Решение № 3487 от 29.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3487 гр. София, 29.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Мариана Георгиева

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100503746 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20003057 от 12.01.2022 г., постановено по ГД № 16556 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), І I ГО, 179 състав, „У.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на Д. С. И. по предявения от последния осъдителен иск с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ сумата в размер 4528,17 лв., представляваща незаплатено брутно трудово възнаграждение за месец март през 2020 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от ответника съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 6 от ГПК.

Решението на СРС е обжалвано изцяло от ответника „У.Б.“ ЕООД. Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Според жалбоподателя, първоинстанционният съд не е тълкувал правилно закона, налице е непълнота на доказателствения материал, обжалваното решение е немотивирано и постановено в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК. В жалбата изрично е заявено, че не се оспорва наличието на трудово правоотношение между страните в процесния период, както и размера на последното брутно трудово възнаграждение. Твърди се, че не е установено наличието на предпоставките, обуславящи основателността на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 124, ал. 1 от КТ. По-конкретно, жалбоподателят сочи, че не е съгласен с извода на СРС, че в процесния период ищецът е изпълнявал добросъвестно и в пълен обем трудовите си задължения. Твърди се, че по делото е доказано, че ищецът не е изпълнил основни трудови задължения като постоянна отчетност по отношение на текущи задължения и отчетност при поискване от страна на работодателя, 1 отказал е и да предостави данни на търговския пълномощник, действал от името на работодателя. Уточнява се, че предвид предмета на дейност на дружеството работодател в случая няма как същото да предостави данни за свършената работа от страна на въззиваемия ищец, такива данни се предоставяли от крайния клиент. Твърди се, че конкретните клиенти, за които е отговарял ищецът, са останали недоволни от обема и качеството на свършената работа, с оглед на което работодателят е получил по-малко възнаграждение от договореното. В тази връзка по реда на чл. 210 от КТ е наложена имуществена санкция на ищеца в размер на една брутна трудова заплата. Твърди се, че ищецът бил недобросъвестен, тъй като е отказал да предостави подробен отчет за положения труд, което пък от своя страна имало за последица невъзможност дружеството работодател да докаже изпълнение на задълженията си съобразно договореното с неговите клиенти. Сочи се, че ищецът не е изпълнил задължения, които е имал съгласно трудовия договор, длъжностната си характеристика и правилника за вътрешния трудов ред. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго вместо него, с което исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена, при условията на евентуалност да бъде уважено искането за прихващане на насрещни задължения.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. С. И., с който оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отхвърли въззивната жалба, респективно да потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Със Заповед № РТ-02/25.02.2020 г., издадена от ответника, се регламентира задължение за специалист „Човешки ресурси“ при подаване на заявление за напускане на работа да изисква справка за поставените и изпълнени задачи съгласно изискванията на трудовия договор, раздел „Задължения на служителя“, за периода от датата на постъпване на работа до датата на подаване на заявлението.

В Протокол № ИС/25.03.2020 г., издаден от ответното дружество, е отразено, че на посочената дата е извършена проверка в офиса на дружеството със задача да установи дали Заповед № РТ-02/26.02.2020 г. се изпълнява от ищеца и дали същият изпълнява задълженията си по трудовия договор. Посочено е, че са установени следните обстоятелства: ищецът не е представил изискваните според цитираната заповед и допълнително изисквани от търговския пълномощник справки и не е дал обяснения за коректно изпълнение на задачи в периода о 01.01.2020 г. до момента на извършване на проверката. Отчетено е физическо присъствие на ищеца във вътрешната електронна система, но поради липса на отчетни документи и яснота за обема и качеството на извършената работа е налице пречка за фактуриране на клиента Diesel OMS, от което за 2 ответното дружество са настъпили вреди в размер на 5500,00 лв.

