следва да се прекрати. Поддържа се, че съдът следи и служебно за редовното предявяване на иска. По същество се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се съображения, че не е конкретизиран бившия кредитор, както и размера на поетото задължение, като с исковата молба на ответницата не са връчени документи, от които да се установи какво е вземането. Ответницата е направила възражение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Не е установено по надлежен ред, че вземането на ищеца по записа на заповед произлиза от „джиро“. Поддържа се, че ответницата не развила пред СРС доводи за каузалност, защото не знаела към кой кредитор се е задължила първоначално. Твърди още, че не е установена по надлежен ред извършена „цесия“ на вземането и не е представен договор за такава, както и че записът на заповед не и е предоставен своевременно и не е могла да организира защитата си и да направи възражение за каузалност на сделката, която процесният запис на заповед обезпечава, като представи съответния договор за кредит с джиранта. Освен това се оспорва произвеждането на ефект на „джирото“ по записа на заповед спрямо ответницата.
Твърди се, че в процесният случай следва да се приложат нормите на чл. 26, ал.
4 от ЗПК, който е специален спрямо чл. 317 от ТЗ и е изключено правилото, че джиросването на ценната книга не се съобщава на длъжника. Според ответницата, нормата на ЗПК е императивна и изисква нарочно уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне. Тя намира приложение, понеже записът на заповед бил издаден за обезпечаване на вземане по договор за заем. Твърди, че изрично е оспорила уведомяването за прехвърлянето на вземането (джиросването) и такова не може да се приеме, че е извършено с исковата молба. Процесното джиро е нищожно поради заобикаляне на нормата на чл. 26, ал. 4 ЗПК. При тези доводи поддържа, че правата по записа на заповед не са били прехвърлени валидно на ищеца от стария кредитор и той не е активно материалноправно легитимиран да води иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Моли да се отмени постановеното решение и да се отхвърли иска изцяло. Претендира разноски, в това число за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Въззиваемата страна - ищецът „Б.Р.У.Ф.“ АД, в срока по чл. 263 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, в който я оспорва. Поддържа, че решението е допустимо, а по същество - правилно, обосновано и законосъобразно постановено, а жалбата е неоснователна и недоказана. Възразява се срещу направеното от ответницата тълкуване на нормата на чл. 62, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че няма пречка исковата молба да бъде подадена чрез куриер или по пощата. Настоящата искова молба е подадена в предвидения в закона срок. Пред СРС е установено безспорно, че ответницата е издател на записа на заповед, който и е бил предявен за плащане и е валидно джиросан на ищеца. Поддържа, че исковата претенция се основава на записа на заповед, а не на договорно правоотношение, каквото не се твърди или доказва. Излага съображения, че оригиналната ценна книга се намира в кориците на заповедното производство, а копие от нея е връчен на ответницата с преписите от исковата молба, поради което е неоснователно възражението, че не е уведомена за прехвърлянето на ценната книга. Приетата пред СРС СГЕ е установила, че записът е подписан от ответницата. Пред СРС не е установена връзка между записа на заповед и твърдяното от ищцата каузално правоотношение по договор за заем.
Възразява, че за първи път във въззивното производство длъжникът се позовава на чл. 26, ал. 4 ЗПК. Според ищеца това възражение е преклудирано и неотносимо към спора. Освен това по делото не е установено качеството на ответницата на потребител, нито е установено прехвърляне на вземането с договор за цесия, а единствено е установено джиросване на ценната книга, при което джиранта няма задължение да уведомява длъжника. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски за настоящата инстанция съгласно списък.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
Районният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. чл. 535 ТЗ - за установяване дължимост на сума по запис на заповед.
Въззивната жалба е подадена в срок и от легитимирана за това страна.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът служебно следи и за прилагане на императивните материалноправни норми. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
Изцяло неоснователни са възраженията, че исковата молба не е подадена в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК - едномесечен срок от съобщението до заявителя - ищец. Видно от данните по заповедното производство, ищецът е уведомен редовно на 18.05.2018 г.
– петък за разпореждането на съда, с което му се указва да предяви иск за установяване на вземането в едномесечен срок. Според клеймото на куриерската служба, исковата молба е подадена на 18.06.2018 г. и това изрично е посочено на нея. Съгласно чл. 60, ал. 3 от ГПК, срокът който се брой по месеци изтича на съответното число на месеца, като съгласно чл. 62, ал. 2, изр. първо ГПК срокът не се смята за пропуснат, когато молбата е изпратена по пощата, както в случая.
