Решение № 1374 от 07.03.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1374 гр. София, 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100508041 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 6862 от 21.06.2022 г., постановено по гр.дело № 58404/2021 г. на СРС, Г.О., 35 състав, е отхвърлен предявения от О. Е. К., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******“ № 21 срещу Столична община, гр.София, ул.******* иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване на установено, че ответникът не е собственик на „поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на район Подуяне, гр.София, одобрена със заповед № РД -18-4/09.03.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота гр.София, ул.”*******” № 21, с площ от 178 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 1500”, като неоснователен и недоказан. С решението на съда е осъден О. Е. К., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******“ № 21 да заплати на Столична община, гр. София, ул.*******, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 500 лв., представляваща направените по делото разноски.

Срещу решението на СРС, 35 с-в е постъпила въззивна жалба от О. Е. К., подадена чрез пълномощника адв.М. Р.. В жалбата се излагат доводи, че решението е 1 неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. В тази връзка ищецът моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника по отношение на процесния поземлен имот с идентификатор ***. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник Столична община, чрез процесуалния си представител юрк.К. З. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно - не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му.

Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, поради следните съображения:

При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

В практиката на ВКС се приема, че процесуалната недопустимост на съдебен акт се обуславя от нарушение на процесуалните правила свързани с надлежното 2 упражняване на правото на иск, в това число и при нередовна искова молба с противоречива обстоятелствена част и неясен петитум или несъобразяване на постановения съдебен акт по съществото на спора със заявеното като форма на правна защита и обем на търсената защита от страната - ищец и съответно от въведените в предметната рамка на спора възражения на ответната страна в рамките на защитата, т.е. при констатация за грубо нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.

Съдът приема, че съгласно диспозитивното начало в гражданския процес, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, което определя предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие. От волята на ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от правния спор право. Именно в контекста на този основен принцип следва да се преценява във всеки конкретен случай и изискването на чл.124, ал.1 от ГПК за наличие на правен интерес от предявяването на положителен или отрицателен установителен иск. Разликата между двата установителни иска е, че при уважаване на положителен установителен иск силата на пресъдено нещо обхваща принадлежността на правото на собственост в лицето на ищеца, като същевременно отрича претендираното от ответника право, а при отрицателния установителен иск само се отрича претендираното от ответника право, т.е. като краен резултат отрицателният установителен иск дава по-ограничена защита от тази на положителния установителен иск. Предметът на доказване и при двата иска обаче е един и същ - ищецът следва да докаже притежанието на правата, с които в исковата молба е обосновал правния си интерес, с което ще установи материалната си легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на ответника, и само ако установи наличието на тези права, съдът ще пристъпи към разрешаването на спора притежава ли ответникът претендираните права и противопоставими ли са същите на ищеца, след което в съответствие със заявения петитум спорът ще бъде разрешен чрез признаване правата на ищеца или отричане правата на ответника.

В рамките на заявен отрицателен установителен иск, както е в процесния случай няма същински спор за конкуриращи права на собственост по отношение на един и същ имот. Правото на собственост на ищеца не се обхваща от предметната рамка на спора. Предмет на спора на заявен отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК е съществуването или несъществуването на отричаното с исковата молба право на собственост на ответника. За разлика от иска по чл.108 ЗС предметът на спора не може да включва и установяване на правоизклюващи правото на собствеността на ответника обстоятелства, въз основа на които ищецът би могъл да противопостави собствено право на собственост, без същият да го е заявил, при условията на обективно съединяване с положителен установителен иск за придобито на собствено основание право на собственост по отношение на същия обект / недвижим имот/. Дали ищецът се легитимира за собственик на процесния недвижим имот на конкретно придобивно 3 основание по смисъла на чл.77 ЗС или е само в позиция на правни очаквания да придобие собствеността, релевантните обстоятелства са извън предмета на спор по заявен отрицателен установителен иск за собственост. Въпросът за евентуалната идентичност на „имотите на страните“ - този на ищеца и на ответника, по отношение на който имот се търси съдебна защита чрез отричане правото на собственост на ответника по отношение на конкретен недвижим имот, следва да се интерпретира само и единствено от гледна точка на наличието на правен интерес, съобразно дадените в тази насока задължителни разяснения с ТР № 8/20102 год. на ОСГТК на ВКС, прието на 27.11.2013 год. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.

Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта - т.е. без да предявява и положителен установителен за собственост, както и при евентуалната конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект, единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, защото само неговото право на собственост се обхваща от предмета на спора, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но този въпрос не е част от предмета на спора. Същинска конкуренция на права може да има само ако и двете спорящи страни са релевирани самостоятелно право на собственост по отношение на един и същ / изцяло или отчасти / обект на правото на собственост.

Неправилно в процесния случай първоинстанционният съд обаче разглеждайки спор за собственост на основание чл.124, ал.1 от ГПК с който се иска отричане правото на собственост на ответника/ отрицателен установителен иск/, е разгледал твърденията на ищцовата страна за изтекла в нейна полза придобивна давност като основание за придобиване право на собственост по отношение на спорния поземлен имот, приел е, че следва по същество да разгледа предпоставките за закона - чл.79 ЗС за придобиване на имота на основание давностно владение от страна на ищеца, като е обсъдил наличие на елементите от фактическия състав на това придобивно основание на правото на собственост, без това право да е заявено за защита с положителен установителен иск. По този начин, в нарушение на диспозитивното начало в 4 гражданския процес, при избраната форма на защита от страна на ищеца О. Е. К. с отрицателен установителен иск и искане да се отрече правото на собственост на ответника Столична община, първоинстанционният съд е променил предмета на спора и е разгледал незаявен иск- положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК на процесния имот на оригинерно придобивно основание - изтекла в негова полза придобивна давност.

В настоящия случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по незаявен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК на основание изтекла придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС, предявен от ищеца О. Е. К. срещу ответника Столична община.

Предмет на спора при заявен отрицателен установителен иск е установяване на обстоятелствата на който ответника основава отричаното от ищеца право на собственост. Фактите от които черпи правото си са предмет на доказване, поради което процесуалните действия по установяване на фактите, въз основа на който ищеца поддържа наличие на конкуриращо право на собственост, не са част от предмета на спора. Явната подмяната на предмета на спора и предмета на доказване от страна на съда и несъобразяването с разясненията на ТР № 8/2012 год. на ОСГК на ВКС по въпросите на отрицателния установителен иск сочат на тежък порок на съдебния акт- а именно неговата процесуална недопустимост.

Със задължителна практика на ВКС се приема, че при установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството "предмет на иска", защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск се твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, поради което и ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, но може да оспори съществуването му. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи.