Решение № 609 от 23.07.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 609 гр. гр. Хасково, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стелла Св. Моллова при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело № 20245640102073 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба от Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес:

***, чрез адв. Димитър Милев, срещу, срещу "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК: ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец“, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от Здравко Стаменов Райчев, с която са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване недействителността на сключен с ответника договор за потребителски кредит, в условията на евентуалност - иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.10а, ал.2 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП - за прогласяване нищожността на клауза от същия, както и кумулативно обективно съединен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски включително адвокатско възнаграждение.

С протоколно определение от 08.07.2025 г. съдът е допуснал на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение в размера на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ГПК, като е увеличил същия на сумата от 1

299,22 лева вместо за първоначално предявения размер от пет лева, който иск вече не е частичен, а представлява пълния размер на вземането.

Ищецът твърди, че на ***г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем № ***. След подписване на допълнителни анекси между страните, размерът на отпуснатия заем възлизал на 1 300 лева. В договора било записано, че ищецът дължи сумата от 300 лева за такса за бързо разглеждане. Ищецът твърди, че е погасил сумата по сключения договор изцяло, включително и такса за бързо разглеждане. Счита процесния договор за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Поддържа, че е налице грешно посочване на ГПР в процесния договор, а действителният такъв бил в размер, многократно надвишаващ допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК такъв. Доколкото още със сключване на договора било посочено, че се дължи възнаграждение за допълнителна услуга, то същото следвало да бъде включено в размера на ГПР по кредита, тъй като представлявало разход по същия по смисъла на чл. 19, ал.1 от ЗПК. Невключването му в размера на ГПР според ищеца представлявало заобикаляне на разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и плащането на възнаграждение по допълнителен пакет услуги не представлявало плащане за услуги, а всъщност представлявало прикрити разходи по кредита, с които се стигало до надхвърляне на законоустановения максимален размер на ГПР. С тези действия кредиторът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на длъжника по кредита. Неправилното посочване на ГПР било и в пряко противоречие с целите на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Обстоятелството дали била правилно изчислен и посочен ГПР, се установявало на база единна формула, залегнала в посочената Директива и транспонирана в ЗПК. Горепосочената такса безспорно попадала в изискванията на Директивата, тъй като представлявала предвидими общи разходи по кредита, които обуславяли сключването на договора при тези условия и били предварително заложени, поради което следвало да бъдат включени в общия размер на разходите, а оттам – и в ГПР. Неправилното изчисляване и посочване на ГПР според ищеца представлявало самостоятелно основание за недействителност на договора, като допълнителен аргумент в 2 тази насока било това, че посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора. Това следвало и от практиката на СЕС. Така грешното посочване на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, респ.- целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Освен това, посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. По отношение на предявения в условията на евентуалност установителен иск посочва, че възможността за събиране на такси от кредитора извън стойността на договорения заем била предвидена в чл.10а ЗПК, където се съдържала изрична забрана кредиторът да събира такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Поддържа, че в случая не се касаело за допълнителна услуга по смисъла на чл.10 а, ал.1 ЗПК, а за услуга, свързана именно с усвояването и управлението на кредита. Така клаузата заобикаляла изискванията на чл. 10 а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, поради което на основание чл. 21 ал.1 от ЗПК се явявала нищожна. Същата не представлявала и реално предоставена допълнителна възможност или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носи ползи за него. Събирането на подобна такса представлявало начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави, чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал.4 ЗПК и чрез неоснователно обогатяване за кредитора с калкулиране на допълнителна печалба към договорната лихва. Всичко това било и в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т.19 ЗПК, тъй като тези клаузи били неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишлено въвеждане на потребителя в заблуждение. Въз основа на изложеното, за ищецът се пораждал правен интерес от предявяване на иск за прогласяване недействителност на предвиждащата заплащането на такса за експресно разглеждане клауза и да иска връщане на платените суми при начална липса на основание. Предвид изложеното, ищецът иска съда да постанови решение, с което да бъде прогласена недействителност на сключения с ответното дружество Договор за потребителски кредит № ***, на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, в условията на евентуалност – да бъде 3 провъзгласена нищожност на клаузата от същия договор, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, както и да осъди ответното дружество да му заплати сумата в размер на 5 лева, предявен като частичен иск от общо 300 лв, представляваща недължимо платена сума по процесния Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, в който на първо място счита исковата молба за нередовна, а исковете недопустими. По същество ги оспорва като неоснователни. Сочи, че действително между страните бил налице договор, който бил сключен от разстояние чрез онлайн платформа за предоставяне на финансови услуги на ответника. Твърди, че след постъпване на заявката, на ищеца била изпратена преддоговорна информация, под формата на СЕФ, съдържащ относимата по договора информация спрямо избраните от заявителя срок за погасяване и сума, за които кандидатства, както и че кредиторът предоставил възможност на кредитополучателя да заяви изрично и по негово желание да се възползва или не от услуга бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, гарантираща обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от подаване на заявката. Твърди още, че в подаденото от ищеца искане той не бил изразил желание за получаване на отговор в краткия 15- минутен срок, като искането му било обработено в общия 7-дневен срок за проверка и отговор. Така, след подаване на заявка от ищеца и извършване на необходимите действия, на ***г. между страните бил сключен Договор за кредит № ***, който според ответника бил в съответствие с разпоредбите на ЗПК и ЗПФУР. По силата на този договор на ищеца била предоставена в заем сума в размер на 1300 лева, като била начислена договорна лихва в размер на 43.80 лева, а общата подлежаща на погасяване от ищеца сума била на стойност 1343.80 лева. Заявената от ищеца сума била преведена от заемодателя на посочена от него сметка на каса на „Изипей“ АД. Срокът на договора за кредит започнал да тече от датата на превеждане на сумата – ***г. и бил 30 дни. Ответникът твърди, че задължението по договора било погасено изцяло на 25.10.2021г., чрез постъпила по негова сметка сума в размер на 1344 лева, от която сумата 1343.80 лева била осчетоводена като пълно погасяване и 4 разпределена по пера – 1 300 лева главница и 43.80 лева договорна лихва, а остатъкът от 0.20 лева бил върната обратно на ищеца като надвнесена сума.

