Решение № 51 от 16.12.2024, Районен съд - Малко Търново

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Малко Търново, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЧАНКО П. ПЕТКОВ при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело № 20242140100074 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано от Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: с. Г., ул. "Я. Л." № **, чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. "Ал. Ст." № ***-*, ет. *, оф. *-*, представлявано от Д. М. М. - Управител, e-mail: *****@gmail.com, срещу „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Дж. Н." № **, бл. АТЦ "С. Ц." ет. *, ап. оф. *, представлявано от Св. П. П. с която са предявении установителни искове, да бъде признато за установено в отношенията между страните „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Дж. Н." № ** бл. АТЦ "С. Ц." ет. *, ап. оф. *, представлявано от Св. П.

П., и Н. Ж. В., ЕГН: **********, че чл. 1, ал. З клаузата, с която се начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за потребителски кредит № 5749007 е нищожна.

Да бъде признато за установено в отношенията между страните „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Дж. Н." № ** бл. АТЦ "С. Ц." ет. *, ап. оф. *, представлявано от Св. П.

П., и Н. Ж. В., ЕГН: **********, че чл. 4, ал. 2 неустоечната клаузата от сключения между тях договор за потребителски кредит №5749007 е нищожна.

Да бъде осъден на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, да заплати на Н. Ж. В., ЕГН: **********, сумата в размер на 5 лева, като частичен иск от 200 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за 1 потребителски кредит № 5749007, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в сьда до окончателното й изплащане, както и направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В с. з. представител на ищцата не се явява. В допълнителна молба се иска да се уважат предявените искове. Съдът прие увеличението на осъдителния иск до размер на 154,35 лв. Претендират се разноски.

На 13.11.2021 г. Н. В. е сключила договор за паричен заем № 5749007 с „Вива кредит" АД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 400 лева.

В чл. 1, ал. 3 от Договора са уговорени, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 100 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема.

В чл. 4, ал. 1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 (три) дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител е физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 100 лв.

Твърдят, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тьй като не е спазена предвидената от закона форма.

Смятат, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. На ищцата не е предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което е пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не е подписан на всяка страница.

Смятат, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тьй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита.

Считат, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смятат, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.

2

Кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР. Не е посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за пепредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят няма реалната възможност да изчисли реалният ГПР, без същият да притежава специални знания и умения.

В договорът единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му".

Сочат, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от- преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейскпя парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират но този начин". Съгласно ЗПК чл. 2 Целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потреби телски кредит.

В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона (чл. 2 от ЗПК). Кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да откаже да сключи договора, въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.

3 опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той създава предпоставки потребителят да изпадне в свръх задълженост.

Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Считат, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.

2 от ЗЗД. Претендираната неустойка се явява уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка възмездява „нищо".

В случая кредиторът начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смятат, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставен поръчител.

Считат, че ако кредиторът действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката" да не се дължи, то смятат, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначални заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се е възползвал от правата си, дадени му с чл. 71 от ЗЗД. Също така тази „неустойка" има белезите на възнаградителна лихва. Изначално уговорена между страните и разсрочена за заплащане с всяка погасителна вноска.

Считат, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (33П, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така считат, че тази клауза не е индивидуално уговорена, сьгласно чл. 146 от 33П.)

На следващо място считат и клаузата, с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане за нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за 4 допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Тези такси не могат по арг. от чл. 10а, ал. 2 от ЗПК да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл е изменението на ЗПК през 22.04.2014 г., като в мотивите се посочва (Забранява се на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия по одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление.

Освен това, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие. Въвежда се изискване видът, размерът и действието, за което се събират таксите и комисионните, да се описват ясно и точно в договора за кредит). Безспорно е, че такса „бързо разглеждане" е свързана с усвояването на кредита. Същата не представлява допълнителна услуга. Следва да се посочи, че сумата, която е заплатена за тази „услуга" е твърде висока.

Смятат, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК „Вива кредит" АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР е законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както е посочен в договора. Ето защо считат, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.