Решение № 6 от 09.01.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№6 гр. гр.Мадан, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100153 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от В. О. М. против „*********“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено ответното дружество да възстанови на ищеца сума в размер на 864.87 лева - платена без основание по нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ******/******, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 2****** между страните бил сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *******/******* по силата на който на ишеца била предоставена в заем сумата от 950 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 23.04 % и годишен процент на разходите от 26.08 %. Съгласно чл. 1, т. 5 от договора, общата дължима сума от ищеца като потребител, изчислена към момента на сключване на договора за кредит е 1094.14 лв., със срок на погасяване 12 месеца, като в погасителен план към договора били описани месечните вноски, а с т. 9 на чл. 1 е предвидено, че кредитът е обезпечен с поръчителство или банкова гаранция. Съгласно договора било предвидено, че в срок до три дни от сключването му ищецът като заемател, трябва да обезпечи задълженията си по него, като осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД в полза на кредитора, което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички негови задължения , като потребител по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да предоставя банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на 1 кредитора - ответник всички негови задължения по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Според посоченото в чл. 17, ал. 2 третото лице поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в общите условия и се одобряват от кредитора ответник, което одобрение било единствено по преценка на последния. В чл.

27 от договора е предвидено, че ако ищеца не изпълни задължението си по чл.

17 се задължава пред ответника за неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като същата следвало да заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Описаната неустойка му била начислена от ответника, респ. заплатил същата в размер общо на 720,74 лв. за всеки месец от периода на действие на договора, като общия размер на погасената в полза на ответника сума е над 2000 лв., включваща главница, лихви, неустойка, начислявани му били и такси с неясен за него размер и основание. В молбата се твърди, че според Общите условия на *********, към датата на сключване на договора поръчителят следва да отговаря кумулативно на следните условия - да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в Б., с непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Също така било предвидено, че поръчителят следва да са отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи следните документи: минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно трудово правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция - същата е предвидено да е със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. Твърди се, че сключеният между страните договор е потребителски по см. на чл.9 от ЗПК, като ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, поради което същият се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147 от Закон за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи. В молбата си ищецът твърди, че Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ******/******* е нищожен, като моли тази нищожност съдът да установи преюдициално в настоящото производство. Сочи, че в договора се съдържат неравноправни клаузи, заради които платените от него суми над предоставеният заем подлежат на връщане. Относно преюдициалното установяване нищожност на договорите и наличието на неравноправни 2 клаузи, ищецът се позовава на съдебната практика, според която всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. В молбата се цитира ТР №1/27.04.2022г. на ВКС ТК и ГК по т.д.№ 1/2022г., съгласно което нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъда установен предварително по съдебен ред. Относно нищожността на договора се сочи, че ЗЗП въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит - чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. „Общи разходи по кредита за потребителя“, според тълкуването означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по- специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал.

1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Ищецът твърди, че посоченият в договора за кредит ГПР не е действителният такъв и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като същия е заблуждаващ и не отчита реалното оскъпяване на договора за заем с дължимата неустойка при непредоставяне на гаранция или поръчителство.

Неустойката е установена единствено в полза на заемодателя и тя е задължително условие за усвояване на заема, поради което съгласно чл. 19, ал.

1 ЗПК следвало да бъде включено в ГПР. От посочения в предварително изготвеният договор ГПР 26.08 %, била включена единствено възнаградителната лихва, като в предоставените на ищеца формуляри е посочено, че ГПР е в този размер само при положение, че договорът е валиден за целия срок и всяка от страните изпълнява точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по договора за кредит.

Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че общо 3 дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 1814.87лв., от която сума неустойката е 720,74 лв. и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Ищецът твърди, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на МС на РБ (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към датата на сключване на договора означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума - 0 плюс 10 пункта. В случая при сключването на договора за заем, чрез предвиждане на неустойка е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, като неустойката представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата (т.нар. скрита възнаградителна лихва), уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищецът твърди, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо и дори невъзможно. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително го затруднява като потребител както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно банковата гаранция.

Сочи, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Твърди също, че обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, а са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. С неустойка е санкционирано неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, чийто размер, видно от погасителния план е почти колкото е размера на заетата сума и надхвърля многократно договорената възнаградителна лихва. Ищецът твърди, че с 4 процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Сочи, че неустойката представлява част от „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на ГПР без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 26.08 % годишно, вместо действителните приблизително 100%. Посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ишецът твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи, поради което всички плащания извършени от него, надхвърлящи размера на кредита от 950 лв., подлежат на връщане. Отделно от това сочи, че договорът е нищожен на двете основания, предвидени в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави, вр. чл. 143, ал.

Разпечатката съдържа 15 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a877d838-59dc-4274-9d17-6f4bc7a04338