Решение № 1310 от 03.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1310 гр. София, 03.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221100500700 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 23.07.2021г., постановено по гр.д. № 35854/2020г. по описа на СРС, ГО, 64 състав, са уважени обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, чл. 128, т. 2 от КТ чл. 221, ал. 1 от КТ, предявени от ЕВД. ИВ. Ч. срещу “Ф.Л.” ЕООД за признаване уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 64 от 08.06.2020г. на управителя на ответното дружество за незаконно и за отмяна на уволнението й; за поправка в трудовата книжка на ищцата относно вписаното основание и дата на прекратяване на трудов договор № 569/12.10.2019г. – вместо вписаното правно основание “чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ” и посочена дата на прекратяване “09.06.2020г.” да се впише правно основание за прекратяване на трудовия договор “по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ” и дата на прекратяване “29.05.2020г.”; за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 252, 93 лева – брутно трудово възнаграждение за м.05.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за заплащане на сумата от 3 979, 80 лева – обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на 1 предизвестие поради прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника “Ф.Л.” ЕООД, в която се поддържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановеното решение, както и доводи за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че първоинстанционният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Сочи, че законодателят дава право на работника едностранно да прекрати трудовото правоотношение при забавяне или неплащане на договореното възнаграждение или обезщетение, но по никакъв начин не “дефинира”, че същото следва да е в “пълен размер” или “съществена част”. Ето защо счита, че използваните от първоинстанционния съд понятия “пълен размер” и “съществена част” не се основават на материалния закон. Освен това в КТ е регламентирано право на работодателя да не изплати наведнъж дължимото трудово възнаграждение на работника, но при определени условия, ясно дефинирани в чл. 245, ал. 1 от КТ и със съответните “санкции”, определени в ал. 2 от същата разпоредба – дължима законна лихва върху неплатената разлика до пълния размер на трудовото възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че при изплащане на трудовото възнаграждение в размер на 60 % от договореното възнаграждение между страните, но не по-малко от минималната работна заплата е невъзможно да се твърди, че работодателят не е изпълнил ангажимента си към работника, което да даде основание на последния да прекрати договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Освен това в нормата на чл. 245, ал. 2 от КТ не е определен срок за изплащане на остатък от възнаграждението. Въпреки че тези съображения били изложени още в отговора на исковата молба първоинстанционният съд не ги е взел предвид, а вместо това е приел, че поради неплащане на пълния размер на трудовото възнаграждение в уговорения срок, работникът е имал основание да упражни потестативното си право да прекрати договора. По отношение на процесната заповед за уволнение се поддържа, че същата е законосъобразна, тъй като било установено, че след подаване на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника, ищцата е преустановила изпълнението на трудовите си задължения и е осъществила хипотезата на чл.

2

190, ал. 1, т. 2 от КТ, което от своя страна е дало право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна ЕВД. ИВ. Ч. е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Изложени са съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, поради което е направено искане за потвърждаването му. Счита, че за прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника е ирелевантно дали е било налице фактическото основание, на което се е позовал при прекратяване на договора, а именно – забава в плащането на пълния размер на трудовото възнаграждение и съответно дали е изпълнен съставът на прекратителното основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Въпросът за наличие на основание за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.

327, ал. 1, т. 2 от КТ подлежи на изследване при предявен от работодателя иск или възражение за неспазен срок на предизвестие, какъвто в случая не е бил предявен. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че трудовият договор е прекратен на 29.05.2020г. с връченото от ищцата на ответника изявление за едностранно прекратяване на трудовия договор без предизвестие. Посочено е, че това е изявление, което не се нуждае от приемане, като то произвежда правния си ефект - прекратяване на трудовия договор, само с достигането си до работодателя - арг. чл.335, ал.2, т.3 КТ. Несъгласието, изразено от работодателя, е без значение за запазване на трудово-правната връзка, защото изявлението няма характер на предложение за прекратяване по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, а 3 в него изрично се сочи правно основание по чл.327, ал.1, т.2 КТ, т.е. право на едностранно прекратяване. Съдът е приел, че за прекратяване на трудовия договор е ирелевантно дали е било налице фактическото основание, на което ищцата се е позовала при прекратяването на договора, а именно забава в плащането на пълния размер на трудовото възнаграждение за м.03.2020г. и съответно дали е изпълнен съставът на прекратителното основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Наличието на основание за прекратяване на трудовия договор съгласно чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е от значение за това дали се дължи предизвестие и за пораждане на правото на обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ, но е без значение за прекратяване на трудовия договор. С оглед обстоятелството, че след подаване на писмено изявление до ответника за прекратяване на трудовия договор без предизвестие за ищцата занапред няма задължение да се явява на работа, защото трудовият договор е прекратен, е направен извод, че оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение, е незаконосъобразна и следва да се отмени.