Оспорва твърдението на ищеца, същият да е имал задължение за престиране на парична сума за бързо разглеждане, както и ищецът да е заплащал такава сума за бързо разглеждане с погасяване на задължението си по кредита.

Единствените дължими от ищеца суми по договора били тези за главница и договорна лихва, предвид на което твърденията му не отговаряли на реалното фактическо положение. В тази връзка поддържа липсата на материален и процесуален интерес от обявяване на нищожност на клауза от договор, която всъщност не била елемент от договорното правоотношение, както и за осъждане на ответната страна да върне на ищеца неясно как определена по размер и основание сума, която всъщност не била заплащана и излага подробни съображения в тази насока. По отношение на осъдителния иск излага съображения по същество за липсата на елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване. На първо място твърди, че в процесния договор не фигурирала уговорка за получаване на процесната сума от страна на ищеца, произтичащо от договорна клауза. Акцентира, че типовият характер на кредитните правоотношения, които кредиторът сключвал със свои клиенти налагал изричното разписване, че такса за бързо разглеждане не се дължи (в процесния договор - Такса за бързо разглеждане 0 лева), което било индикация, че такава клауза не била включена в специалните условия на Договора, съответно- че услугата не била използвана и в тежест на кредитополучателя не било уговаряно задължение за заплащане на такава сума. Освен отсъствието на предпоставката първоначална липса на основание за уважаване на предявения иск, по делото не се установявало наличието и на останалите такива обогатяване на дружеството за сметка на обедняването на ищеца кредитополучател. По изложените съображения и поради липса на елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване при начална липса на основание и липса на недействителни договорни клаузи, предявеният иск следвало да се върне като недопустим, а по същество - да се отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан.

Ответникът претендира присъждане на разноски по делото, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА и развива подробни съображения.

5

С молба от 30.01.2025 г. ищецът е посочил, че се иска прогласяване недействителността на клаузата за заплащане на такса удължаване на кредита, която е залегнала в т.11.10 във вр. с т. 13.1 от Общите условия към процесния договор за кредит.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по силата на сключения № *** г. Представени са договора за кредит, стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити и общи условия на процесния договор за кредит.