Решение № 2240 от 02.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2240 гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20211100514043 по описа за 2021 година

Производството по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба от ответника М. С. Ш., чрез упълномощен представител, срещу решение № 20179418/30.08.2021г. по гр. дело № 13717/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 117 състав. Съдебното решение се обжалва в частта за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, както и в частта за присъдените месечни издръжки за децата на страните, вкл. и за минало време.

В жалбата са изложени твърдения за неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Направени са доказателствени искания, като не се твърдят обстоятелства по чл. 266, ал. 2 или ал. 3 от ГПК. Иска да се отмени решението в обжалваните части и се приеме, че вината е на другата страна, както и да бъде осъден бащата да заплаща на всяко от децата месечна издръжка от по 500 лева, считано една година преди предявяване на исковата молба. В открито съдебно заседание въззивникът, редовно призована, лично поддържа въззивната жалба. Не представя нови доказателства. Не претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата с т р а н а Д. Г. Ш., чрез упълномощен представител, с който я оспорва, като неоснователна. Не сочи доказателства. Претендира разноски и представя списък по чл.

80 от ГПК.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

1

С решение № 20179418/30.08.2021г. по гр. дело № 13717/2021 г. на СРС, 117 състав, съдът е прекратил брака, сключен с акт № 798/28.09.2002г. в Столична община, район Красно село, между: Д. Г. Ш. и М. С. Ш., по вина на жената. Предоставил е упражняването на родителските права по отношение на сина С., роден на *******, на майката М. С. Ш. и е определил местоживеенето на детето при майката. Определил е режим на лични отношения на бащата Д. Г. Ш. с детето. Осъдил е бащата да заплаща за сина си, чрез майка му месечна издръжка в размер на 162.50 лв., а на дъщеря си М.Д. Ш. издръжка от 162.50 лв. за периода от 03.09.2021г. до 13.06.2021г., ведно със законната лихва за забава, като е отхвърлил исковете на майката в останалите им части.

Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Държавната такса за въззивното производство е внесена. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна, допустима и следва да се разгледат по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваните части е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, но служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, а е задължен единствено да провери правилното прилагане на релевантните към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Т.е. обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор (или спорна съдебна администрация), при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност (в този смисъл е приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

1. По спора за брачната вина.

Въззивният състав счита, че наведените от въззивника доводи за неправилност на обжалваното решение в частта относно вината за дълбокото и непоправимо 2 разстройство на брака, са неоснователни.

Правната доктрина приема, че брачната вина е субективното психично отношение на съпруга към неизпълнението на собствените му брачни задължения и техния обективен резултат - дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Настоящият съд приема за установено по делото, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругата, Първостепенният съд е формирал правните си изводи по спорните въпроси, вкл. и за вината, от събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства. Настоящият въззивен състав кредитира обсъдените показания на свидетелите.

Въззивницата (в насрещната си искова молба) иска бракът да се прекрати поради дистанцираност между съпрузите, липсата на разбирателство и неуважение, без да е навела конкретни провинения на съпруга, които да са основанията на брачния иск.

От установените факти по делото е безспорно, че съпругата е избрала да напусне за неопределено време семейното жилище заедно с общите на двамата съпрузи деца. В съдебното производство не са събрани доказателства за наличие на „важни причини“ по смисъла на чл. 15 от СК, които да налагат съпрузите да живеят разделено. Не се установи съпругата да е предприела напускане на семейното жилище поради настояване (или принуда) на съпруга