По съществото на спора и във връзка с доводите във въззивната жалба, съдът намира следното :
В тежест на поемателя (ищеца) по записа на заповед е да установи, при условията на пълно и главно доказване, всички предпоставки за съществуване на вземането - т. е. фактите, от които то произтича. Това са обстоятелствата свързани със съществуване на валидно възникнало менителнично задължение, по което той е кредитор, а ответникът - длъжник, както и настъпване на неговата изискуемост. Ответникът следва да докаже от своя страна правоизключващите или правопогасяващите си възражения срещу съществуване на вземането.
По смисъла на чл. 535 ТЗ записът на заповед е формална сделка, чието задължително съдържание е императивно определено от законодателя и е условие за валидността на акта. Само в изрично и изчерпателно посочените от закона случаи, липсата на някои от изброените в нормата па чл. 535 ТЗ реквизити, не се отразява на действителността на менителничния ефект (случаите на ал. 2, 3 и 4 чл. 535 ТЗ). Във всички други случай, съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ, документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед.
Съдът констатира, че представения от ищеца документ, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, отговаря на всички изисквания на чл. 535 ТЗ. Процесният запис на заповед от 11.03.2016 г. съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документ на езика, който е написан, налице е изявление, което съставлява безусловно обещание да се плати определена сума пари, конкретно посочена като абсолютен размер - 2 073, 01 лв., на определено лице на определен на предявяване падеж. Ценната книга е предявена на издателя С.С.С. на 11.03.2016 г. срещу подпис, което е предпоставка за поставянето на длъжника в забава за изпълнение на задължението по нея.
Както се посочи по - горе, в доказателствена тежест на ответника е да ангажира доказателства по правопогасяващите или правоизключващите си възражения по общите правила на разпределение на доказателствената тежест - по чл. 154 ГПК. По делото не се установява ценната книга да не е автентична, доколкото съгласно приетото и неоспорено заключение на СГЕ, което се кредитира и от настоящият състав, безпротиворечиво се установява, че подписите в двете графи за „декларатор“ на процесния запис на заповед са положени от С.С.С..
Следователно, оспорването на истинността на документа е останало недоказано от ответницата.
Обосновано СРС е приел, че ценната книга е автентична и обективира поето от ответницата задължение за плащане на посочената в записа на заповед сума на поемателя „К.Т.“ ЕООД и извършено предявяване на менителничния ефект на издателя на посочената дата.
Относно направеното за първи път възражение на ответницата, че записът на заповед обезпечава каузално отношение по договор за заем, въззивният съд намира следното:
Според постановките, възприети в т. 4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Нови възражения ответникът може да заяви в последващ етап от процеса само при условията на чл. 147 ГПК, които не са налице в процесния случай.
Съгласно решение № 165 от 09.11.2016 г. по гр. д. № 1172/2016 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, когато в срока по чл. 131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в чл. 133 ГПК процесуални действия - не е взел становище, не е направил възражения, не е оспорил истинността на представен документ, или не е упражнил правата си по чл.
211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по - късно. В цитираната норма на чл. 133 ГПК е посочено само едно изключение и то е : ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които обаче ответникът трябва да докаже.
Предвид изложеното въззивният състав намира възражението за наличие на каузално правоотношение за преклудирано. Отделно от това по същество такова възражение е и недоказано, тъй като ответницата нито сочи, нито ангажира доказателства да е налице каузално отношение с „К.Т.“ ЕООД, което да е обезпечено с процесната ценна книга. Съгласно т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, по т. д. № 4/2013 г. - всяка от страните по иска по чл. 422, ал.
1 ГПК, по общите правила на разпределение на доказателствената тежест по чл.
154 ГПК, е длъжна да докаже фактите, на които основава твърденията или възраженията си за съществуването или несъществуването на задължението по записа на заповед.
Относно възраженията на ответницата, че не е уведомена за прехвърляне на вземането (джиросване на ценната книга) и такова не може да се приеме, че е извършено с исковата молба, въззивният състав намира следното :
Разпечатката съдържа 43 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a8de47e0-eb3c-401f-a5f4-7060ad3cf747