Решение № 311 от 20.03.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 311 гр. София, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело № 20231000502765 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 1772 от 06.04.2023г., постановено по гр.д.№ 614/22г. по описа на СГС, ГО, 21 състав, е уважен иск с правно основание чл.439 ГПК, като е признато за установено, че М. Г. М. и М. Т. К. не дължат в полза на И. Ц. М. сумата от 13 003 (тринадесет хиляди и три) щатски долара, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 20.10.2006 г. до окончателното плащане, както и сумата от 410,60 лева (четиристотин и десет лева и шестдесет стотинки) разноски по делото, за които суми на 12.01.2007г. е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 21597/2006 г. на СРС и е образувано изпълнително дело № 20077900400159 на ЧСИ Р. М., ПОРАДИ ПОГАСЯВАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА ПО ДАВНОСТ.

Със същото решение са присъдени разноски, като И. Ц. М. е осъден да заплати на М.

Г. М. разноски по делото в размер на 3687 лева, а на М. Т. К. в размер на2650 лева.

В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника по делото.

Жалбоподателят-ответник И. Ц. М. оспорва решението и моли съда да го отмени и отхвърли предявените искове. Жалбата е бланкетна.

Въззиваемата страна М. Г. М. и М. Т. К. оспорват жалбата и молят съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Посочват, че при подадена бланкетна въззивна жалба, настоящата въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и 1 допустимостта на първоинстанционното решение, както и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. На следващо място считат, че атакуваното първоинстанционно съдебно решение е постановено от законен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано. Самото Решение не страда от неяснота - то е разбираемо, ясно и представлява валиден съдебен акт.

СГС е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации. Изследвани са в тяхната пълнота и цялост събраните в първоинстанционното производство доказателства, като изложените правни изводи напълно кореспондират с тях, като правилно ги е извел в съответстващата им правна норма, и по този начин съда е достигнал до законосъобразни правни изводи, имплементирани в диспозитива на атакуемия съдебен акт. Претендират разноски - адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в/ка чл. 7, ал. 2, т. 3 в/ка чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.04 за МРАВ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за всеки един от тях.

Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. чл.439 ГПК.

Ищците М. Г. М. и М. Т. К. твърдят, че са длъжници на ответника И. Ц. М. по запис на заповед, по който ищцата М. Т. К. била издател, а М. Г. М. поел задължението като авалист.

По искане на ответника И. Ц. М. бил издаден изпълнителен лист, по който било образувано изп. дело № 20077900400159 на ЧСИ Р. М.. Ищците твърдят, че последните изпълнителни действия са насрочване на опис и оценка на възбранения в полза на взискателя имот на 03.10.2016г., след която дата няма поискани или извърени изпълнителни действия. Според ищците, след изтичане на двегодишния срок след тази дата изпълнителното дело следва да се счита прекратено по силата на закона. Отделно от перемцията оспорват дължимостта на вземането - предмет на изпълнение, на основание тригодишната погасителна давност по чл.531 ал. 1 ТЗ, и при условията на евентуалност изтекъл петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Молят да се признае за установено, че не дължат в полза на ответника И. Ц. М. сумата от 13001 щатски долара по запис на заповед от 18.06.2003г., платима на 28.02.2004г., ведно със законната лихва от 20.10.2006г., както и сумата от 410,60 лева разноски в производството за издаване на изпълнителен лист.

Ответникът И. Ц. М. оспорва иска. Позовава се на сключено между страните споразумение от 2014г. за изплащане на задълженията - предмет на изпълнителното дело с падеж до април 2016 г., който срок бил изменен по-късно до м. юли 2016 г. Оспорва и довода за погасяване по давност на задълженията, като се позовава на мораториума т.е. спирането на давностните срокове по силата на Закона за мерките действията по време на извънредното положение.

От фактическа страна се установява, че производството срещу ищците е образувано въз основа на годен изпълнителен титул, а именно - изпълнителен лист от 12.01.2007г., 2 издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение от 22.12.2006г. постановено по гр.д.№ 21597/2006г. По описа на СРС, 53 състав, както следва: М. Г. М. и М. Т. К. са са осъдени да платят в полза на И. Ц. М. за сумата от 13 003 щатски долара, въз основа на запис на заповед, заедно със законната лихва от 20.10.2006 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 410.60 лв. разноски по делото.

За тази сума е издаден изпълнителен лист от 12.01.2007г. на основание влязло в сила решение от 22.12.2006г. по гр. дело № 21597/2006 г. по описа на СРС. Предмет на изпълнителния лист са и разноските по гражданското дело в размер 410,60 лева. В този смисъл и доколкото не е налице несъдебно изпълнително основание по смисъла на чл.237 ГПК /отм./, а влязло в сила съдебно решение, доводите на въззиваемата страна, че е приложима кратката тригодишна давност, са напълно неотносими към предмета на производството.