– въззиваем по настоящото производство. По изложените съображения въззивният състав приема, че фактическата раздяла на страните е изцяло по вина на съпругата, която продължителна раздяла е довела и до настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Доколкото липсва посочване на конкретни действия (бездействия) на която и да е от страните, които да са в причинно-следствена връзка с напускането на семейното жилище и възникналата фактическа раздяла на съпрузите, то съдът приема, че именно съпругата е нарушила изискването на чл. 15 от СК съпрузите да живеят съвместно, а не се установяват важни причини, които да налагат те да живеят разделено. Като установени причини за напускане на семейното жилище от съпругата може да се приемат разногласията им по финансови въпроси и намесата на родителите им. Неоснователно е възражението на въззивника, че вина за разстройството на брака има съпругът. От показанията на свидетелите С. и А. Г.и, разпитани в първоинстанционното производство, не се установява брачна вина на съпруга. По арг. от противното на действащата процесуална норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК следва да се приеме, че от М. С. Ш. не е доказано по делото, че съпругът има вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, тъй като нито пред първата, нито във въззивното производство, са събрани доказателства за проявена от Д. Г. Ш. дистанцираност към съпругата и децата или за проявено неуважение от негова страна.

Въззивният съд счита, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е на съпругата и обжалваното решение в частта за брачната вина, като правилно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.

2. По спора за размера и началния момент на месечните издръжки на децата М.Д. Ш. и С. Д. Ш., въззивният съд приема следното:

Решението на първата съдебна инстанция и в тези обжалвани части е правилно и законосъобразно.

Размерът на издръжката зависи както от нуждите на детето, така и от възможностите и материалното състояние на родителя, като размерът на издръжката трябва да осигури условия на живот на детето, каквито е имало преди развода на родителите, освен ако това би създало особени затруднения за дължащия издръжка родител.

3

Въззивният съдебен състав приема, че от събраните в първоинстанционното производство неоспорени писмени доказателства, е установено, че дължащият издръжката родител работи по трудово правоотношение – шофьор на автобус, което му е осигурило брутен доход (който е релевантния доход по смисъла на т. 5 от ППВС № 5/1970 г. – така и ТР № 34 от 05.12.1973 г. по гр.д. № 11/1973 г., ОСГК на ВС) за периода от м. 06.2020г. до м. 05.2021г. в общ размер от 7812.02 лв. – съгласно сл. бележка с изх. № 77/16.06.2021г., издадена от „К. – С“ АД (лист 27 от делото на СРС).

Следва, че средномесечният брутен доход на Д. Г. Ш. е в размер от 651 лв. Според официалните данни на електронната страница на Националния статистически институт за м. 12. 2020г. средната брутна месечна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение в гр. София е в размер от 2 031 лв., а средният доходът на въззиваемия е 651 лв., който факт съдът приема за установен по делото. Съдът счита, че доходите на бащата не са достатъчни за да заплаща на всяко от двете си деца месечна издръжка от по 500 лева и да задоволява собствените си материални потребности. Съобразявайки доказаните доходи на бащата, издръжките следва да се в минимален размер за едно дете, който съгласно нормата на чл. 142, ал. 2 от СК е равен на една четвърт от размера на минималната работна заплата.

Началният момент на определените в тежест на бащата месечни издръжки преди датата на исковата молба – 09.03.2021г., следва да бъде от датата, следваща настъпването на фактическата раздяла на родителите, но нито пред първата, нито пред въззивната инстанция са събрани доказателства за конкретна дата, на която страните са се разделили. Следва, че месечната издръжка за всяко от двете деца е в минимален размер и се дължи от 09.03.2021г. Присъдените месечни издръжки на децата се дължат ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното им изплащане (чл. 146, ал. 1, изр. 2 от СК).

Въззивният състав съобрази, че от 1 януари 2023 г. минималната работна заплата (МРЗ) е в размер от 780 лв., съгласно ПМС № 497/2022г. Поради настъпилите нормативни промени обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е определена издръжка за детето С., за разликата над 162.50 лв. до 195 лв. и за периода след 01.01.2023г. Доколкото дъщерята на страните е навършила пълнолетие на 13.05.2021г., когато МРЗ е 650 лв., определена с ПМС № 331/2020г., то следва, че в тази обжалвана част решението е правилно и законосъобразно.

Поради съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции следва, че първоинстанционното решение в обжалваните части е правилно. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е съобразил всички относими към спора доказателства. Въззивният състав отрази настъпилите промени в нормативната уредба, но не дължи обсъждане на доводите на страните за постигане на спогодба, тъй като такава не бе представена пред съда.