Решение № 125 от 11.05.2026, Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ № 99

№ 125 гр. С., 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Янко В. Чавеев при участието на секретаря Дарина Ив. Николова като разгледа докладваното от Янко В. Чавеев Гражданско дело № 20241870101321 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Д. П. К. - Б. от гр. С. е предявила срещу „Ф. Б.“ ЕООД, гр. С. главен иск за обявяване на нищожността на сключен между тях договор за потребителски кредит № 123****/10.02.2023 г. на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) поради противоречието му с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК или евентуално на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във връзка с чл.

22, във връзка с чл. 11 и чл. 19 от ЗПК и евентуален иск за обявяване на нищожността на уговорката в чл. 5 от същия договор на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието й с чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и 4 от ЗПК или на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) поради нейната неравноправност - в случай, че искът за обявяване на цялостната нищожност на договора бъде отхвърлен.

Твърди се в исковата молба, че в чл. 5 от договора страните са уговорили, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „М. банк“ в полза на ответника. В договора не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано с кредитора дружество. След като усвоила заемната сума в размер 800 лв., ищцата установила, че освен тази сума е начислена такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника „Ф. Б.“ ЕООД, в размер 165,87 лв.

Изтъква се в исковата молба, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в него, нито пък в общите условия било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит, каквото то се явявало всъщност, независимо от клаузата на чл. 5.3 от Общите условия, според която то било само възможност за повишаване на кредитоспособността и вероятността потребителят да бъде одобрен за кредит. Договорът не бил подписан нито с 1 квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, а освен това ищцата не била подписвала договор за поръчителство и такъв не й бил предоставян. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит, а и евентуалният договор за допълнителна услуга, са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК поради липса на форма по чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Освен това твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен и поради несъответствие на съдържанието му с императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. Изтъква, че в договора годишният процент на разходите (ГПР) е посочен единствено като процент, но не съдържа начина за неговото изчисляване и липсва яснота как е формиран същият, респ. общата дължима сума по него. Наред с това счита, че ГПР е посочен погрешно в договора и излага съображения в тази насока, че в действителния размер на ГПР е следвало на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК да се включи, а не е включена и дължимата сума по предоставяне на поръчител, както и че при включването в ГПР и на тази сума размерът му значително надвишава императивната максимална граница по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага доводи, че посочването в договора на по-ниски стойности на ГПР и на общата дължима сума от действителните такива представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Твърди, че при сключването на договора за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита и че действителният размер на ГПР, с включване в него и на разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над 70 %. Поради това в исковата молба се изтъква, че посочените в договора размери на ГПР и на общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива и е налице неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора.

По всички изложени съображения се твърди в исковата молба, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен в неговата цялост. В тази връзка се допълва и че договорът е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Освен това се твърди в исковата молба, че уговорката на чл. 5 от процесния договор е нищожна, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 от ЗЗП и тъй като нарушава разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и 4 от ЗПК.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е представил отговор на исковата молба, в който е оспорил исковете със становище за тяхната неоснователност. Оспорва твърдението на ищцата, че поръчителството от „М. банк“ (М.) е задължително условие за сключване на кредитен договор и поддържа, че кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, като според сайта на „Ф. Б.“ потребителят сам избира обезпечението. Счита, че иск за нищожност или унищожаване на договора за гаранция би бил недопустим, тъй като не е насочен срещу надлежна страна, която би била „М. банк“ (М.), а не ответника „Ф. Б.“ ЕООД и в тази връзка изтъква, че това са самостоятелни юридически лица. Твърди, че ищцата сама е избрала „М. банк“ (М.) като поръчител в електронния формуляр, и след като е била информирана за дължимите такси, е подала заявление за кредит, като е получила преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит ответникът изисква поръчителство. Ищцата получила и документи от „М. Банк“, включително договор за гаранция, и след като била информирана, потвърдила чрез SMS желанието си да сключи договора.

