Решение № 2478 от 15.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2478 гр. София, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100514217 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба на ответника Д. К. Б., чрез пълномощника адв. Е. Г., срещу решение №9672/22.05.2024г., постановено по гр.д. №7848/2022г. по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която е признато за установено, че Д. К. Б. дължи на „Обединена българска банка“ АД на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.4 от ЗПК (отм.) във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.430, ал.2 от ТЗ сумата в размер на 8280,09 лева, представляваща главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 26.02.2007г., ведно със законната лихва от 17.02.2012г. до окончателното плащане, сумата в размер на 208,05 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.11.2010г. до 25.04.2011г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №7676/2012г. по описа на СРС, 60 състав, и е осъден ответникът да заплати на ищеца разноски, съразмерно с уважената част от исковете.

С въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушения на 1 съдопроизводствените правила. Счита, че исковата молба не отговаря на изискванията за редовност, тъй като в същата липсвало уточнение дали банката едностранно е променила лихвения процент, на коя дата и на какво основание. Не бил уточнен и размерът на извършените плащания по договора за кредит, както и за погасяване на кои вземания на банката са отнесени същите. Не били разгледани направените от ответника възражения във връзка с валидността на договора за кредит. Навежда доводи, че в случая договорът бил изписан с шрифт по-малък от 12, не съдържал общата дължима сума от потребителя, както и липсвал погасителен план. Банката отнесла част от платените суми за погасяване на недължими вземания. Поради изложеното счита, че е налице недействителност на договора. С извършените по договора плащания била погасена изцяло главницата, която единствено била дължима, предвид недействителността на договора. Не била обявена надлежно предсрочната изискуемост на задълженията по договора, поради което не се дължало обезщетение за забава. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Обединена българска банка“ АД, чрез пълномощника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрисконсулт М.М., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част. Счита, че исковата молба е редовна, а ответникът не се е възползвал от правото си да подаде отговор по реда и в срока на чл.131 от ГПК и да направи възражения по претендираните вземания. Размерът на неизплатените суми по договора за кредит се установявал от заключението на ССчЕ. В първоинстанционното производство били разгледани възраженията на ответника във връзка с действителността на договора за кредит. Счита, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК към момента на сключването му.

Подадена е и частна жалба от ответника „Обединена българска банка“ АД, чрез пълномощника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрисконсулт М.М., срещу определение №32876/13.08.2024г., постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Подаден е отговор от насрещната страна Д. К. Б., чрез пълномощника адв. Е. Г., с който се заявява становище за неоснователност на частната жалба.

2

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Установява се от събраните по делото доказателства и не е спорно между страните, че между ищеца и ответника е било налице облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 26.02.2007г. в размер на 15000 лева с краен срок на погасяване на кредита 25.02.2014г.

В първоинстанционното производство е изслушано и прието заключение на ССчЕ, от което се установява, че непогасените задължения по договора за кредит към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК са, както следва: 83232,96 лева – главница, 407,01 лева – възнаградителна лихва, и 942,14 лева – наказателна лихва. Вещото лице посочва, че общо заплатените суми по договора за кредит към тази дата възлизат на 10895,38 лева.

Заключението е изготвено компетентно, обосновано е и не възникват съмнения за неговата правилност, поради което се кредитира и от настоящата инстанция.

В случая съдът намира, че следва да бъде извършена служебна проверка за нищожност на клаузи от сключения между страните договор, с оглед становището, възприето в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, 3 когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В този смисъл, следва да се приеме, че въззивният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК (отм.). Съгласно императивни материално правни норми на чл.7, т.8 от Закона за потребителския кредит (отм.) действал към датата на сключване на договора за кредита /обн., ДВ, бр.

53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., изм. и доп., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., бр. 110 от 30.12.2008 г., изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ - договорът за потребителски кредит трябва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания.

В конкретния случай в договора е посочен размер на годишен процент на разходите /9,36%/, но не са описани компонентите, от които е формиран.

Съдът намира, че липсата им води до невъзможност да се прецени дали в посочения ГПР са включени предвидените в договора такси и застрахователната премия. Следва да се посочи също така, че в договора не е посочена общата сума, дължима от потребителя, а погасителният план, инкорпориран в процесния договор, не съдържа изчерпателна информация и подробно разграничение за вида и размера на компонентите, включени във всяка една анюитетна вноска.

По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Следователно формално посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния , прилаган в 4 правоотношението. В т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 год. по дело C-714/22 е посочено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му.

В чл. 7 ЗПК (отм.) са уредени изискуемите реквизите на договора за заем, като липсата на някои от тях, лимитативно изброени в чл. 14 ЗПК (отм.) обуславя недействителност на договора за кредит. В настоящия случай не се доказа потребителя да е уведомен за всички условия по потребителския кредит преди сключване на договора, нито се установява последният да е бил запознат с размера на годишния процент на разходите, преди сключване на договора кредит, който ГПР да е установен и ясно посочен в сключения договор за кредит, поради което следва да се приеме, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 6 от ЗПК (отм.).

Нарушението на горецитираните разпоредби обуславя недействителност на договора за заем на основание чл. 14 ЗПК (отм.), в която хипотеза, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК по договора за кредит са платени суми в общ размер на 10895,38 лева, с които е погасена част от главницата, като е останал непогасен остатък от 4104,62 лева. Съобразно становището, възприето в т.9 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

Поради изложеното и предвид частично несъвпадане на изводите на 5 двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са уважени предявените искове за главница по договора за кредит за разликата над сумата от 4104,62 лева до размера от 8280,09 лева, или за сумата от 4175,47 лева (2134,88 евро), и за възнаградителна лихва в размер на 208,05 лева, като тези искове следва да бъдат отхвърлени.

По частната жалба:

Адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от ЗА се определя от съда, съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника процесуални действия, а не подлежи на договаряне между страните по договора за правна защита и съдействие. Съобразно решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело №С-438/22, определение №343/15.02.2024г. по т.д.

№1990/2023г. на ВКС, II т. о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В случая първоинстанционният съд при определяне на възнаграждението на пълномощника на ответника е извършил преценка на посочените обстоятелства, като е взел предвид както фактическата и правна сложност на делото, така и броя на проведените съдебни заседания, подадените от адвоката становища и наведените множество възражения. Определеното от първоинстанционния съд възнаграждение въззивната инстанция намира за съответно на фактическата и правна сложност на спора, като размерът е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА и приложимата практика на СЕС на положения от адвоката труд.