Определение № 2843 от 10.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2843 гр. София, 10.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Частно касационно гражданско дело № 20248003101646 по описа за 2024 година Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ) - София, представлявана от държавен инспектор А. В., и частна касационна жалба на адв.Х. Я. – процесуален представител на Л. П. Г., срещу въззивно определение № 169/29.02.2024 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 48/2024 г. на Апелативен съд – Варна. С обжалвания съдебен акт е отменено определение № 260276/12.12.2023 г. по гр. д. № 1014/2017 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати на адв. Х. Я. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА) на ответницата Л. Г., на основание чл. 78, ал.4 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, за разликата над сумата 8 356,25 лв. до размера на сумата 25 068,76 лв. В останалата част първоинстанционното определение е потвърдено.

КОНПИ обжалва определението в частта, с която е осъдена да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на адв. Х. Я. в размер на сумата 8 356,25 лв., като поддържа становище за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. В изложението си страната сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса: следва ли да се заплащат съдебни разноски при прекратяване на производството по дело поради направен отказ от иска, когато отказът е породен от факти, настъпили след предявяването на иска; не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако същият с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Твърди се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС 1 определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., IV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г. о. на ВКС и др.

Адв. Х. Я. обжалва определението като неправилно в частта, с която е отменено първоинстанционното определение и не са му присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 8 356,25 лв. до размера на 25 068,76 лв. В изложението се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1) длъжен ли е съдът да излага нарочни мотиви относно наличието на противоречие на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с чл. 101, ал. 1 ДФЕС, в случай че реши да не прилага тази наредба, при условията на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г.; 2) приложимо ли е решението на СЕС по дело С-438/2022 г. при оказана безплатна правна помощ и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА; 3) какви критерии съдът взема предвид, за да определи дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в отклонение от Наредба № 1/2004 г. при условията на решението по дело С438/2022 г.; 4) кой е релевантният момент, от който се преценяват извършените от адвоката процесуални действия, с оглед оценката на предоставената адвокатска услуга и определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА - моментът на упълномощаването или датата на договора за правна защита и съдействие, в който е уговорено безплатното представителство; в случай, че релевантна е датата на договора, дължи ли се възнаграждение за извършените до тази дата действия от адвоката и ако да - как се определя това възнаграждение. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното:

Производството по гр. д. № 1014/2017 г. на ОС – Варна е било образувано по предявени от КОНПИ против Л. Г. и „Пи Ел Джи Билд“ ЕООД искове по чл. 153 ЗОНПИ за отнемане на описаното в исковата молба имущество. С подаването на отговора на исковата молба и в хода на производството ответницата Г. е била представлявана от адв. Х. Я.. С протоколно определение от 25.10.2023 г., поради заявен от ищеца частичен отказ, съдът е прекратил делото по предявените против Л. Г. искове за отнемане на имущество. Съгласно представения договор за правна помощ от 22.11.2022 г., адв. Х. Я. е упълномощен от ответницата Г. и е осъществил правната й защита и представителство по делото безплатно - в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Апелативният съд е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

Специалният ЗОНПИ не съдържа норми, които да дерогират общото правило за отговорността за разноски, освен в хипотезите на чл. 157, ал. 2 и чл. 158, 2 ал.4 и ал. 5, които са неотносими в случая. Посоченото в сключения между страната и процесуалния й представител договор, че правната помощ се предоставя в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчно доказателство за правото на адвоката да получи възнаграждение, когато съгласно чл. 78 ГПК представляваната от него страна има право на разноски. По отношение размера на дължимото възнаграждение въззивният съд е приел, че в случая от значение е датата на сключване на договора за безплатна правна защита, а не датата на извършване на първото процесуално действие от упълномощения адвокат. До посочената дата няма данни при какви условия е осъществявано процесуалното представителство, нито има доказателства за направени разходи. С оглед на това и съгласно задължителното за съобразяване решение на СЕС по дело С-438/2022 г., посоченият в Наредба № 1/2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение не е задължителен за съда и възнаграждението следва да бъде определено при отчитане момента на сключване на договора за безплатна правна защита, фактическата и правна сложност на спора, проведените съдебни заседания, както и извършените от процесуалния представител след тази дата действия. В заключение съдът е приел, че дължимото на адв. Я. адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на 1/3 от минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за една инстанция и в случая възлиза на сумата 8 356,25 лв.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на частните жалби.

По жалбата на КОНПИ:

Въпросът в изложението е релевантен, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, включително цитираната от касатора. Безпротиворечиво се приема (вж. определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г., I г. о.; определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г., ІІ т. о., определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г., ІV г. о., определение № 332/02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2518/ 2015 г., ІІІ г.о.; определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г.о. и др.), че при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случай, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили (след подаване на исковата молба) обстоятелства, независещи от ищеца, а от ответника, погасяващи заявеното за защита спорно право, то ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с 3 поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните.

Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика. Въззивният съд е приел, че искът срещу ответницата е бил предявен по решение на КОНПИ след извършена от Комисията проверка по реда на закона, а образуваното срещу нея наказателно производство не е причина за предявяването на иска за отнемане на незаконно имущество (неналични парични суми). Отказът от иск по отношение на Г. е предприет след постановяването на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, с което е била уеднаквена практиката на съдилищата по прилагането на закона, което обстоятелство не може да се приеме, че има връзка с поведението на ответницата и зависи от волята й. При така установените обстоятелства същата има право на разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска, респ. на процесуалния й представител, който й е оказал безплатна правна помощ, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

По жалбата на адв. Х. Я.:

По първите три въпроса, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, се отнасят до възможността съдът да определи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, като отчита фактическата и правна сложност на конкретното дело и дали е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разрешение на въпроса е дадено с цитираното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C - 438/22, с което е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като ВАдвС, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. От изложеното следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (по арг. и от чл. 78, ал. 5 ГПК, 4 предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК; в с.см. - определение № 2093/26.04.2024 г. по ч.гр. д. № 1205/2024 г. на ВКС, IV г. о.).

С оглед приетото по първите три въпроса в изложението, последният поставен въпрос не е обуславящ за селектирането на жалбата. Извън това съдебната практика е безпротиворечива, че действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорено заплащане на адвокатски хонорар от представляваното лице, или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И в двата случая – при уговорено с доверителя възнаграждение и при договорено безплатно процесуално представителство, размера на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа се определя към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Различно третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези, би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки за шиканиране с уредбата по чл. 38, ал. 1 ЗА с цел постигането на по-високи възнаграждения в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство.