Решение № 583 от 19.11.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 583 гр. Благоевград, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

РОСИЦА ВЕЛКОВА

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно гражданско дело № 20251200500973 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК Образувано по въззивна жалба с вх.№ 8401/16.07.2025 г., подадена от М.

А. М. и Г. К. А., чрез адв.Н. Р., против Решение № 212/22.06.2025 г. по гр.д.№ 1055/2023 г. по описа на РС-Разлог, с което е признато за установено, че М. А.

М., ЕГН **********, от ********* и Г. К. А., ЕГН **********, от *********, дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление *********, следните суми: сумата от 13 877.30 лева – главница по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /01.03.2023 г./ до пълното погасяване на дълга, сумата 3 459.38 лева – дължима договорна възнаградителна лихва за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., сумата 528.04 лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., сумата 48.42 лева – законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 121 от 07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 235/2023 г. на РС - Разлог.

1

Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС е недопустимо, а в условията на алтернативност неправилно и незаконосъобарзно, както и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Обяснява се, че кредитополучател по процесния договор за кредит е А.Б.

(починал към датата на сезиране на съда), който е баща на въззивницата М.

М., а другият въззивник Г. А. е поръчител. Според въззивниците, районният съд е трябвало да прекрати производството по гр.д.№ 1055/2023 г. и въобще да не разглежда предявеният иск, тъй като ответника по иска М. не е била осъдена да заплати задължението по цитираният договор за кредит в качеството си на наследник на починалия си баща, а в качеството си на трето лице поело чужд дълг. Аргументира се, че за поемането на чуждото задължение по заповедното дело няма никакви доказателства, поради което и самото заповедно производство е недопустимо. Пояснява се, че в двете хипотези на чл.101 и чл.102 от ЗЗД, задължението се поема от нов длъжник, т.е нов длъжник встъпва заедно със стария или нов длъжник поема дълга, вместо стария, какъвто не е процесния случай. В тази насока се прави разграничение с наследниците по закон на починалия длъжник, които отговарят за дълга на своя наследодател по силата на закона, без да е необходимо да сключват договор или да искат съгласието на кредитора.

Освен това се сочи, че въззивницата М. е осъдена да заплати цялата сума , а не частта, съответстваща на дела й от наследството, при наличието на данни, че тя не е единствен наследник на А.Б.. При това се прави извод, че и за РСРазлог, и за „Банка ДСК“ ЕАД, длъжник по кредита е М. М. в качеството си на лице поело дълга на починалия кредитополучател А.Б., а не по силата на настъпилото универсално правоприемство.

Във въззивната жалба е направен подробен анализ на института на поемането на дълг, като се обосновава становище, че в случая не са изпълнени законовите изисквания и не е изпълнен фактическия състав на този институт.

Признава се, че на 20.05.2020 г., М. е депозирала искане за поемане задълженията на наследодателя си, но то не може да се квалифицира като заместване в дълг, тъй като тя е загубила качеството си на трето за правоотношението лице със смъртта на баща си на 22.07.2019 г. и е придобила ново качеството - това на наследник по закон. Поради това се твърди, че издадената заповед № 121/07.03.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК е порочна, а развилото се следствие 2 на нея производство - недопустимо.

Като порок се определя и липсата на предприета процедура по чл.51 от ЗН, при която да се даде възможност на всеки един от наследниците по закон да заяви дали приема или не оставеното му наследство и да се определят квотите в наследството на починалия А.Б. на всеки един от наследниците му.

От това са направени изводи и за неправилност на обжалвания съдебен акт, с който, според жалбоподателите, не е взета предвид квотата на М. в наследството на Б., като спрямо същата са установени задължения в общия им размер по процесния договор за кредит, вместо за 1/3 част, какъвто е дела на М..

Релевират се и възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се неизясняване на въпроса каква част от задълженията са погА.и от въззивника А. по реда на принудителното изпълнение пред ЧСИ В.Т. по изп.дело № 353 от 2023 г.

По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да обезсили обжалваното решение на РС-Разлог, а в условията на евентуалност да го отмени като неправилно.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна. Въззиваемият твърди, че вземането произтича от сключен на 21.12.2018 г. между банката и А. К. Б. с ЕГН **********, договор за кредит за текущо потребление, по силата на който е предоставен кредит в размер на 15 000 лв., обезпечен с поръчителството на Г. К. А. с ЕГН **********.

