Определение № 14575 от 31.07.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14575 гр. София, 31.07.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100508018 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413, ал. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А 1 България“ ЕАД срещу Разпореждане № 70013 от 30.04.2025г., постановено по ч.гр. дело № 19596/2025г. по описа на СРС, 127-ми състав, с което е отхвърлено частично заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу „Стреми 19“ ЕООД за сумата в размер на 507,72 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор № 506212304, партида 110426224, ID на Договор М7143353 от 15.08.2023г., изчислена в размер на месечните абонаментни такси, считано от прекратяване на договора до изтичане на срока на съглашението и за сумата в размер на 40,95 лева, представляваща мораторна лихва върху неустойката за периода от 23.03.2024г. до 02.04.2025г.

В частната жалба са изложени съображения, че неоснователно се свързва нищожността на неустойката със забрана за неоснователно разместване на блага, какъвто критерий бил посочен в цитираното от съда Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че за да се приеме, че уговорената неустойка била нищожна поради накърняване на добрите нрави следвало да се извърши преценка към момента на сключване на договора и предвид конкретните факти и обстоятелства по делото дали единствената цел, за която била уговорена, излиза извън присъщите й три функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Поддържа, че съгласно практиката на ВКС клаузата за неустойка не била нищожна, когато размерът й бил определен към момента на сключване на договора, както и била изключена възможността на кредитодателя да променя едностранно размерът й, както и когато неустойката, предвидена като наказателна лихва, не превишавала многократно законната лихва за забава. Първите две условия били относими към настоящия казус, тъй като размерът на неустойката бил определен към момента на сключване на договора и за мобилния оператор липсвала възможност да променя едностранно размера й. Счита, че 1 клаузата за неустойка в конкретния случай всъщност имала основно обезщетителна и обезпечителна функция като при тълкуването й се установявало, че същата цели основно да обезпечи изпълнението на договора от страна на абоната като го възпре от нарушаване на срока на договора по негово искане и/или вина. В случая санкционната функция била дори изключена или поне оставала на заден план. Била налице и възможност неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението като изпълнявал точно и добросъвестно своите задължения по договора. Сочи, че в Решение на СЕС от 22.11.2018г. по дело С-295/2017г. било застъпено становището, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, била неразделна част от общата цена, плащана за доставката на услугите и разделена на месечни вноски, която ставала незабавно изискуема в случай на неизпълнение на задължението за плащане като било без значение дали тази сума била квалифицирана като неустойка по националното право. Поддържа, че претендираната неустойка била изцяло съобразена с описаните актове на СЕС и не страдала от нищожност.

Твърди, че след прекратяване на договора, начисляването на месечните абонаментни такси било преустановено, но именно вземанията за същите, дължими до изтичане на срока, прекратен по вина на абоната, били обезпечени с договорените от страните неустойки, при което изводът на първоинстанционния съд за нищожност на клаузите, които я уреждали, бил неправилен. Сочи, че били сключена и съдебна спогодба между КЗП и мобилния оператор, обективирана в Протокол от 21.04.2016г. по гр. дело № 12268/2014г. по описа на СГС, I-18 състав, като съдът бил одобрил като непротиворечащ на закона и добрите нрави стандартен размер на неустойка по типови договори, както следва: „Ако достъпът до Мрежата бъде спрян или абонаментът по договор за услуги бъде прекратен по инициатива или по вина на абоната преди изтичане на срока на ползване, определен за този абонамент, абонатът дължи на оператора неустойка в размер на месечните абонаментни такси, дължими за абонамента, за който договорът се прекратява, по техния стандартен размер, без отстъпки, до изтичане на съответния срок на абонамента. Когато Абонатът е физическо лице- потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите, максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване по тази клауза не може да надвишава трикратният размер на месечните абонаментни такси за услугата на срочен абонамент по техния стандартен размер без отстъпка. В тази хипотеза, в допълнение на неустойката за предсрочно прекратяване, Абонатът дължи на Оператора и възстановяване на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени на крайните устройства /закупени или предоставени на лизинг/на изплащане/, съответстваща на оставащия срок на ползване на съответния абонамент“.

