Решение № 1932 от 24.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1932 гр. Пловдив, 24.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330116818 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. П. В., против „Фератум България“ ЕООД, с която е предявен главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г. е нищожен, както и евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер на 600 лева, при посочен в договора ГПР в размер на 49,66 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank”, в полза на ответното дружество. В съдържанието на договора за кредит не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. След като усвоил сумата от 600 лева, ищецът установил, че освен заемната сума била начислена и такса в размер на 300 лева за обезпечение с поръчителство, която услуга била предоставяна от партньор на „Фератум България“ ЕООД. Изтъква се, че претендираното по договор за поръчителство възнаграждение, не е включено при формиране на приложимия по договора за кредит ГПР, въпреки че представлява допълнително възнаграждение, което се събира във връзка с предоставянето на сумата по кредита. Твърди се, че е налице нарушаване на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на кредитното правоотношение. При условията на евентуалност се поддържа, че невключването на възнаграждението за поръчител в размера на ГПР по кредита води до заобикаляне на 1 ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че е налице и „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Поради изложеното, в случай че се приеме, че целият договор не е недействителен, то е направено искане да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за кредит. По наведените съображения се предявяват исковите претенции и се претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България“ ЕООД, с който се излага становище за неоснователност на исковете. Твърди се, че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на договор за кредит. Сочи се, че М.Б.

(М.) е самостоятелно юридическо лице, а договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна. В случая ищецът сам избрал в електронния формуляр като обезпечение предоставяне на поръчителство от М.Б. (М.) и след като се запознал с дължимите такси по договора за гаранция, подал заявление за сключване на договор за потребителски кредит. След това потребителят получил по имейл проекти на договор за кредит заедно с преддоговорна информация, в която изрично се посочвало, че за сключването на договор за кредит „Фератум България“ ЕООД изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство. Потребителят имал достатъчно време, за да се запознае с условията на договора, в това число да ангажира консултант. Ищецът разполагал и с правото да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му, но не го е сторил. Изтъква се, че в конкретния случай кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Твърди се, че възнаграждението за поръчителя не следва да се включва при формиране на ГПР по договора за кредит, доколкото касае услуга с незадължителен характер, предоставяна от трето лице. Ответникът поддържа, че в договора за кредит е посочен действителният размер на годишния процент на разходите по кредита. С оглед изложеното моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото е представен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и В. П. В., по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 600 лева, която следвало да се върне в срок от 30 дни, с еднократно плащане на падежна дата – 02.03.2023 г. Между страните бил уговорен лихвен процент в размер на 3,38 % и ГПР в размер на 49,85 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита.

Представен е Договор за гаранция /поръчителство/, сключен между Multitude Bank p.l.c. и В. П. В., по силата на който се обезпечава Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните в производството.

За обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищеца е следвало да заплати сумата в размер на 177,72 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По делото е безспорно установено, че между „Фератум България“ ЕООД, в качеството на заемодател, и В. П. В., като заемател, е възникнало 2 правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Предвид изложеното, то с характеристика на потребителски договор е и свързаният с кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и „Multitude Bank“.

Във връзка с изложените в исковата молба доводи за нищожност на процесния договор за кредит и след извършена служебна проверка, съдът констатира, че същият страда от пороци, водещи до неговата недействителност.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба . При това положение е очевиден стремежът му да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по 3 кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,85 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР, което в случая не е сторено. От изложеното може да се направи категоричен извод, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР и при включване към разходите на възнаграждението, дължимо към поръчителя, то същите ще превишат императивно посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че в процесния случай кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, то на практика следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изцяло не е спазено (в 4 тази връзка – т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд и т. 6 от диспозитива на Решение на СЕС от 13.03.2025г. по дело C‑ 337/23 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).