По молба на взискателя И. Ц. М. от 09.02.2007 г., по два изп.листа е било образувано изп. дело № 20077900400159 по описа на ЧСИ Р. М.. Съдебният изпълнител е изпратил на ищците призовки за доброволно изпълнение от 13.02.2007 г., получени от тях на 02.03.2007г. В периода от 02.03.2007г. до 27.11.2012г. няма реално извършени изпълнителни действия. На 27.11.2012 и на 31.07.2013г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца М. Г. М. в „Софтуер груп“ ЕООД и в „БМН Инженеринг“ и запор върху банкови сметки на ищците в търговски банки. На 12.08.2013г. ЧСИ М. е направила искане за вписване на възбрана върху ид.част от апартамент № 10 в гр. *** бул. „***“ № *** вх.* ет.*, собствен на М. Г. М..

Възбраната е била вписана на 21.08.2013 г. По искане на взискателя по изп.дело, съдебният изпълнител е вдигнал запорите, наложени върху банковите сметки на ищците, за което е изпратил съобщения до търговските банки. На 21.01.2016 г. съдебният изпълнител отново е наложил запори върху банкови сметки на ищците.

На 20.01.2016г. съдебният изпълнител е изпратил до ищците съобщения за насрочване на опис на движими вещи. На 03.10.2016 г. съдебният изпълнител е изпратил съобщения за насрочване на опис на недвижимия имот, върху който е наложена възбраната. На 14.06.2016 г. е направено искане за вписване на възбрана върху ид. част от имота. Възбраната е била вписана на 15.09.2016г. с вх. рег. № 56748 акт № 8 том XVI имотна партида 249698. На 20.10.2016г. е насрочен опис и оценка на собствения на М. М. имот /л.312/.

На 28.03.2017г. адв.М., представляващ взискателя, е депозирал молба до ЧСИ М. за вдигане на наложените вече запори по банковите сметки на длъжниците, поради сключени споразумения.

На 05.07.2019г. адв.М. е депозирал молба до ЧСИ М. за възобновяване на изп.производство и налагане на запори по банковите сметки на длъжниците /л.348/ Исковата молба е депозирана в съда на 14.09.2022г.

На 01.04.2014г. между взискателя и длъжника М. М. е сключено споразумение, въз основа на което страните признават, че размерът на общото задължение към този момент възлиза на 3

80 000 лв., което е разсрочено по отделни вноски и падежи с краен такъв 31.03.2016г., което ако бъде изпълнено от длъжника, ще доведе до вдигане на вече наложените запори. /л.36/ На 06.03.2015г. е сключен анекс към това споразумение, като са променени размер на вноските и краен падеж до м.юли 2016г.

Спорен по делото е въпросът дали сключените между страните две споразумения от 01.04.2014 г. и анекс от 06.03.2015 г., предхождащи последните изпълнителни действия, въз основа на които има извършени частични плащания по разписки /последната от които с дата 27.10.2017г./2765, могат да се тълкуват като извънсъдебно признание на дълга, водещо до прекъсване течението на давността. СГС е посочил, че представените разписки за получени суми, издадени от пълномощник на ответника, в лицето на адв.О. М., който е и представител на взискателя, не съдържа изявление за признание на ответниците на вземането, нито е доказателство за друго обстоятелство, което да прекъсва давността.

С оглед гореизложеното е формиран извод, че претенцията по чл.439 ГПК е основателна, тъй като погасителният петгодишен давностен срок за оспорените вземания по отношение на ищеца М. е изтекъл на 20.12.2021 г., а по отношение на ищцата К. е изтекъл на 21.03.2021 г.

САС не споделя горните изводи, тъй като не е оспорена автентичността на подписа на длъжника, положен в споразумението и анекса, доколкото това са частни двустранно подписани документи и съгласно чл.193 ал.3 ГПК тежестта пада върху ищците, сега въззиваеми. Доказателства в тази насока няма ангажирани.

Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

ПЪРВО Въззивното производство е уредено в ГПК като продължение на първоинстанционното производство, макар и при ограничено въззивно обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./. Въззивният съд, действайки като съд по същество на спора, следва да формира собствени фактически и правни изводи въз основа на преценка на събраните доказателства, при което с оглед на крайния му извод постановява решение, с което потвърждава или отменя обжалваното първоинстанционно решение. Разпоредбата на чл.269 ГПК регламентира правомощията на въззивния съд относно валидността на решението, по която се произнася служебно, а по допустимостта му - в обжалваната част.

По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по новия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив.

На тези правомощия на въззивния съд по действащия ГПК по отношение правилността на обжалваното решение кореспондира и уредбата в него относно съдържанието на жалбата.

4

При подадена в срок въззивна жалба, макар и същата да не съдържа конкретни пороци т.е. бланкетна на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено, тъй като по аргумент от чл.262 вр.чл.260 ал.1 т.3 ГПК непосочването в жалбата в какво се състои порочността на решението /т. 3/ не обуславя нейната нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовносттта й, съгласно чл.262 ГПК, но това не означава, че жалбоподателят не може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и чрез допълнителна молба. В нея обаче той може да конкретизира и уточнява оплакванията в жалбата си с указание в какво се състои порочността на обжалваното решение, като това може да се осъществи и в о.с.з. по чл.268 ГПК при разглеждане на жалбата. Законът не поставя ограничения пред въззивника да уточнява или конкретизира подадената в срока за обжалване формална въззивна жалба, като това е допустимо да се осъществи и с допълнителна молба. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по същество на спора, като обратното представлява съществено нарушение на чл.269 и чл.272 ГПК.