Решение № 264892 от 20.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр. София, 20.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Димитров при секретаря

Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 12467 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 01.10.2020 г., постановено по гр. дело № 52821/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД, че ответника Р.П.Х. дължи на ищеца „Т.С.”

ЕАД следните суми: 3401,95 лв. - стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 08.03.2016 г. - м. април 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата; сумата от 515,27 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 3401,95 лв., за периода 14.09.2016 г. - 27.02.2019 г., като е отхвърлен като погасен по давност искът за главницата - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93 лв. - цена за ползвана топлоенергия, както и е отхвърлен искът за мораторната лихва - за разликата над 515,27 лв. до пълния предявен размер от 772,92 лв. Със същото решение е признато за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 50 лв. - стойността на доставена услуга „дялово разпределение“, за периода 08.03.2016 г. – м. април 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 10 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 50 лв., за периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г., като е отхвърлен като погасен по давност искът за установяване дължимост на възнаграждение за доставена услуга „дялово разпределение“ – за разликата над 50 лв. до пълния предявен размер от 55,31 лв., както и е отхвърлен искът за лихва за забава върху главницата - за разликата над 10 лв. до пълния предявен размер от 10,83 лв.

Съобразно изхода на спора Р.П.Х. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 791,79 лв. - разноски в исковото производство и 119,01 лв. - разноски в заповедното производство.

Горепосоченото решението е постановено при участието на подпомагаща страна на ищеца „Т.Н.И.” ООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове за установяване дължимост на стойността на доставената топлинна енергия и стойност на доставена услуга дялово разпределение, както и присъдените лихви за забава върху тези суми, е подадена въззивна жалба от ответницата Р.П.Х. чрез назначения ѝ особен представител В.Й. с доводи за неговата неправилност. Счита че, изводите на районния съд са базирани изцяло на приетите по делото съдебно - техническа и съдебно - счетоводна експертиза, въз основа на документи, неприети като доказателства по делото. Същите изхождали от счетоводството на ищцовото дружество, като не можело да се приеме за безспорно, че счетоводството е водено редовно. От представените към исковата молба писмени доказателства било видно, че няма сключен договор между етажната собственост и фирма „Т.Н.И.” ООД, извършваща услугата „дялово разпределение“. Сочи, че този договор е със срок на действие пет години, сключен през 2002 г. и няма данни, че след изтичането на срока е подновен и е в действия към процесния период - обстоятелства, които не са били обсъдени от първоинстанционния съд. Предвид изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а предявените искове отхвърлени.

Ищецът „Т.С.“

ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба, като в хода на въззивното производство, без да излага конкретни съображения, оспорва същата. От своя страна, ищцовото дружество е депозирало въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени като погасени по давност исковете за главница за потребена топлинна енергия - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93 лв. и искът за мораторната лихва - за разликата над 515,27 лв. до пълния предявен размер от 772,92 лв. Оспорва като неправилен извода на СРС, че отхвърлената част от тези претенции е погасена по давност за периода 01.05.2015 г. – 08.03.2016 г. Сочи, че съгласно общите условия от 2014 г. „Т.С.“ ЕАД начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по изготвените изравнителни сметки. От 12.03.2014 г., когато са влезли в сила общите условия от 2014 г. дружеството ежемесечно е удостоверявало публикуването в интернет страницата на данни за дължими суми за топлинна енергия в присъствието на нотариус, като са съставяни констативни протоколи.

Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по обща фактура № ********** от 31.07.2016 г. ставали изискуеми на 15.09.2016 г. и доколкото исковата молба е депозирана на 08.03.2019 г., то давността била прекъсната. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част, а претенциите - уважени до пълния предявен размер.

Срещу въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД е подаден отговор от Р.П.Х., в който същата се оспорва и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно в тази му обжалвана част.

Привлеченото на ищцовата страна третото лице - помагач - „Т.Н.И.” ООД не е изразило становище по депозираните въззивни жалби.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Решението е валидно, а в обжалваните му части и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, намира подадената от Р.П.Х. въззивна жалба частично основателна, а тази на „Т.С.“ ЕАД за неоснователна. Съображенията за това са следните:

В мотивите си

СРС е приел, че дължими от ответницата като потребител на топлинна енергия са сумите 3401,95 лв. - стойността на потребена топлинна енергия за периода 08.03.2016 г. - м. април 2018 г.; сумата от 515,27 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 3401,95 лв., за периода 14.09.2016 г. - 27.02.2019 г.; сумата 50 лв. - стойността на доставена услуга „дялово разпределение“, за периода 08.03.2016 г. – м. април 2018 г. и сумата от 10 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 50 лв., за периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г. Като неоснователни са отхвърлени искът за мораторната лихва - за разликата над 515,27 лв. до пълния предявен размер от 772,92 лв. и искът за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение – за разликата над 10 лв. до пълния предявен размер от 10,83 лв. Като погасени по давност районният съд е отхвърлил предявените искове за главница за топлинна енергия - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93 лв. и за периода м. май 2015 г. - 08.03.2016 г. и искът за цена за услуга дялово разпределение - над 50 лв. до пълния предявен размер от 55,31 лв. - и за периода м. 05.2015 г. до 08.03.2016 г.

Безпротиворечиво пред настоящата инстанция е обстоятелството, че ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********.

Ето защо и на чл. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ тя е задължена да монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.

Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията (КЕВР), като тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ). По делото не се спори, че за процесния период са приети и приложими общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., както и Общи условия, одобрени с решение от 27.06.2016 г. на КЕВР.

Пред първата инстанция ответницата не е оспорила заключенията на установеното от СТЕ и ССчЕ потребено количество топлинна енергия и дължимите в тази връзка суми, включително за услугата дялово разпределение. Следва да се отбележи, че заключението на СТЕ, което правилно СРС е кредитирал спрямо дадените в ССчЕ изчисления на дължимите суми, кореспондира с количествата топлинна енергия в приложените по делото като доказателства талони за отчет на уредите за дялово разпределение и изравнителни сметки, представени от фирмата за дялово разпределение с молба от 28.09.2020 г. Ето защо и неоснователни са оплакванията във въззивната жалба на ответницата, че приетите по делото експертизи не следва да се кредитират, доколкото същите, и по-специално СТЕ, не са изготвени единствено въз основа на данни от счетоводството на ищцовото дружество, но и на неоспорени документи, съставени от фирмата за дялово разпределение, отразяващи измереното реално потребено количество топлоенергия. Предвид това в съответствие със събраните по делото доказателства СРС е установил по основание и размер дължимостта на сумата от 3401,95 лв. - стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 08.03.2016 г. - м. април 2018 г. и сумата от 515,27 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 3401,95 лв. за периода 14.09.2016 г. - 27.02.2019 г..

По отношение на акцесорната претенция за лихва за забава върху главница за потребена топлинна енергия, следва да се отбележи, че тя касае вземания за трите отоплителни сезона 2015 г. – 2016 г., 2016 г. – 2017 г. и 2017 г. - 2018 г., всеки един от които приключва на 30 април на съответната година, и за които са съставени изравнителни сметки, обективирани във фактури, издадени на 31.07.2016 г., на 31.07.2017 г. и на 31.07.2018 г.. Към момента на издаване на първата фактура от 31.07.2016 г. действащи са общите условия, одобрени с решение от 27.06.2016 г. на КЕВР, запазили своето действие и при издаването и на останалите две фактури.

Според чл. 33, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 2 и ал. З, купувачът дължи законна лихва само върху реалното количество топлинна енергия след изтичане на 45 дневен срок от периода, за който се отнасят, като тя се начислява върху стойността на общата фактура по чл. 32 ал. 3 от ОУ (съдържаща изравнителна сметка), след изтичане на 45 дни от издаването й. Съдържанието на визираните разпоредби сочи, че за разлика от предходните общи условия на топлофикационното дружество от 2014 г., при действието на тези от 2016 г., забавата не настъпва от момента на публикуването на фактурите в интернет, а от изтичане на 45 дни от издаването на фактурата, касаеща изравнителната сметка. Ето защо и по аргумент от чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, предвиденият момент на изпълнение на задължението обуславя и началния момент на изпадането на длъжника в забава, поради което правилно СРС е приел, че за претендирания период 14.09.2016 г. - 27.02.2019 г.. ответницата е била в забава.

Не се спори между страните, че в процесната сграда е въведена услугата дялово разпределение, което се установява и от протокол от Общо събрание на етажните собственици от 29.08.2002 г., ведно със списък, на което е взето решение за сключването на договор с „Т.С.” ЕАД и „Т.Н.И.” ООД и такъв договор е подписан на 20.09.2002 г. за срок от 5 години. Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ предвижда разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост да се извършва по система за дялово разпределение. Според ал. 2 на същия член дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ, а според чл.