Признава се, че въззивницата М. А. М. е наследник на кредитополучателя А.

К. Б. и като такава е правоприемник на 1/3 ид.ч. от наследството, прието от нея чрез конклудентни действия. Според въззиваемия, това не пречи на М. да встъпи в дълга по отношение на останалите 2/3 от задължението.

Подчертава се, че в случая е налице и изрично заявление за поемане на задължението за встъпване в дълг, като банката се е съгласила с това изявление и е приела настъпилите последици от встъпването в дълг, т.е. волеизявленията на двете страни - заявление и приемане са се срещнали.

Според въззиваемия, доказателство за настъпването на последиците от приемането на наследство и встъпването в дълг са последващите действия, които банката е предприела, а именно изпратена е покана за предсрочна изискуемост по кредита, касаеща цялото вземане, и отразяване на М. М. като единствен длъжник по кредита в информационните и счетоводни системи на банката, при което при спиране на плащанията от нейна страна срещу нея като длъжник е издаденото извлечение от сметка за счетоводната книга по кредит 3

№ 11/25792082 и е инициирано съдебно производство.

По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание въззивниците не се явяват и не се представляват.

Вземат писмено становище по съществото на спора. Въззиваемата страна се представлява от упълномощен представител, който оспорва жалбата.

Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество частично основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.

В тази насока и с оглед изрично заявените възражения във въззивната жалба, следва да се посочи, че недопустимо е решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество - постановено е при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, постановено решение, когато съдът е бил десезиран, решение, постановено по жалба, която е била недопустима или просрочена. Никоя от тези хипотези не е налице в случая.

Исковата молба, с която е сезиран РС-Разлог е редовна. Същата отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК, като съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска /фактите, от които се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право/, петитума на иска /в какво се състои претендираното право и вида търсената защита/, както и носителите на правоотношението. Ако в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, на които се основава дадена претенция, но в петитума липсва изрично искане за произнасяне по тази претенция, то тогава исковата молба е нередовна. Нередовността се изразява в несъответствието между основание и петитум, което несъответствие води до 4 невъзможност да се индивидуализира спорният предмет.

В случая такова несъответствие не е налице. Никъде в исковата молба, нито в предходно подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК не е посочено, че въззивницата М. е поела дълга на своя баща. Точно обратното, на стр.4 от исковата молба е посочено, че подписаното от М. заявление, има значението на конклудентно действие, с което се приема наследството от баща й А.Б..

Именно в тази насока са и мотивите на съда, изложени в обжалвания съдебен акт /стр.3, абзац 5 отгоре надолу от решението/. Районният съд не е разглеждал и не се е произнасял относно наличието на данни за встъпване или поемане на дълг от страна на М., поради което и решението му се явява валидно и допустимо.

При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

От приложеното към настоящето ч.гр.д.№ 235/2023 г. по описа на РСРазлог, е видно, че въз основа на подадено от „Банка ДСК“ АС, ЕИК 121830616, заявление, на 07.03.2023 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК срещу М. А.

М., ЕГН ********** и Г. К. А., ЕГН **********, за солидарно заплащане на следните суми: сумата 13 877.30 лв, представляваща главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 01.03.2023 г., до окончателното плащане,сумата 3 459.38 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., 5 сумата от 528.04 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., сумата 48.42 лв., представляваща законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г., както и за направените от заявителя разноски от 358.26 лв. за държавна такса и 50.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

На 18.07.2023 г. длъжниците са подали възражения, при което до заявителя е изпратено и получено на 25.09.2023 г. съобщение с указания по чл.415, ла.1 от ГПК.

При тези данни съдът приема, че ищецът /въззиваем в настоящето производство/ е провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същите се явяват процесуално допустими.

По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за нужно да посочи следното:

Предявените искове са с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 от ГПК вр. чл.79 от ЗЗД вр.430 от ТЗ и чл.9 от ЗПК, като се иска установяване на задължения по договор за кредит .

По делото не е спорно, а и от представените пред първоинстанционния съд доказателства се установява, че ответницата М. А. М. е наследник на А. К.