Определение № 2362 от 21.07.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2362 гр. София, 21.07.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежина К.а

Членове:

Мария Д. Кавракова Аршева

Петър В.. Сантиров като разгледа докладваното от Петър В.. Сантиров Въззивно частно наказателно дело № 20251100604513 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава XXII от НПК.

Предмет на въззивна проверка е определение от 27.05.2025г., постановено по НОХД № 15476/24г. по описа на СРС, 13-ти състав, с което е прекратено съдебното производство по НОХД №15476/2024г. и делото е върнато на СРП за отстраняване на посочените в мотивната му част отстраними съществени нарушения на процесуалните правила.

Срещу определението на СРС е постъпил частен протест от представителят на СРП, в който се излагат твърдения, че първостепенният съд неправилно е прекратил производството и върнал делото на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения в обвинителния акт. На първо място се изтъква, че констатираната от PC грешка в датата 07.06.2023г. в обстоятелствената част на ОА не представлявала противоречие в акта на прокурора, а била единствено очевидна фактическа грешка при размяна на цифрите, като навсякъде другаде в ОА било посочено 06.07.2023г. и това можело да бъде отстранено в процедура по чл.248а НПК, а не чрез прекратяване на производството и връщане на делото на прокуратурата.

На второ място се излага, че са неоснователни съображенията на СРС, че обвинението по чл.309, ал.1 от НК не било достатъчно ясно.

Прокуратурата твърди и че не споделя изводите на съда, че посочването 1 на лицето К. /свидетел по делото/ като „обвиняем“ по друго производство било нарушение на правата на действителния в това производство обвиняем С.. Посочвайки К. като обвиняем, прокуратурата имала предвид друго производство, в което К. бил обвиняем и, което било описано в обвинителния акт, поради връзката си с настоящото производство.

На последно място, що се касае до обвинението на С. по чл. 290 от НК в качеството му на помагач, представителят на държавното обвинение протестира и доводите на първия съд, че подбудител и помагач в едно производство не могат да носят отговорност ако няма привлечен извършител на деянието. Посочва, че спрямо извършителя В. действали лични обстоятелства, изключващи нейната наказателна отговорност по смисъла на чл.292, ал.1, т.2 от НК и затова не била привлечена към отговорност. Моли определението на районния съд, с което е прекратил производството, да бъде отменено.

В законоустановения срок е постъпила и частна жалба срещу определението от подсъдимия С.. В нея той се съгласява с мотивите на PC и прекратяването на производството, като добавя още 2 допуснати съществени процесуални нарушения от прокуратурата. Първото се изразявало във факта, че на досъдебна фаза е разпитвана разследващ полицай Л. за действия по разследването, които тя е извършвала в друго производство. В НПК нямало ред, по който разследващ полицай може да дава показания за действия, в които е участвал по друго производство, твърди подсъдимия. На второ място счита, че не следва да е привлечен като помагач в производство, в което самият извършител не е привлечен към наказателна отговорност. Счита, че за това му обвинение по чл.290, ал.1 НК като помагач, било посочено, че К. е подбудител, но за тази му деятелност било образувано отделно производство, а двете следвало да бъдат в общ наказателен процес. Моли делото да бъде върнато на прокуратурата за отстраняване на визираните процесуални нарушения.

Въззивният съд, след запознаване с материалите по делото, намери за установено следното:

Частният протест и частната жалба са подадени от легитимирани за това лица, в законоустановения срок и срещу акт, който по естеството си подлежи на въззивен съдебен контрол на основание чл.249, ал.3 НПК, поради което се 2 явяват процесуално допустими.

При разглеждането на протеста му по същество, настоящият съдебен състав счита същият за неоснователен, поради следните съображения:

На 13.11.2024г. е образувано НОХД № 15476/2024г. по описа на СРС по внесен обвинителен акт срещу Г. А. С. с обвинение за извършени престъпления на по чл.290, ал.1 и по чл.309 от НК.

Съдът е провел три разпоредителни заседания по делото. В проведеното такова на 11.12.2024г. съдът се е произнесъл по въпросите, по които е следвало да се произнесе в разпоредително заседание съгласно чл.248 НПК, като е направил изводи, че делото му е родово и местно подсъдно и не са налице основания за спиране и прекратяване на наказателното производство. Счел е, че са налице допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила на досъдебното производство, поради което съдебното производство е било прекратено, а делото върнато на СРП за отстраняването им. Съгласно чл.249 от НПК соченото определение е подлежало на обжалване и протест, в частта за произнасянето по чл.248, ал.1 т.3 от НПК. Същото е било обжалвано пред СГС, който с определение от 14.02.2025г. е отменил протоколно определение от 11.12.2024г. на СРС, НО, 13-ти по НОХД 15476/2024г. и е върнал делото на СРС за провеждане на ново разпоредително заседание.

В новото разпоредително заседание от 28.03.2025г. на СРС, НО, 13-ти състав съдът се е произнесъл по въпросите, по които е следвало да се произнесе съгласно чл.247б НПК и е насрочил делото в открито съдебно заседание.

В открито съдебно заседание от 29.04.2025г. първоинстанционния съд не е дал ход на делото по НОХД № 15476/2024г. тъй като срокът по чл.247в, ал.3 НПК не е изтекъл.

С определение, постановено в открито разпоредително заседание на 27.05.2025г. по НОХД № 15476/2024г. по описа на СРС, 13-ти състав, съдът отново е сторил извод, че делото му е родово и местно подсъдно, както и че няма основания за прекратяване и спиране на наказателното производство съгласно чл.250 и чл.251 от НПК. При произнасянето си по чл.248, ал.1 т.3 от НПК първоинстанционният съд е констатирал, че при изготвяне на обвинителния акт са допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на обвиняемия, поради 3 което е прекратил съдебното производство за отстраняване на посочените съществени нарушения на процесуалните правила.

