Решение № 533 от 30.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 533 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

П. Люб. Сантиров

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100508389 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1779 от 08.03.2022 г., постановено по гр. дело № 51997/2021 г. по описа на СРС, ГО, 174-ти състав, са частично са уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Б.П. Т. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че Б.П. Т. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 343,73 лв., представляваша незаплатена топлинна енергия, доставена в топлоснабден имот е адрес гр. София, ж.к. ******* за периода от 08.12.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 23.04.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, сумата от 31,89 лв. , представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.02.2020 г. до 13.04.2021 г., сумата от 10,50 лв., представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от м. 12.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 23.04.2021г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 23418/2021 г. по описа на СРС, 174 състав, като предявените главен и акцесорен искове са отхвърлени за разликата над уважения размер от 343,73 лв. до пълния предявен размер, представляваша незаплатена топлинна енергия, доставена в топлоснабден имот е адрес гр. София, ж.к. ******* за периода от м.05.2018 г. до 07.12.2019 г., ведно със законна лихва от 23.04.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, за разликата над уважения размер от 31,89 лв. до пълния предявен размер, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 13.04.2021 г., за 1 разликата над уважения размер от 10,50 лв. до пълния предявен размер, представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от м.05.2018 г. до 07.12.2019 г., ведно със законна лихва от 23.04.2021г. до окончателно изплащане на вземането, както и сумата в размер на 14,45 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. - 13.04.2021 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 23418/2021 г. по описа на СРС, 174 състав.

Със същото решение съдът, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 и ал. 3 ГПК е осъдил страните да заплатят разноски по делото съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, срещу Б.П. Т. обективно кумулативно съединени установителни искове е постъпила въззивна жалба от ищеца, чрез процесуалния му представител – юриск. Г.С., с надлежно учредена представителна власт по делото , с оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че отказът от наследство поражда действие от датата на вписване в особената книга, като в конкретния случай е оспорил отказът от наследство на ответника от наследството на Р. Т. и е поискал събиране на доказателства, че наследството е било прието от преди това с конклудентни действия, но необосновано първоинстанционният съд не е предприел действия, с които да провери твърденията му, че наследството е било прието с конклудентни действия. При евентуалност на оплакванията поддържа, че неправилно СРС е приел, че не е доказал изпаденето в забава по отношение на акцисорната претенция, тъй като в ОУ в сила от 11.07.2016 г. не било предвидено задължение за удостоверяване публикуването на общите фактури, а съгласно чл.

33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ, потребителят изпадал в забава в 45-дневен срок от публикуването на сайта. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи предявените искове.

Претендира и разноски.

Въззиваемите ответници – П. П. Р. и П. Л. Р., конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата Б.П. Т. , чрез процесуалния им представител – адв. Р.Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, са подали отговор на въззивната жалба, с който вземат становище за неоснователност на жалбата и претендират разноски за настоящата съдебна инстанция.

Въззиваемия - Т.С.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.

Решението в частта, с което предявените срещу Б.П. Т. главен и акцесорни обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били частично уважени да сумата от 343,73 лв., представляваша незаплатена топлинна енергия, доставена в топлоснабден имот е адрес гр.

София, ж.к. ******* за периода от 08.12.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 2

23.04.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, за сумата от 31,89 лв. , представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.02.2020 г. до 13.04.2021 г., сумата от 10,50 лв., представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от м. 12.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 23.04.2021г. до окончателно изплащане на вземането, не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от представения по делото от ищеца Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 120 от 25.01.1993 г., съставен по н. д. № 800/1993 г. /лист 14-15 по делото на СРС/ се установява, че ответникът Б.П. Т. е собственик на процесния недвижим имот, но прехвърлите А. П.а и П. П. са запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота от страна на Р. Т.. В 3 случаите, когато е учредено вещно право на ползване, както е в случая, неговия титуляр, а не собственика /притежаващ само т. нар. гола собственост/, се счита за потребител на топлинна енергия по арг. от чл. 57 ЗС.

Ето защо в хипотезата на „гол собственик“ и титуляр на вещно право на ползване, страна по договора за доставка на топлинна енергия е титуляря на вещното право на ползване и той дължи цената на топлопреносното предприятие, както е в конкретния случай и до който извод законосъобразно и обосновано е стигнал и първоинстанционния съд.

От удостоверение за отказ от наследство се установява, че Р. Г. Т. е починала на 07.12.2019 г. и че ответницата е направила отказ от наследството на починалия наследодател.

Предвид оплакването във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно приложимата понастоящем система за приемане на наследството, същото се открива от момента на смъртта на наследодателя, като от този момент то се намира в едно висящо /латентно/ състояние и за да премине към патримониума на наследниците по закон или завещание, съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН, е необходимо последните да извършат приемане на наследство. В Закона за наследството са регламентирани и двете форми на приемане на наследство – изрично чрез спазване на предвидената в закона форма или чрез предприемане на конклудентно действие, което несъмнено предполага намерението на наследника да приеме наследството. Едва с приемането му на наследството по реда на чл.

49, ал. 1 или ал. 2 ЗН пР.аният към наследяване става наследник и придобива прехвърлимите права и задължения, включени в наследството.

С противоположно на приемането действие в разпоредбата на чл. 52 ЗН е уреден и отказът от наследство, който за разлика от приемането, може да бъде извършен единствено изрично при спазване на реда по чл. 49, ал. 1 ЗН. Отказалият се от наследството не придобива имуществените права и задължения на наследодателя и именно затова частта му преминава към другите наследници съгласно чл. 53 ЗН, ако те приемат наследството.

Отказалият се от наследство в нито един момент след откриването му не е имал право върху него. До вписване на отказа от наследство в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се на пР.ания към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, поради което и в закона е предвидено производството по чл. 51 ЗН, целящо да позволи да бъде изяснено кои от пР.аните към наследяване приемат наследството.

С оглед на наведеното оплакване във въззивната жалба относно действието във времето, което има извършеният отказ от наследство следва да бъде посочено, че както приемането, така и отказът от наследство произвеждат действие от момента на откриване на наследството - в този смисъл Тълкувателно решение №148/10.12.1986г. на ОСГК на ВКС . В действителност, необходима предпоставка, за да бъде валидно извършен отказът от наследство и да породи действие е същият да бъде вписан в особената книга на съда за приемане и отказ от наследство по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН, което обаче обстоятелство не променя извода, че отказалият се от наследство в нито един момент от периода на откриването на наследството до момента на валидно извършения отказ не е придобил 4 наследството като съвкупност от права и задължения. Независимо, че вписването на отказа в процесния случай е било извършено на 08.09.2021 г., същият е произвел действие още към момента на смъртта на наследодателя, тъй като отреклият се от наследство в нито един момент не е придобил правата, включени в наследството, и в нито един момент не е имал право върху тях. В тежест на ищеца е било да опровергае материалната доказателства сила на Удостоверение изх. № 10444 от 07.09.2021 г. на съдия при СРС, с което е удостоверено обстоятелството, че Б.П. Т. се е отказала от наследството на Р. Г. Т., като за съда не съществува служебно задължение за установяване на твърдението на ищеца, че наследството е било прието с конклудентни действия от Б.П. Т..