Решение № 3555 от 30.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3555 гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело № 20211100513995 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20161899 от 22.07.2021 год., постановено по гр.дело № 47891/2020 г. на СРС, Г.О., 154 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.327, ал.1 от ТЗ, че „Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ ******* представлявано от Г.М.С.- управител дължи на „Х.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.Ямбол, ул.“******* представлявано от управителя Н.Д.Х. и адрес на пълномощника: адв.Н. Г. от АК-Ямбол, със съдебен адрес: гр.Ямбол, ул.“*******, кантора № 409, сумата в размер на 9936, 80 лв./ девет хиляди деветстотин тридесет и шест лева, и 80 ст./, представляваща задължение по фактури № 0200004032/30.03.2017 г., № 0200004033/30.03.2017 г. и № 0200004034/30.03.2017 г., ведно със законната лихва от 10.07.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 30122/2020 г. по описа на СРС, 154 състав. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ ******* представлявано от Г.М.С.- управител да заплати на „Х.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на 1 управление: гр.Ямбол, ул.“******* представлявано от управителя Н.Д.Х. и адрес на пълномощника: адв.Н. Г. от АК-Ямбол, със съдебен адрес: гр.Ямбол, ул.“*******, кантора № 409, сумата в размер на 1329,00 лв./ хиляда триста двадесет и девет лева/ представляваща сторени в настоящото производство разноски и сумата в размер на 640, 00 лв./ шестстотин и четиридесет лева/, представляваща сторените разноски по ч.гр.дело № 30122/2020 г. по описа на СРС, 154 състав.

Срещу решението на СРС, 154 с-в е постъпила въззивна жалба от „Б.“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.П. Б. с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което с което предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Х.“ ЕООД, гр.Ямбол, чрез пълномощника си адв.Н.

Г . оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „Х.“ ЕООД, гр.Ямбол срещу ответника „Б.“ ООД, гр.София, по реда на чл.422, ал.1 ГПК, иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, за признаване за установено, че ответника „Б.“ ООД, гр.София дължи на ищеца „Х.“ ЕООД, гр.Ямбол, сумата в размер на 9936, 80 лв., представляваща стойността на доставени стоки по фактури № 0200004032/30.03.2017 2 г., № 0200004033/30.03.2017 г. и № 0200004034/30.03.2017 г., ведно със законната лихва от 10.07.2020 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 30122/2020 г. по описа на СРС, 154 състав. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Предявеният иск с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ е по съществото си иск за реално изпълнение на договорни задължения, чиято основателност се предпоставя от установяване наличието на валидно сключен между страните договор за търговска продажба, по който ищецът е изправна страна с оглед задълженията си за доставка и предаване на стоката, а ответникът е в неизпълнение досежно задължението си за заплащане на продажната цена.

В настоящия случай, съдът намира, че събраният доказателствен материал по делото сочи за наличието на сключен между страните договор, който с оглед търговското качество на страните, предмета и естеството на поетите задължения може да бъде квалифициран, като договор за търговска продажба по смисъла на чл.318 от ТЗ вр. чл.183 от ЗЗД. Противно на изложеното в жалбата, представените от ищеца фактури съдържат ясно обозначение на стоката, предмет на твърдяната от ищеца доставка, чрез описание на вида и количеството й, указание за нейната единична цена и изчислена въз основа на нея общо дължима цена. Във фактурите са посочени изрично и страните по фактурираната доставка- ищецът „Х.“ ЕООД, гр.Ямбол, в качеството му на продавач/доставчик/ и ответника „Б.“ ООД, гр.София, в качеството на получател/купувач/. Действително процесните фактури, на които ищецът основава вземането си, не са подписани от представител на купувача „Б.“ ООД, гр.София, но с оглед заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че процесните фактури са осчетоводени от страните по делото, че са налице данни за извършени от ответника на частични плащания по две от тях, че фактурите са отразени в съответните дневници за покупки/ на ответника/ и за продажби/ на ищеца/ за периода за който са издадени- м.март 2017 г., както и че е начислен дължимия ДДС по тях. Доколкото последните правни и 3 фактически действия във връзка с издадените фактури- надлежното им осчетоводяване и включването им в дневника за покупки представляват извънсъдебно признание за наличие на задължение към ищеца, произтичащо от обективираните във фактурите доставки и доказва съществуването на това задължение /в този смисъл е установената практика на ВКС, изразена с решения по чл.290 от ГПК, а именно: решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 23 от 07.02.2011 год. по т.дело № 588/ 2010 год., II т. о., ТК, решение № 46 от 27.03.2009 год. на ВКС по т.дело № 454/ 2008 г. , II т. о., ТК и др./, предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ се явява доказан по основание и размер, и следва да бъде уважен за сумата от 9936,80 лв., в какъвто смисъл е и постановеното от СРС, 154 с-в решение.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивника- ответник, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ищец сумата от 1000,00 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по договор за правна помощ и съдействие от 21.03.2023 год. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника, чрез неговия пълномощник адв.П. Б., че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатеното от ищеца по делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата от 1000 лв. не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая следва да се съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. От друга страна, съдът приема, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимален размер съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. С оглед на това настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски в производството пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

РЕШИ:

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20161899 от 22.07.2021 год., постановено по гр.дело № 47891/2020 г. на СРС, Г.О., 154 състав.

ОСЪЖДА „Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“******* представлявано от управителя Г.М.С. , да заплати на „Х.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.Ямбол, ул.“******* представлявано от управителя Н.Д.Х., на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5