Решение № 1043 от 10.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1043 гр. Пловдив, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330115413 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от А. Т. Т., ЕГН **********, с адрес в гр. ****************, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул.

Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 1 428,12 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като получена без основание от ответника по Договор за потребителски кредит № ****** към Искане № 9041144 от 15.12.2021 г.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 600 лв. при фиксиран лихвен процент по заем 40,05% и годишен процент на разходите – 49,89%. Сочи се, че съгласно чл. 5 от Договора същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Навеждат се твърдения, че 1 съгласно чл. 11 от Договора в случай на непредставяне на соченото обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на условията на договора, потребителят дължи неустойка в размер на 1 428,12 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска.

Ищецът твърди, че е усвоил паричните средства по кредита и е заплатил на ответника изцяло задълженията си по кредита, включително и за неустойката.

Като аргументи сочи, че ответникът поставил към потребителите изисквания, на които те не могат да отговарят във връзка с горепосоченото обезпечение, и при неизпълнение изискват плащане на процесната неустойка, с което се заобикаляли правилата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на това се твърди, че с неустойката ответникът си осигурявал допълнителна печалба, която наред с възнаградителна лихва преодолява тавана на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Сочи се и че неустойката е загубила присъщата на неустойка обезщетителна функция, защото същата е близо 100% от размера на кредита, чрез нея не се обезщетяват вреди и тя не зависи от вредите от неизпълнението на договореното задължение, както и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.

Излагат се твърдения, че недобросъвестно ответникът е поставил неизпълними условия към потребителя, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че неустойката е излязла и извън нейната обезпечителна функция, тъй като в общия случай кредиторът получава обезпечение преди сключването на договора, за да си гарантира евентуалното неизпълнение на същия. В същото време ищецът твърди, че няма логика кредиторът да е поел риска от евентуално неизпълнение на договора и да изисква обезпечение след сключването на договора, което на практика го лишава от гаранции срещу неизпълнение.

Поддържа се, че неустойката противоречи на добрите нрави.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Оспорва твърденията, че клаузата за неустойка в договора е недействителна, нищожна, в противоречие с добрите нрави и нарушаваща принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди се, че клаузата за неустойка е действителна и индивидуално уговорена, както и че ищецът е бил запознат с клаузата за обезпечение по договора преди неговото сключване, както и с размера на клаузата за неустойка, поради което е можел да прецени икономическите последици, които ще възникнат за него от договора за кредит.

Ответникът е на мнение, че уговорената неустойка не е включена в ГПР.

Оспорва получаването на процесната сума по договора за кредит.

Навеждат се твърдения, че неустоечната клауза не заобикаля разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, понеже с нея не се цели неправомерен 2 резултат. Сочи се, че потребителят е разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневния срок.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството. Оспорва присъждането на разноски на ищеца с доводи за злоупотреба с процесуални права.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства за плащане на търсената сума. Ответникът в отговора на исковата молба и последваща писмена молба оспорва получаването на търсената сума. В съответствие с така разпределената доказателствена тежест и при непредставяне на доказателства за плащане съдът следва да посочи, че ще приложи предпоставките на чл. 154 от ГПК, като приеме за недоказан факта на плащане на търсената сума от ищеца към ответника по процесния договор.

В тази връзка се явява безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за уважаване на исковата претенция.

Следователно съдът намира, че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По разноските:

Ищецът е потребител, а спорът е за присъждане на недължимо платена от потребителя на кредитодателя сума. Макар и да е отхвърлен искът, присъждането на разноски при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол. В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС Решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за 3 връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. С оглед на изложената съдебна практика на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че въпреки цялостното отхвърляне на исковата претенция разноски в тежест на потребителя не следва да се възлагат (в този смисъл Решение № 129 от 30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г. по описа на ВСК, I ТО).

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, да заплати на А. Т. Т., ЕГН **********, с адрес в гр.

****************, сума в размер на 1 428,12 лв., представляваща заплатена от ищеца и получена от ответника без основание сума по Договор за потребителски кредит № ****** към Искане № 9041144 от 15.12.2021, сключен между страните.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС – Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4