Решение № 284 от 07.03.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. Пловдив, 07.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20225300500014 по описа за 2022 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр. с чл.439, ал.1 ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Н. Д. А. от ***, ЕГН **********, чрез адв. Е.И., срещу решение №1940/01.11.2021 г. по гр.дело №11498/2020 г. на РС - Пловдив, ХХ гр. състав, с което е отхвърлен предявеният от Н.А. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, ЕИК 115010670, иск с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че ищцата, в качеството на наследник на П.А.А., не дължи на ответника като погасени поради давност, половината от сумите, за които е издаден изпълнителен лист на 09.10.2013 г. по ч.гр.д. №14289/2013 г. по описа на ПРС, ХIII гр.с., въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК както следва: 663.88 лв. – главница, представляваща дължима сума за доставка на питейна и отведена канална вода за периода от 09.01.2006 г. до 01.08.2013 г., ведно със законната лихва от 04.09.2013 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 16.90 лв. държавна такса и 75 лв. адвокатски хонорар. А. е осъдена да заплати на „ВиК“ ЕООД направените по делото разноски в размер на 280 лв.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон. Неправилно е прието, че не е изтекла предвидената от закона давност, като се излагат подробни съображения в тази насока. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да 1 бъде уважен иска, като се присъдят и разноските по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, като се излагат съображения, че жалбата е неоснователна, обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а на страната да се присъдят разноските във въззивното производство.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.

439, ал.1 ГПК.

В исковата молба се твърди, че през 2013 г. ответникът образувал ч.гр.д. №14289/2013 г. и се снабдил с изпълнителен лист срещу наследодателя на ищцата П.А.А.. През 2016 г. е образувано изпълнително дело №67/2016 г. на ЧСИ Драгомира Митрова. В хода на изпълнителното производство А. починал. Ищцата, в качеството на наследник, е конституирана по изпълнителното дело като длъжник. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е входирано на 04.09.2013 г., като от тази дата е започнала да тече нова погасителна давност за вземането на кредитора. Вземанията, за които е издаден изпълнителния лист, се погасяват с изтичане на тригодишна давност.

За периода от 04.09.2013 г. до 04.09.2016 г. не са предприети валидни изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност. В молбата за образуване на изпълнително дело не е посочен изпълнителен способ, липсва и 2 възлагане по чл.18 ЗЧСИ, като, макар и депозирана на 21.01.2016 г., същата не прекъсва погасителната давност. Счита, че сумите 663.88 лв. главница за периода от 09.01.2006 г. до 01.08.2013 г., ведно със законната лихва, както и сумата от 16.90 лв. държавна такса и 75 лв. адвокатски хонорар са погасени по давност. Иска се да се признае за установено, че не дължи посочените суми, като се присъдят и разноски.

Ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД в срока за отговор на исковата молба изразява становище за неоснователност на предявения иск, тъй като е налице прекъсване на погасителната давност, с оглед предприетите изпълнителни действия, като излага подробни съображения в тази насока. Претендира разноски.

От събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено следното:

Безспорно е по делото, че жалбоподателката (ищца в първоинстанционното производство) е наследник – съпруга на П.А.А., починал на *** г. Същият е оставил и друг наследник – дъщеря М.А..

Срещу А. на 09.10.2013 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №8819/09.09.2013 г. по ч.гр.д.

№14289/2013 г. на ПдРС, ХIII гр.с., за заплащане на „ВиК“ ЕООД сумата от 1327.75 лв. главница, 362.08 лв. лихва за периода от 09.06.2006 г. до 01.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението – 04.09.2013 г. до изплащането, 33.80 лв. държавна такса и 150 лв. адвокатски хонорар.

Въз основа на молба и приложения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №67/2016 г. на ЧСИ Драгомира Митрова, рег.

№828 с район на действие района на ОС Пловдив.

Съдът е приел, че спорът по делото се концентрира върху въпроса погасени ли са процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.

Прието е, че с предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, а съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание. Тези съображения са съобразени с трайната съдебна практика.

В производството по издаване на заповед за изпълнение, 3 законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл. 415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая, издадената заповед за изпълнение на парично задължение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 14289/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни последици. Именно поради това искът по чл. 439 ГПК може да се основа само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора.

Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и тя е могла да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се преклудира. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, плащанията за доставка на питейна вода и отвеждане на канална вода, представляват по своя характер периодични платежи, чиято изискуемост настъпва през определен интервал от време с определяем размер на плащанията, поради което същите са погасяват с изтичане на по-кратката тригодишна давност. С кратка давност се погасяват и вземанията за обезщетение за забава– чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД. Тригодишната давност се прилага и по отношение на обезщетението за забавено плащане и на разноските. При периодичните месечни платежи, падежът настъпва с изтичане срока за плащане на всяка месечна вноска. Считано от този момент започва да тече погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. С предприемане на действия на принудително изпълнение, давността се прекъсва, съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, а след прекъсването, съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД, започва да тече нова тригодишна давност.

Съдът е приел, че вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК, се ползва с известен стабилитет, като не може да се оспорва на основания, които са могли да бъдат релевирани в заповедното производство и в този смисъл подобни доводи са преклудирани. Според съда, позовавайки се на трайната практика на ВКС, този стабилитет не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са били предмет на установяване в 4 рамките на същинско двустранно спорно исково производство, какъвто не е настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по чл. 422ГПК.

Позовава се на решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС, II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с давността. Този извод не се споделя от настоящия състав.

Според изложеното в мотивите към ТР №3/18.05.2012 г. по т.д.

№3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на водоснабдителните дружества съдържат признаците на понятието периодични плащания по смисъла на чл.111, б.В от ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност. Касае се за повтарящи се задължения за предаване на пари, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време.

Това правило обаче не се прилага за признатите по съдебен ред вземания, тъй като според чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

Както е посочено в определение №480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.

№221/2010 г. на ВКС, IV г.о., съществуването на вземането, по което е издадена заповедта за изпълнение, не е установено със сила на присъдено нещо, но законодателят е преклудирал възраженията срещу основателността на претенцията със срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект, близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл.