Решение № 324 от 05.06.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 324 гр. София, 05.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20251001000306 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 21.023.2025 г. на ответника „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/, представлявана от синдиците, срещу решението от 9.01.2025 г. по т. д. № 2007/2024 г. на Софийския градски съд, VІ-25 състав, с което: на осн. чл. 71, ал. 1 ЗБН е допълнен списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД като е включено и вземането на ищцата П. Н. И. – Г. за сумата 211 563,33 лв., с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН /редакцията от ДВ, бр.

92/27.09.2002 г./, представляваща присъдени на ищеца съдебни разноски с влязло в сила решение от 6.01.2022 г. по т.д. № 1119/2017 г. на СГС; ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата 80 лв.

В жалбата се твърди, че неправилно съдът е допълнил списъка на приетите вземания и е включил процесните вземания с привилегия по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Твърди се, че не било взето предвид, че вземанията са нововъзникнали, а специалната уредба по ЗБН /чл. 4/ по принцип предвиждала удовлетворяване само на вземанията, възникнали след откриване на производството, а не тези, които са възникнали преди откриването. Изключенията от това били уредени в чл. 54 ЗБН относно разноските по несъстоятелността и те не подлежали на разширително тълкуване, като извън техния обхват са процесните вземания. Поддържа се, че по това специалната уредба на банковата несъстоятелност се отличавала от общата уредба на несъстоятелността по ТЗ, по която на удовлетворяване подлежали и вземания, възникнали след датата на решението на откриване на производството. Този извод следвал и от липсата на уреден в ЗБН ред за допълнително предявяване на вземания, възникнали след откриването на производството, както и от липсата на специален ред на тези вземания в чл.

94 ЗБН, за разлика от чл. 722 ТЗ. Процесните вземания за съдебни разноски не попадали и в тези по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН, тъй като техните кредитори щели да бъдат в по-благоприятно 1 положение от това на кредиторите на подобни вземания в общото производство по несъстоятелност, които са с ред по чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ. Сочи се, че поради това тези разноски следвало да останат за сметка на кредиторите и не подлежали на удовлетворяване в производството по банкова несъстоятелност.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли подаденото възражение.

Въззиваемата страна П. Н. И. – Г. – ищец по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Предмет на разглеждане е възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН, касаещо спор относно приемането на вземания в производството по несъстоятелност на банка.

Не е спорно, а и от данните по делото се установява, че: 1) с решение № 664/22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, обявено в ТР на 22.04.2014 г., е открито производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД и банката е обявена в несъстоятелност; 2) по подадена на 23.03.2017 г. искова молба от синдиците на банката е било образувано т.д. № 1119/2017 г. на СГС, по което са предявени срещу Г. П. Х., А. М. П., О. Н. Р., И. А. З. искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН за заплащане на сумата 16 152 222,05 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от ответниците като администратори на банката във връзка с взето решение от 16.05.2013 г. за сключване на договор за кредит с „Дивал 59“ ЕООД; 3) с решение от 6.01.2022 г. на СГС исковете са отхвърлени, като „КТБ“ АД е осъдена да заплати държавна такса в размер на 646 088,88 лв.; 4) решението на СГС е потвърдено с решение от 16.05.2023 г. по т.д. № 468/2022 г. на САС, с което „КТБ“ АД е осъдена да заплати държавна такса в размер на 323 044,44 лв.; 5) с определение от 2.08.2023 г. по същото дело на САС на осн. чл.

248 ГПК е допълнено решението от 16.05.2023 г. в частта за разноските, като „КТБ“ АД е осъдена да заплати на адв. П. Н. И. – Г., пълномощник на ответника И. З., на осн. чл. 38, ал.

2 ЗА сумата 211 563,33 лв. – адвокатско възнаграждение, което определение не е било обжалвано; 6) с определение № 1052/24.04.2024 г. по т.д. № 1894/2023 г. на ВКС, ІІ т.о., не е допуснато касационно обжалване на решението на САС, а „КТБ“ АД е осъдена да заплати държавна такса в размер на 30 лв.; 7) въз основа на влязлото в сила определение по чл. 248 ГПК на САС е бил издаден изпълнителен лист от 29.05.2024 г. за присъдените съдебни разноски на адв. П. Н. И. – Г.; 7) с молба с вх. № 649/24.09.2024 г. ищцата П. И. – Г. е предявила вземанията по изпълнителния лист пред синдиците на банката, като е поискала да бъдат приети; 8) с писмо с изх. № 935/26.09.2024 г. на синдиците на „КТБ“ АД, обективиращо решение по чл. 66, ал. 4 ЗБН, е оставено без уважение искането за приемане на вземанията, което решение не е обявено в ТР, поради което и подаденото на 7.10.2024 г. процесно възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН се явява подадено в срок.

Спорният въпрос по делото е правен – дали процесните вземания, възникнали след откриване на производството по банкова несъстоятелност, подлежат на приемане за удовлетворяване в това производство. Въззивният съд намира по този въпрос следното:

2

2. Вземанията, като облигационни права с имуществен характер, са част от имуществения патримониум на съответния правен субект. Те са имуществени притежания, които на общо основание се ползват със защита от държавата. Частните вземания попадат в обхвата на частната собственост, която на конституционно ниво е обявена за неприкосновена – чл. 17, ал. 3 КРБ. Също на конституционно ниво е закрепено, че тази собственост се гарантира и защитава /чл. 17, ал. 1 КРБ/, както и че по принцип всички права на правните субекти следва да се защитават от държавата /чл. 56 КРБ/, вкл. чрез съдебна защита /чл. 117 КРБ/. Правото на собственост /в т.ч. и на вземанията/ е защитено и на международно и европейско ниво /чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 17 ХОПЕС/, а освен това е предвидено, че всеки субект следва да разполага с ефективни вътрешноправни средства за защита на нарушените му права /чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 47 ХОПЕС/.

Следователно, държавата е конституционно и международно задължена да осигури ефективна вътрешноправна защита на всяко вземане. Това означава, че тя трябва да предвиди ред за неговата защита, който да е ефективен. Редът за защита на едно вземане следва да включва държавно уредена процедура за неговото установяване и за неговото принудително удовлетворяване. Всеки кредитор следва да има възможност за достъп до такава защитна процедура, което не означава, че държавата не може да установи различни процесуални условия за допустимост, нито пък означава, че държавата следва непременно да гарантира удовлетворяването на вземането. Минималната защита, която следва да се осигури на кредитора, е да има възможност за съдебно установяване на вземането, ако то е спорно, както и да има възможност за иницииране или включване в процедура за принудително удовлетворяване на вземането. Поради това не е допустимо държавата изначално да забранява или да не предоставя за определени вземания достъп до подобна съдебна процедура или до процедура по принудително изпълнение. На още по-голяма основание е недопустимо за съдебно установено вземане да не бъде предвидена никаква възможност за иницииране или включване в процедура за принудително изпълнение – това би означавало принизяване на самата съдебна защита, която би била абсолютно неефективна.

През призмата на тези конституционни, международноправни и наднационални правни положения следва да се преценява и уредбата в обикновеното законодателство, което е с понисък ранг и следва да се тълкува и прилага в съответствие с актовете от по-висок ранг. Поконкретно така следва да се тълкува и уредбата в Закона за банковата несъстоятелност относно реда за установяване и удовлетворяване на вземанията на кредиторите на обявената в несъстоятелност банка. Вярно е, че в чл. 4, ал. 1 ЗБН като принцип е предвидено, че масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на банката по търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката, както и на кредиторите по вземания, свързани с направени при условията и по реда на този закон разноски по несъстоятелността, които пък са описани в чл. 54. Ако се възприеме буквалното тълкуване на разпоредбата, то това ще означава, че държавата не само не е осигурила, но е забранила всяка държавна защита на вземане /вкл. публично вземане/, възникнало след откриване на производството – ще съществува субективно материално право без никаква държавна защита, доколкото за подобни вземания е забранена и защита в друг исков или изпълнителен процес /чл. 20 и чл.

21 ЗБН/. Не е възможно това вземане да се изпълнява след приключването на производството по банкова несъстоятелност, тъй като за разлика от общата несъстоятелност, това производство винаги приключва със заличаване на банката от търговския регистър – чл. 105, ал. 3 ЗБН. Поради това подобно тълкуване, като противоречащо на основни права от по-висш ранг, следва да бъде отречено. На кредиторите и на нововъзникнали вземания следва да се признае възможността да предявят същите в производството по несъстоятелност, тъй като държавата не може да откаже тяхната защита и следва да предвиди ред за това. Ако такъв ред не е предвиден /както е в ЗБН/, то той следва да бъде изведен чрез разширително тълкуване или аналогия /чл. 46 ЗНА/, а не от липсата му да се прави генерален извод, че защита въобще е отказана, което би било противоречащо на конституционната, международна и европейска правна уредба.

3

Впрочем, обяснението за разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗБН следва да се търси в друга посока. За разлика от общото производство по несъстоятелност по ТЗ, откриването на производство за банкова несъстоятелност води и до пълно преустановяване на дейността на банката – чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗБН. Подобен развой е възможен и по ТЗ, но като изключение от принципа по чл. 630, ал. 1 ТЗ и чл. 635, ал. 1 ТЗ – длъжникът да продължи дейността си под надзора на синдика. В банковата несъстоятелност продължаване на дейността е невъзможно, а тя има характер на принудителна съдебна ликвидация. По тази причина сключването на нови търговски сделки от банката след откриване на производството е невъзможно, а следователно е невъзможно възникването на вземания от такива сделки срещу банката.

Очевидно това е мотивирало законодателя при създаването на чл. 4, ал. 1 ЗБН.

Същевременно, след откриването на производството и във връзка с осъществяване на дейността на синдика е възможно сключването на редица сделки между банката, представлявана от синдика, и трети лица – както във връзка с опазване на масата на несъстоятелността, така и за нейното попълване /вкл. водене на съдебни и изпълнителни производства/ и осребряване, а също и за наемане на служители или трети лица при необходимост. Макар повечето от тези вземания да се обхващат от разноските по несъстоятелността по чл. 54 ЗБН, които са предвидени и в чл. 4, ал. 1, то не е невъзможно именно във връзка с дейността на синдика да възникнат и други вземания на трети лица.

Разпечатката съдържа 34 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a840c5f6-af34-42c7-b36a-bed9d391d8d4