Решение № 320 от 24.07.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 320 гр. Смолян, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440101454 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на М. Р. К. против „***“ ЕАД и „**“ ЕООД, в която се твърди от ищцата, че на 12.09.2024 г е сключила с първия ответник „***“ ЕАД Договор за потребителски кредит № 3042903, по силата на който ответникът й е предоставил в заем сумата от 3 500,00 лв при фиксирани ГЛП от 28 % и ГПР от 31.89 %.

Съгласно погасителен план следвало да внесе общо 5 250,94 лв на 24 месечни вноски със суми между 205,87 и 229,24 лв. на месец, като сумата включвала главница, лихва и застрахователна премия, която била присъединена към главницата, съгласно т. 3 от Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № 3042903.

На същата дата, 12.09.2024 г е била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „**“ ЕООД, във връзка с договора за потребителски кредит и с оглед отпускането му. Този ответник е трябвало да обезпечи задълженията й по договора за паричен заем срещу уговорено възнаграждение за гаранта на стойност от 3 973,75 лв, което е над 100 % от стойност на заетата от нея сума. Възнаграждението за поръчителя е уговорено да се изплаща отново на 24 месечни вноски със същите падежни дати като вноските по договора за кредит и то по сметката на „***“ ЕАД, а не да дружеството-поръчител. Счита, че и този договор е недействителен, доколкото с него се предвижда кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което противоречи на добрите нрави, води до неравноправност, липсва основание за сключването му и е сключен като обезпечение на недействителна сделка.

Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 1 недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е посочено основание за недействителност на договора, свързано с изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Изискването е въведено като гаранция, че потребителят ще е наясно как се формира неговото задължение. В настоящия случай, макар в договора да е фиксирана общата дължима сума, нейният размер не е коректно посочен. На практика това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще направи предвид задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Клаузата за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението на гаранта. Ето защо посоченият в договора ГПР не отговаря на действителните разходи, доколкото не включва сумата за обезпечението и за застрахователната премия. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което същият е нищожен. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тьлк. д. № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + 2 десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.20 Юг. наВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Счита, че със сключването на договора за застраховка, макар и с кредитора като застрахователен посредник на трето за спора и кредита лице - застрахователна компания, се увеличава финансовата тежест за потребителя. Към всяка една от месечните погасителни вноски се прибавя и сума за сключената застраховка, а отделно от това, се увеличава и размера на общата сума, дължима от потребителя, като по този начин с тази клауза в договора за потребителски кредит се цели заобикаляне на закона по отношение на ГПР, който е нормативно определен с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Чрез включването на застрахователната премия в главницата по договора за кредит, кредитната институция като кредитор нарушава разпоредбата на 430, ал. 1 от ТЗ, по силата на който "С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока". В настоящия случай кредитната институция автоматично е включила към предоставената сума сумата по застраховката.

Вкарването на тази сума към главницата води до съответното изменение, както на договорната лихва, така и на ГПР. В самия погасителен план в договора липсва посочване каква е погасителната вноска за главница, застраховка и договорна лихва. Чрез включването на сумата за застраховката в главницата, „***“ ЕАД е начислявала както лихва, а съответно и ГПР в размери несъответстващи на посочените в договора. (Решение № 85 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 3747 / 2023 г. на Районен съд - Сливен; Решение № 695 от 26.02.2020 г. по гр. д.

№ 17009 / 2019 г. на I състав на Районен съд - Пловдив). От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователната премия представлява общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на 3 кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца- кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл.

5, ал. 2 от договора за потребителски кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното. Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер. Клаузите на чл. 4, ал. 1, относно обезпечението на договора за кредит, и чл. 5, ал. 2, относно застрахователната премия от Договора за потребителски кредит не са били индивидуално уговорени, доколкото са част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия и кредитополучателят няма възможност да влияе на съдържанието им към момента на сключване на договора, в този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По договора за поръчителство, той само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 3ПК, кактоиначл. 11,ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране. Налице е договор за поръчителство, сключен с предварително определено от кредитора по договора за паричен заем юридическо лице-гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с погасителните вноски по кредита. При тази правна конструкция гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза 4 на "***" ЕАД на допълнителен финансов приход, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем, чието възникване му е било известно при сключването на договора. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и в него не е включено възнаграждението за поръчител.