Поддържа, че отхвърляйки неустоечната клауза съдът стимулира виновното неизпълнение на договорните отношения в ежедневния бизнес оборот, давайки свобода на търговците-длъжници да нарушават без последствия разписаните от тях договори. Такава защита не се предоставяла дори на потребителите по смисъла на ЗЗП. Сочи, че определянето на неустойка за срока на договора, който бил относително кратък, било последица от търговско планиране, поради което размерът й не можело да бъде прекомерен и икономически притеснителен. Искането към съда е да отмени обжалваното разпореждане, 2 както и да присъди сторените разноски в пълен размер.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК и от лице, което има правен интерес от обжалването, какъвто е жалбоподателят, който има качеството на заявител в производството по ч.гр. дело № 19596/2025г. по описа на СРС, 127-ми състав. Поради гореизложеното същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление с вх. № 118339 от 03.04.2025г., подадено от „А1 България“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „Стреми 19“ ЕООД за следните суми: за сумата от 20,59 лева, представляваща месечни такси и потребление за предоставяне на услуги по Договор 506212304, партида 110426224, ID на Договор М7143353 от 15.08.2023г. за периода 21.01.2024г. до 20.03.2024г., ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане; сумата от 747,72 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договор 506212304, партида 110426224, ID на Договор М7143353 от 15.08.2023г., ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане; сумата от 2,19 лева, мораторна лихва върху вземането за месечни такси и потребление за периода 15.03.2024г. до 02.04.2025г. и сумата от 74,89 лева, мораторна лихва върху вземането за неустойка за периода 23.03.2024г. до 02.04.2025г.

С Разпореждане № 70013 от 30.04.2025г., постановено по ч.гр. дело № 19596/2025г. по описа на СРС, 127-ми състав е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение с вх. № 118339/03.04.2025г. от „А 1 България“ ЕАД срещу „Стреми 19“ ЕООД за сумата в размер на 507,72 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор № 506212304, партида 110426224, ID на Договор М7143353 от 15.08.2023г., изчислена в размер на месечните абонаментни такси, считано от прекратяване на договора до изтичане на срока на съглашението, и за сумата в размер на 40,95 лева, представляваща мораторна лихва върху неустойка за периода от 23.03.2024г. до 02.04.2025г.

На 30.04.2025г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът „Стреми 19“ ЕООД да заплати на заявителя „А 1 България“ ЕАД сумата от 20,59 лева, представляваща сбор от месечни такси и потребление за предоставяне на услуги по Договор № 506212304, партида 110426224, ID на Договор М7143353 от 15.08.2023г. за периода от 21.01.2024г. до 20.03.2024г., ведно със законна лихва за период от 03.04.2025г. до изплащане на вземането, сумата 2,19 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за месечни такси и потребление за период от 15.03.2024г. до 02.04.2025г., 240 лева, представляваща неустойка за невърнато оборудване, ведно със законна лихва за период от 03.04.2025г. до изплащане на вземането, сумата 33,95 лева, представляваща мораторна лихва върху неустойката за период от 23.03.2024г. до 3

02.04.2025г., както и направените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от заявлението в размер на общо 147,68 лева.

Настоящият съдебен състав намира, че в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът дължи извършването на преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение произтича от нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Преценката на съда на валидността на договорната клауза за неустойка във връзка със съответствието с добрите нрави се дължи на база заявените от кредитора твърдения относно претендираното право и приложения договор, когато такъв е сключен с потребител /съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК/. Предвид което съдът не е обвързан от описаната в жалбата съдебна спогодба, сключена между „А 1 България“ ЕАД и КЗП.

В конкретния случай се претендира неустойка поради неизпълнение на договорни задължения. В заявлението изрично е посочено, че договорът е прекратен едностранно от мобилния оператор, считано от 22.03.2024г. поради неизпълнение на задълженията на абоната за заплащане на използваните мобилни услуги на основание т. 54.12 от Общите условия за взаимоотношенията между „А 1 България“ ЕАД и абонатите и крайните ползватели на обществени мобилни наземни мрежи на „А 1 България“ ЕАД и/или т.83.1 от Общи условия за взаимоотношенията между „А 1 България“ ЕАД и крайните ползватели на широколентов достъп до интернет чрез обществена електронна съобщителна фиксирана мрежа за пренос на данни, съгласно които договорът на абоната/потребителя се счита за едностранно прекратен от страна на „А 1 България“ ЕАД в случай че забавата на плащането на дължимите суми от абоната/ потребителя е продължила повече от 124 дена. Посочено е, че при прекратяване на договора по желание/вина на абоната, последният дължи неустойка за неизпълнение и неспазен срок на действие, уговорена в Приложенията за активиране на всяка отделна мобилна услуга/пакет от услуги, за които срокът на действие не е изтекъл.

Неустойката е определена във фиксиран размер или като сбор от стандартните месечни абонаментни такси за мобилните планове без отстъпки, дължими от абоната за съответните СИМ карти, считано от датата на прекратяване на договора до изтичане на посочения в договора срок за всеки мобилен номер.

Съгласно мотивната част на Tълкувателно решение № 1/2009г. на ОСТК на ВКС начинът на определяне на неустойката, както и границите, не са уредени с императивни правни норми, поради което договарянето без краен предел, както и евентуалната прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за неустойка. Тази кауза следва да се приеме за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на 4 задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии като се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.