В атакуваното определение от 27.05.2025г. СРС е изложил съображения, че обвинителният акт не отговаря на императивните изисквания на закона - чл.246, ал.2 от НПК, както и на установения, минимален задължителен стандарт в ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС. Съдът е коментирал, че е налице несъответствие между обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива.

Въззивният състав първоинстанционния съд,

27.05.2025г. възприема направените констатации изложени в атакуваното Определение на от

Според съда в обстоятелствената част на сезиращия документ са изнесени фактически твърдения за извършеното от подсъдимия Г. А. С. по първото обвинение по чл.290 от НК, той е предаден на съд за деяние, извършено на определена дата, която в заключителната част е 06.07.2023г., но в обстоятелствената част на ОА, л.3 е посочена друга дата на деянието 07.06.2023г., т.е. налице е противоречие относно съществен елемент от състава на престъплението, времето на извършването му.

Правилно по отношение на второто обвинение за престъпление по чл.309 от НК в заключителната част на ОА е посочено, че подсъдимият е съставил неистински частен документ, като му е придал вид, че произлиза от Ж. В., т.е. от едно конкретно друго лице. В обстоятелствената част на ОА - л.4 е посочено, че обвиняемият е депозирал неистински частен документ - молба, на която „бил придаден вид, че произлиза съвместно от Д. К. и от В.“, т.е. налице е противоречие относно елемент и от състава на това престъпление инкриминирания документ и дали на същия е придаден вид, че произлиза от едно или от две лица.

На следващо място, настоящата инстанция в унисон с констатациите на СРС намира, че обстоятелствената част на ОА поражда неяснота кой е обвиняем по делото. Със заключителната част на ОА на съд е предадено едно лице - Г. С.. Същевременно на много места в обстоятелствената част на ОА се говори както за „обвиняемия С.“, така и „обвиняемия К.“, който на други места пък е посочен като свидетел. По тълкувателен път може да се стигне до извод, че това произтича от качеството „обвиняем“ на К. по друго 4 производство, но според настоящия състав то не трябва да се прехвърля по този начин в настоящия ОА, а да се намери по-подходящ стилистичен похват.

Нещо повече - в заключителната част на ОА К. е посочен като съучастник на С. за деянието по чл.290 от НК в качеството подбудител. В ОА не е посочено дали спрямо лицето К. е било възбуждано наказателно преследване за това деяние и как се е развило то. В допълнение в обстоятелствената част на ОА са описани и други твърдени деяния, осъществени от К., които се намират извън инкриминирания период и нямат пряка връзка е Г. С. - закана с престъпление и палеж. Съдът намира, че тези обстоятелства създават неяснота за лицата, които прокурорът е искал да предаде на съд и не следва да имат място в ОА.

На следващо място въззивната инстанция споделя и изложеното от подсъдимия, че съществува неяснота и относно това какво е процесуалното качество на Ж. В. по настоящото дело, доколкото същата е посочена като извършител в заключителната част на ОА и като свидетел в обстоятелствената, като би било по-прецизно да се посочи по ясен начин дали спрямо нея имало образувано наказателно производство и ако не основанието на което е отпаднала наказуемостта.

Чрез обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза. Основното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. В тази връзка в обстоятелствената част на обвинителния акт следва да бъдат посочени фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му - описанието на извършеното престъпление, посредством отделните признаци на неговото изпълнително деяние - време, място, начин на извършване, форма на вина и др.. В обвинителния акт следва да е налице единство между обстоятелствена и диспозитивна част, т.е. съответствие между фактическата и правна страна на деянието. В този смисъл е и ТР № 2/2002 г., където в точка 3 се сочи че „допуснатото на предварителното производство съществено нарушение на процесуалните правила се отстранява чрез законосъобразно повтаряне на процесуалното действие, при което нарушението е било извършено“, както и в точка 4.2 се сочи, че „в обстоятелствената част на обвинителния акт задължително трябва да се посочат всички факти, които обуславят обективните и субективните признаци на престъплението, както и участието 5 на обвиняемия в него“, ерго времето на извършване на процесното деяние е част от тези факти, липсата му или внасянето на неяснота относно годината на извършването на деянието съществено нарушава процесуалните права на страната в наказателния процес.

Въззивният съд намира, че от до тук изложеното и от така формулираното обвинение не става ясна волята на прокурора на коя дата са били извършени описаните действия в обвинителния акт, с които се твърди, че е бил осъществен състава на чл.290, ал.1 и по чл.309 от НК. Следва да се изтъкне и обстоятелството, че закона не борави с понятие „техническа грешка“ претендирано от държавния обвинител, а с понятие очевидна фактическа грешка. В този смисъл доводът на прокурора в протеста, че от доказателствата по делото и от постановлението за привличане е видно, че деянието е извършено на 06.06.2023г. е несъстоятелен от една страна поради посоченото по-горе, а от друга че на този етап от производството нито би могъл да си позволи подобна анализна дейност.

В обобщение от изложено по-горе Съдът намира, че за пореден път това уврежда правото на обвиняемото, понастоящем подсъдимо, лице да разбере в какво точно се обвинява, респективно реализира нарушение на процесуалните му права, по реда на чл.249, ал.4, т.1 от НПК, а именно да научи за какви факти, формиращи престъпление, е привлечен в процесуалното качество на обвиняем, респективно за какво е повдигнато обвинение с внесения в съда ОА.