Определение № 498 от 28.01.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 498 гр. Варна, 28.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20253100500067 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД против определение № 11834/20.10.2024 г. по гр.д. № 14584/2023 г. по описа на РС – Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 2395/24.06.2024 г. в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на разпореждането поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа, че ответницата е дала повод за предявяване на насрещния иск, поради което дължи разноски. Наред с това счита, че неправилно РС е оставил без уважение възражението за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и е отказал за измени решението и в тази му част. Първоинстанционният съд следвало да определи адвокатското възнаграждение в размер под минималния предвиден в Наредба № 1/2004 г. на ВАС вземайки предвид реалния обем на извършената от процесуалния представител на ищеца работа и че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност.

В подаден в срока по чл.276, ал.1 от ГПК отговор по частната жалба, насрещната страна С. Н. Д. чрез адвокат А. З. Д. поддържа становище за неоснователност на жалбата с подробно изложена аргументация. По отношение на размера на присъдения в негова полза по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатски хонорар счита, че съдът е подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение и по-конкретно е преценил положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактически действия, извършвани в хода на производството, но и чисто административно-техническата дейност за организиране на делото.

Варненският ОС, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от легитимирано лице при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

С решение № 2395/24.06.2024 г., постановено по гр.д. № 14584/2023 г. по описа на РС – Варна, първоинстанционният съд е прогласил нищожността на Договор за паричен заем № 4665442/12.12.2022 г., сключен между С. Н. Д. и "Изи Асет Мениджмънт" АД поради 1 противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, отхвърлил е предявения от цесионера „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД насрещен иск с правно основание чл.240 и сл. от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД за осъждане на С. Н. Д. да заплати сумата от 300,00 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 4665442/12.12.2022 г., поради погасяване на задължението чрез плащане в хода на процеса и е осъдил С. Н. Д. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД сумата от 1,59 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 100,00 лв. за периода 27.11.2023г. до 08.01.2024 г. и сумата от 5,31 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 200,00 лв. за периода 27.11.2023г. до 05.02.2024г. на основание чл.86 от ЗЗД.

С постановеното решение „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД е осъдено да заплати на адвокат А. З. Д. сумата от 480,00 лв. с ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на ищцата С. Н.

Д. на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв вр. с чл. 78, ал.1 ГПК. ВРС е приел, че доколкото процесният договор се явява недействителен в цялост, не следва да бъдат присъждани направените от „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД разноски по насрещния иск, тъй като по този начин ищецът по насрещния иск би бил възнаграден за собственото си неправомерно поведение.

С молба вх.№ 56554/11.07.2024 г. в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД е поискало изменение на решението в частта на разноските като присъденото в полза на ищеца адвокатското възнаграждение, бъде редуцирано, а на ответното дружество (ищец по насрещния иск) бъдат присъдени сторените от него разноски по насрещната искова претенция.

За да остави молбата без уважение, РС – Варна е потвърдил мотивите, с които е отхвърлено искането на ищеца по насрещния иск за присъждане на разноски. Относно размера на присъденото в полза на адв. Д. адвокатско възнаграждение ВРС е приел, че същото е определено правилно, съобразно заявения материален интерес в съответствие с чл.

7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ведно с ДДС и като съответстващо на предоставена в пълен обем правна защита.

По частната жалба в частта за разноските, претендирани от ищеца по насрещния иск, съставът на въззивния съд намира следното:

Не е спорно, че "Изи Асет Мениджмънт" АД е предоставило на С. Д. по Договор за паричен заем № 4665442/12.12.2022 г. сума в размер на 600 лева, която ищцата се е задължила да върне разсрочено на 13 двуседмични погасителни вноски, всяка от които в размер на 50,62 лв., първата от които с падеж 29.12.2022 г., а последната 15.06.2023 г. и че вземанията по процесния договор за паричен заем са прехвърлени на "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД. Не е спорно също така, че ответницата по насрещния иск С. Д. е извършила плащания по процесния договор на 08.11.2023 г. преди подаване на исковата молба в размер на 100,00 лв. и след датата на подаване на исковата молба в съда (10.11.2023 г.) в размер на 200,00 лв. на 06.12.2023 г., 100 лв. на 09.01.2024 г. и 200 лв. на 06.02.2024 г.

С Решение на СЕС от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19 съдът се е произнесъл по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 98 се разяснява, че Директива 93/13 предоставя на потребителя правото да се сезира съда, за да установи неравноправния характер на договорна клауза и да откаже да я приложи. Обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред. Така мотивиран съдът е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба 2 създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Предявеният от ищцата иск е за прогласяване на недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. В случай на недействителност на договор за потребителски кредит националната правна уредба предоставя ефективна защита на икономически по-слабата страна като чл. 23 от ЗПК предвижда потребителят да дължи връщане само на чистата стойност на предоставената сума, т.е. главницата.

На уговорените в процесния договор за кредит падежи ищцата не е заплатила нито една погасителна вноска. Първото плащане в размер на 100 лева е направено два дни преди предявяване на иска, а следващите в общ размер на 500,00 лв. – след предявяване на насрещния иск.

Съгласно изричната разпоредба на чл. 23 от ЗПК във всички случаи на недействителност – на отделни клаузи или на целия договор за кредит, потребителят дължи връщане на предоставената главница по договора.

При така създадената правна уредба неизпълнението на задължението на потребителя за връщане на главницата по договора в случай на предявяване на иск би довело до присъждане на дължимата сума в полза на кредитора, което има за последица и отговорност на ответника за сторените съдебни разноски.

Решението по съединени дела C-224/19 и C-259/19 е неприложимо в разглеждания случай, тъй като ищцата не е платила суми, надвишаващи дължимата главница, респ. не претендира връщане на такива суми въз основа на недействителност на отделни клаузи от договора, а същата е ответник по иск за връщане само на чистата стойност на предоставената сума. Правото на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи предоставено от Директива 93/13 не може да се счита възпрепятствано, когато потребителят е в пълно или частично неизпълнение на задължение за връщане на главница по договора и кредиторът иска присъждането и́ по съдебен ред. Длъжникът не може да откаже връщане на главницата, защото това би довело до неоснователното му обогатяване. Съответно, претенцията на кредитора за връщане на даденото по недействителния договор сама́ по себе си не представлява недобросъвестно поведение. Нарушаването на правата на потребителя се санкционира посредством лишаването на кредитора от възнаградителни лихви, лихви за забава и такси за допълнителни услуги по договора. Отказът да се присъдят съдебни разноски при уважаване на иск за връщане на главницата би бил допълнителна санкция, каквато не е предвидена в закона. Същевременно би се стимулирало недобросъвестно поведение на самия потребител, който във всички случаи дължи връщане на главницата по договора.

В случая ответницата по насрещния иск е дала повод за завеждане на делото, поради което макар доброволното изпълнение да е равнозначно на извънсъдебно признание на задължението, не е налице хипотезата (чл. 78, ал. 2 ГПК), при която законът освобождава ответника от задължението за възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е направено след образуване на съдебния спор – след връчването на препис от исковата молба.

Ето защо, в тази част обжалваното определение е неправилно и следва да бъда отменено, а на ищеца по насрещния иск да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 50 лева държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 150 лева.

По искането в частта за разноските, присъдени в полза на процесуалния представител на ответницата:

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения дължимото минимално възнаграждение с оглед на материалния интерес по делото е 400 лева без включен ДДС.

С Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по 3 чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на цитираното решение на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. В този смисъл и определение № 343/15.02.2024 г. по т. дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о.