В Заповед от 25.03.2020 г., издадена от дружеството работодател въз основа на цитирания протокол, е посочено, че същата е издадена на основание чл. 210, ал. 4, чл. 203, ал. 1 и чл. 206, ал. 1 от КТ за осъществяване на ограничена имуществена отговорност на ищеца. В заповедта е посочено, че поради небрежност на ищеца са нанесени щети на предприятието. Деянието на ищеца се изразява в нарушение на трудовите норми и противоправно поведение, неспазване на трудовите функции, нарушение на правилника за вътрешния трудов ред, а именно: отказ на служителя да изпълни Заповед № РТ02/26.02.2020 г. относно изготвяне на подробен доклад за свършената работа на служителя според заповедта. Според работодателя, вредата, която е претърпял, се изразява в невъзможност да изготви вътрешен отчет за изработени часове по клиенти и съответно да фактурира правилно клиентите си съгласно часовете положен труд, като пряка последица от отказа на служителя да изготви доклад, съгласно заповедта. Размерът на ограничената имуществена отговорност възлиза на 4528,17 лв., като при изрично писмено съгласие е посочено удръжката да се направи на веднъж при първото следващо изплащане на трудовите възнаграждения, в противен случай удръжките следва да се правят по реда на чл. 272, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 210, ал. 4 от КТ. В заповедта е посочено, че същата е връчена на ищеца при отказ на 27.03.2020 г., удостоверено с подписа на двама свидетели.

От показанията на свидетеля А.Ю.Я.-И.а, дадени по делото пред първата инстанция, се установява следното. Предвид обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение тя и ищецът работили от дома си. Ищецът ходил до офиса само във връзка с документи, свързани с напускането на работа. Установява се още, че ищецът и свидетелят Я.-И.а работят в една и съща професионална сфера, като обсъждали и си помагали по различни въпроси, свързани с писането на код. В процесния период ищецът е извършвал дейност по писане на автоматизирани тестове, като свидетелката му помагала технически, тъй като в тази област имала по-голям опит от ищеца. Свидетелката заявява, че ищецът е работил за ответното дружество до края на месец март 2020 г., след което напуснал. Показанията на свидетеля Я.И.а въззивният съд цени като логични, последователни, безпротиворечиви и в съответствие с останалите доказателства по делото при съобразяване разпоредбата на чл. 172 от ГПК предвид отношенията, в които се намират ищецът и свидетелката (същите са съпруг и съпруга, имат сключен граждански брак).

Пред въззивната инстанция от ответника са представени следните писмени доказателства – Решение № ППН-01-167/2020 г. от 15.11.2021 г. на КЗЛД и Решение № 3719/06.06.2022 г., постановено по дело № 3296 по описа за 2022 г. на АССГ, с което е потвърдено решението на КЗЛД. С посочените актове дружеството ответник се домогва да докаже, че служителите му, в частност и ищеца Д. И., не са изпълнявали трудовите си задължения в исковия период. Посочените писмени доказателства са неотносими към предмета на доказване по настоящото дело. Същите нямат значение за решаването на настоящия спор, тъй като по същество се отнасят до производство, развило се по реда на чл.

38 от ЗЗЛД пред КЗЛД, което е инициирано по жалба на лицето М. М. относно съмнения за 3 начина на съхраняване и обработване на нейните лични данни от „Р.Т.“ ООД, упълномощено от „У.Б.“ ЕООД. Страни в производството пред КЗЛД са М. М. и „Р.Т.“ ООД. Нито един от представените актове не касае неизпълнение на трудовите задължения на ищеца Д. И., неговото име дори не е споменато в тях.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ.

Основателността на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти): наличие на валидно трудово правоотношение между страните по делото в процесния период; ищецът да е изправна страна – да е престирал работната си сила/ реално да е полагал труд в посочения период, при което следва да се има предвид презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ; размерът на претенцията; неизпълнение от страна на ответника работодател на задължението да заплати на ищеца дължимото трудово възнаграждение. Първите три предпоставки следва да се установят от ищеца при условията на пълно и главно доказване, а касателно последната – необходимо е само да се твърди отсъствието на плащане. Ответникът може да проведе насрещно доказване на тези факти. В тежест на ответникът е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е платил; че работникът/ служителят не е полагал реално труд/ не е престирал работната си сила, като проведе пълно обратно доказване за оборване на презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ.

4

Безспорно е, че страните в процеса са се намирали в трудово правоотношение помежду си в исковия период. Не се спори и какъв е размерът на последното брутно трудово възнаграждение, получено от въззиваемия ищец. Тези обстоятелства се потвърждават и от писмените доказателства, приети по делото – трудов договор, заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, копие от трудова книжка.

Спорните във въззивното производство въпроси се отнасят до изпълнение на трудовите задължения на възиваемия ищец, както и до наличието на предпоставките, обуславящи основателност на възражението за прихващане на вземането на ответника, произтичащо от осъществена ограничена имуществена отговорност на работника, с вземането на ищеца за трудово възнаграждение.