Решение № 813 от 18.12.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 813 гр. Силистра, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20253420101449 по описа за 2025 година

Ищцата Р. Д. Т. твърди, че на 19.04.2025 г. сключила с първия ответник договор за потребителски кредит № 3166288, по силата на който бил предоставен такъв в размер на 4550 лв., който тя се задължила за върне на 24 месечни вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва. В чл. 12 от ОУ към договора за кредит страните се споразумели, че за обезпечаване изпълнението на задълженията си по договора кредитополучателят следва да сключи договор за поръчителство с втория ответник. Договорът за предоставяне на поръчителство бил подписан на същата дата, като чрез него ищцата се задължила да заплати на втория ответник възнаграждение в размер на 3708 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали възнаграждението за поръчителството е взето предвид при определянето му. Счита, че последното не е сторено, въпреки задължителния характер на обезпечението като условие за получаване на заемната сума, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на този разход ГПР надхвърлял максималния законов размер.

Отбелязва, че ответниците са свързани лица, поради което възнаграждението за поръчителството служило за извличане на допълнителна печалба.

Счита също така, че клаузата на чл. 12 от ОУ към договора за кредит е нищожна поради противоречието с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на насрещните престации, както поради нейната неравноправност, произтичаща от неясния 1 начин, по който е формулирана, така и поради невъзможността на потребителя да прецени икономическите условия от сключването на договора.

Счита, че договора за предоставяне на поръчителство също е нищожен поради нарушаване на добрите нрави, произтичащо от нееквивалентността на престациите по него, както и поради заобикаляне на закона и по – конкретно правилото за максимален размер на ГПР. Счита също така че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Поради изложените причини моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит, а в условията на евентуалност – клаузата на чл. 12 от ОУ към него; моли съда да прогласи недействителността и на договора за поръчителство, като претендира и направените по делото разноски.

Ответниците „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД оспорват исковете и молят съда да ги отхвърли като неоснователни. Считат, че договорът за кредит по ясен и недвусмислен начин посочва ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му и общата дължима сума на задълженията на кредитополучателя. Признават, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство не било включено като разход при изчисляването на ГПР, тъй като не отговаряло на легалната дефиниция за разход по кредита, при положение че самото поръчителство не било задължително условие за неговото отпускане, като в тази насока се позовават на възможността потребителят да кандидатства за отпускането на необезпечен кредит. Твърдят също така, че разходите по договора за предоставяне на поръчителство не били предварително известни на кредитора, тъй като този договор се сключвал след договора за кредит съгласно алгоритъма в интернет платформата на първия ответник.

Първият ответник изразява становище, че дори да бъдат споделени доводите на ищеца, следва да се приеме като недействителна единствено клаузата в договора за кредит за предоставяне на поръчителство, съгласно която кредитополучателят дължи възнаграждение на втория ответник. При отхвърляне на исковете претендират направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл.

19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД.

По делото е представен договор за потребителски кредит № 3166288 от 19.04.2025 г., от който е видно, че първият ответник в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 4550 лв., който той се задължил да ползва срещу уговорена лихва в размер на 49,91 % на годишна база и да възстанови на 24 месечни вноски в срок до 30.04.2027 г. Чл. 12 от ОУ към договора гласи, че ако кредитополучателят в заявлението си (за кандидатстване за кредит) е посочил, че ще осигури обезпечение на кредита, следва да предостави банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В 2 изпълнение на това условие бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от 18.07.2024 г. между втория ответник и кредитополучателя срещу поето от последния насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 3529,07 лв.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на поръчителство би следвало да се включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване, без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице (текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора).

Ответниците са на мнение, че осигуряването на въпросното поръчителство не било задължително условие за отпускане на кредита, тъй като за кандидатстващото за кредит лице съществувала опция за избор на необезпечен кредит, поради което сключването на договор за възлагане на поръчителство било резултат на негова преценка, независеща от условията по обезпеченото правоотношение. Същевременно първият ответник не представя пред съда условията на предлаганите от него необезпечени кредити, които при всички случаи не биха могли да съвпадат с условията на обезпечените такива, тъй като в подобна 3 хипотеза прибягването към първите би било икономически необосновано. В тази връзка следва да се има предвид, че предлагането на условия, които кредитоискателят не би могъл да удовлетвори, би могло да се приравни на липса на алтернатива за кредитиране, което превръща изискването за осигуряване на обезпечение в единствена възможност и следователно задължително условие за получаването на кредит. По същия начин отпускането на необезпечен кредит въз основа на установена кредитоспособност на кандидатстващото лице би следвало да означава отказ от кредитиране на всички лица с недоказана кредитоспособност (т.е. лицата, прибягнали до сключване на договори с обезпечение), което отново квалифицира обезпечението като единствена алтернатива за получаването на кредита, т.е. задължително условие по смисъла на §1, т. 1 ДР към ЗПК. В крайна сметка първият ответник така и не посочи условията си за отпускане на необезпечени кредити с оглед извършване на преценка за тяхната практическа приложимост, поради което съдът приема, че обезпечението на кредита се е явявало единствената алтернатива за кредитиране на ищеца, доколкото впрочем е видно, че според доставчиците на бързи кредити тяхното свръхоскъпяване компенсира некредитоспособността на ползващите ги потребители. Същевременно чл. 16 и сл. ЗПК предоставя на кредитора възможност да извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, като съдът намира, че отрицателната такава не би могла да се преодолее чрез изискване на допълнителни плащания, които надвишават законовата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същите бидейки единствена алтернатива за получаването на кредит, се явяват задължително условие за отпускането му и следва да участват във формирането на ГПР.

Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с нормативната база, което урежда въпросната материя, включително с максималната законова граница на разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на поръчителя към останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл.

19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за възлагане на поръчителство има възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза, определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина опорочава цялото договорно правоотношение.

Дори да се приеме, че възнаграждението за посредничеството не следва да се включва общия размер на ГПР (например ако сключването на договора за поръчителство не е задължително условие за отпускане на кредита), съдът счита, че договорът за възлагане на поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави, произтичащо от 4 особено високия размер на възнаграждението по договора на фона на размера на заетата от кредитополучателя парична сума, съответно лихвата, която се дължи за нейното ползване.

Чл. 9 от ЗЗД позволява на страните да определят свободно съдържанието на сключваните от тях договори, като единственото ограничение на свободата на договаряне произтича от необходимостта от спазване на повелителните норми на закона и съблюдаване на добрите нрави. Последните са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В конкретния случай се налага представата, че кредитополучател, който при сключването на договора за кредит не е разполагал с паричен ресурс от 4550 лв., си е позволил да договори обезпечение на кредита си срещу възнаграждение, доближаващо по стойност размера на самия кредит и многократно надхвърлящо общия размер на дължимата за ползването на кредита възнаградителна лихва. Сключването на договор за поръчителство при такива условия нарушава общоприетата представа за добросъвестност при предоставянето на подобно обезпечение, поради което същият се явява нищожен поради противоречието му с добрите нрави.