Претенцията по чл. 221, ал. 1 от КТ е уважена в пълния заявен размер при съобразяване на обстоятелството, че правото на работника да прекрати трудовия договор без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, не е поставено в зависимост от продължителността на забавата за излащане на трудовото възнаграждение, нито за размера на неизплатената в срок част от дължимото възнаграждение/обезщетение. Развити са съображения, че дори при изплащане на минимално гарантирания размер по чл. 245, ал. 1 КТ размер на трудовото възнаграждение не отпада възможността на работника или служителя да се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - в такъв смисъл е решение № 1 от 16.01.2018 г. на Конституционния съд по к. д. № 3/2017г. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която работникът/служителят може да упражни правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ дори трудовото възнаграждение да е изплатено в размер съгласно чл. 245, ал.

1 КТ, защото възнаграждението не е платено изцяло в уговорения срок, без значение каква част не е платена и какви са причините за липсата на плащане.

Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ е уважен по съображения, че трудовият договор е прекратен на 29.05.2020г. при надлежно упражнено право от ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Вписаното основание за прекратяване на трудовия договор с ответника в трудовата книжка на ищцата по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на 09.06.2020г. не отговаря на действителното 4 положение и следва да се допусне поправката на вписаните обстоятелства относно правното основание и датата на прекратяване на трудовия договор.

Съдът е кредитирал заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза и е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е основателен, поради което ответникът е осъден да заплати дължимото за м.05.2020г. брутно трудово възнаграждение в размер на 1 326, 60 лева.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че са били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение по трудов договор № 569/12.10.2018г., по силата на който ищцата е заемала длъжността “мениджър проекти”. В раздел 5 от трудовия договор е постигнато съгласие, че срокът на предизвестие за прекратяване на правоотношението е 90 дни. С допълнително споразумение № 1999 от 28.06.2019г. е изменен размерът на брутното месечно трудово възнаграждение от 1 500 лева на 1 650 лева.

Със заповед № 33 от 17.03.2020г. управителят на “Ф.Л.” ЕООД е въвел, считано от 01.04.2020г., непълно работно време на служителите от различни отдели, включително и от отдел “Продажби”. По отношение на заеманата от ищцата длъжност било определено работно време от 6 часа, като е наредено дължимото трудово възнаграждение за съответния период да се определя пропорционално на отработените часове. Периодът на действие на заповедта е от 01.04.2020г. до 30.06.2020г.

С уведомително писмо с вх. № 37 от 29.05.2020г. ищцата Е.Ч. е подала писмено изявление до ответника за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с “Ф.Л.” ЕООД на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ поради забавяне на изплащането на пълния размер на трудовото възнаграждение за м.03.2020г., което е следвало да се изплати в пълен размер до 25.04.2020г. С писмо изх. № 61 от 29.05.2020г. управителят на ответното дружество е уведомил ищцата, че не приема уведомлението с вх. № 37 от 29.05.2020г., тъй като трудовото възнаграждение е изплатено по обявения график за м. март.

Установено било, че в периода 01.06. и на 02.06.2020г. ищцата не се е явяла на работа, поради което с покана от 02.06.2020г. работодателят е 5 поискал писмени обяснения относно констатираното нарушение на трудовата дисциплина. С отговор от 04.06.2020г. Е.Ч. е уведомила законния представител на ответното дружество, че трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 29.05.2020г., на която дата до ответника е достигнало писменото й изявление за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, поради което за нея не съществува задължение за явяване на работното място.

Със заповед № 64 от 08.06.2020г. /погрешно посочена година на издаване – 2019г./ на управителя на ответното дружество на основание чл.

330, ал. 2, т. 6 КТ на ищцата било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" за нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ в периода от 01.06.2020 г. до 08.06.2020 г. - закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време. В заповедта се съдържа нареждане за изплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск от 10 дни за 2019г. в размер на 737 лeва и от 9 дни за 2020г. в размер на 663, 30 лв., като е посочено също така, че работникът дължи на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - 90 дни, а именно 3 979, 80 лв. Заповедта била връчена на ищеца на 09.06.2020 г. - обстоятелство, което не е спорно по делото и което същата е удостоверила с подписа си.

Разпечатката съдържа 29 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a88110ad-62d9-494e-9002-cb82d84c94c2