В отговора на исковата молба се оспорва твърдението на ищцата за заблуждаваща 2 търговска практика, на което ответникът противопоставя твърдението, че не е въвел ищцата в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми, а на всеки етап тя е била информирана за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на „М. банк“, ако избере това дружество за поръчител. Ответникът оспорва и твърдението на ищцата за нарушение на чл. 143 от ЗЗП с довода, че поръчителството от „М. банк“ (М.) не е задължително условие за сключване на кредитен договор и че ищцата е приела доброволно възможностите за обезпечение и дължимите суми към „М. банк“. По съображенията, че договорът за гаранция е възмездна и незадължителна услуга, ответникът посочва, че разходът за нея не се включва в ГПР. Изразява становище за неоснователност на твърдението на ищцата че сумата по предоставяне на гаранцията представлява допълнителни разходи, свързани с кредита и изтъква, че обезпечението е резултат от оценка на кредитоспособността по закон и че въз основа на предоставената й информация, ищцата е разполагала с време да избере обезпечение или да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е упражнила това свое право.

В молба, постъпила по делото на 21.03.2025 г., т. е. преди провеждане на насроченото открито съдебно заседание адв. Д. М. – пълномощник на ищцата заявява, че поддържа исковата молба като изтъква допълнителни съображения в подкрепа на предявения главен иск за обявяване на нищожността на процесния договор за потребителски кредит в неговата цялост, излагайки и твърдения, че ответникът и поръчителят са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Търговския закон, с които обосновава довод, че възнаграждението по договора за поръчителство отново е приход за ответника, който е част от организирана мрежа от свързани дружества.

В молба, постъпила по делото на 18.02.2025 г., т. е. преди провеждане на насроченото открито съдебно заседание юрк. Г. Г. – пълномощник на ответника заявява, че поддържа становището по исковете, изразено в отговора на исковата молба и моли същите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

С оглед твърденията в исковата молба и в молбата от 21.03.2025 г. съдът приема, че е сезиран с предявени в условията на евентуалност обективно съединени искове – главен иск за установяване на нищожност на сключения между страните договор в цялост на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието му с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК или евентуално на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК поради заобикаляне на материално-правните разпоредби на чл.

11 и чл. 19 от ЗПК и евентуален иск за установяване на нищожност на уговорката в чл.

5 от същия договор на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието й с чл.

10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и 4 от ЗПК или на основание чл. 146 от ЗЗП поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 9 от ЗЗП.

Исковете са допустими. Допустимо е и тяхното обективно съединяване в посочената от ищцата евентуалност. Възражението на ответника за недопустимост на исковете е неоснователно – исковете са предявени от една от страните по договора срещу насрещната страна по този договор с искане за обявяване на неговата нищожност, евентуално на нищожност на отделна уговорка в него, обосновано с твърдения за правно-значими факти, обосноваващи именно неговата нищожност, респ. уговорка в него.

Главният иск е основателен.

На 10.02.2023 г. между ищцата и ответника е сключен договор № 123**** за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние. Ответникът е представил договора на хартиен носител и ищцата не е оспорила този документ. Така при съобразяване с разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Закона за електронния документ и 3 електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), § 1, т. 10 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗПК и чл. 184 от ГПК съдът приема, че установената в чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма на договора е спазена.

С договора страните са се съгласили ответникът да предостави на ищцата в заем сумата 800 лв., а тя да му върне получената в заем сума на падеж 12.03.2023 г. заедно с лихва 27,04 лв., определена при лихвен процент 3,38 %. Страните не спорят за обстоятелството, че ответникът е предал на ищцата в заем уговорената парична сума.

Посочено е в т. 4 от договора, че годишният процент на разходите по заема е в размер 49,85 %.

Сред основните характеристики на кредита по процесния договор за потребителски кредит е, че той се предоставя срещу обезпечение чрез договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя и това следва от подраздел 2.8 от преддоговорната информация, оформена от ответника като „стандартен европейски формат“.

В т. 5 от договора страните са уговорили, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М. Bank (М. Банк) в полза на ответника, като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът, а одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.

В подраздел 4.3 от горепосочената преддоговорна информация, който касае „Всеки друг разход, свързан с договора за кредит“, е посочено, че при кандидатстване кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита и че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия.