Определение № 20849 от 02.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20849 гр. София, 02.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Колев

Членове:

Петя Георгиева

Димитър К. Демирев като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно частно гражданско дело № 20251100511914 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по (частна) жалба вх.№ 111586/29.09.2025 на Е. Д. М. срещу определение № 17177/12.04.2025г., постановено по гр.д. № 3731/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 171 състав, с което производството по делото е прекратено по чл.130 ГПК.

Жалбоподателят счита определението за неправно и иска отмяната му.

Произнасянето на СРС е преди размяна на книжата, то на насрещната страна не е била връчвана жалбата за становище.

Съдът, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следното:

С предявения иск, частния жалбоподател - ищец по спора е твърдял,че насочва същия срещу Прокуратурата на Република България, тъй като претърпял неимуществени вреди, които твърди да са причинени в резултат на противозаконно задържане и лишаване от свобода по присъда, постановена по непредявено обвинение, без доказателства и въз основа на неверни свидетелски показания.

СРС с обжалваното определение е приел, че така предявения иск е недопустим, доколкото ищецът към момента на постановяване на атакуваното определение завел над 1118бр. дела само пред СРС, при които почти по всички се претендира обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено или недоказано обвинение, съответно косвено свързани с това твърдения като непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и подобни, конкретно са посочени номера на дела предявени пред СРС. Същевременно е прието, че ищецът не е бил лишен от 1 достъп до правосъдие, доколкото по основното твърдение, че бил осъден по непредявено и недоказано обвинение по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС имало висящ спор по гр.д.

№ 5050/2020г. по описа на СРС, съответно в.гр.д. № 12666/2024г. по описа на СГС.

Същевременно, с предявяване на иска е прието, че не се преследва легитимен интерес, а представлява злоупотреба с право, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение, но с различен период на твърдените търпените вреди, не преследва защита срещу противоправно поведение, а цели да се изрази несъгласие от влязлата в сила присъда и неудовлетворението от органите на съдебната власт, отказвайки да приеме силата на пресъдено нещо. Допълнително, чрез разглеждане на огромния брой дела реално се стига до неизпълнение на определения режим на изтърпяване на наложеното наказание заради постоянното му конвоиране до съдебните с гради с цел заявяваното желание за лично участие.

Спорът в настоящото производство се концентрира в това предявената искова молба израз на злоупотреба с право ли е. Според настоящият съдебен състав отговорът е категорично утвърдителен.

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права е форма на противоправно поведение, изразено в недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е нормативно предвидено/създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои субективни материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и създадената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено (Вж. дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели). Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва 2 правилното функциониране на Съда и точното/своевременно провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба (Вж. Miroļubovs and Others v. Latvia).

От данните, базирани на публично достъпната деловодна система и служебно известни на настоящия състав, се установява, че към 23.01.2025 г. пред СРС са висящи общо 1118 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник - различни органи на съдебната власт - Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници. Служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела установява, че за периода 15.09.2020 - 09.09.2026 г. Е. Д. М. е инициирал над 820 бр. първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС.

Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно, като този резултат се дължи единствено и само на процесуалната активност на жалбоподателя.

Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 КРБ, поражда процесуално задължение на съда да проведе производство, което да бъде защита-санкция. Когато обаче с процесуалното си поведение страната предявява над хиляда искови молби, то е ясно, че тези молби нямат за предмет защита на действително накърнени субективни материални права, а представляват единствено и само злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо.

Правилно е отбелязано, че ищецът Е. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби (жалби) по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от него нарушение на общностното право е било предмет на предявена искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. дело № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав. Същото е било обезсилено и върнато за ново разглеждане като при повторното разглеждане на спора е постановено Решение № 15759 от 16.08.2024 г., постановено по гр. дело № 23618/2024 г. по описа на СРС, 175 състав, потвърдено с Решение от 23.07.2025г., постановено по в. гр. дело № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, в което е прието, че ищецът е признат за виновен и е осъден за престъпление, което е идентично на описаното в обвинителния акт; при постановяване на решението си ответникът се е съобразил с действащите процесуални разпоредби на българското законодателство, които не са в противоречие с норми на общностното право; не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС или на практиката на СЕС, което да обоснове ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като не се констатира очевидно (явно) осъждане на лицето по непредявено обвинение. В този смисъл не са нарушени правата на Е. М. на свобода (същият е лишен от свобода въз основа на влязла в сила законна присъда на наказателния съд), на равенство пред закона и липса на дискриминация (производството е протекло по предвидения в българския процесуален закон процесуален ред, приложим за всяко подсъдимо лице), на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, гарантирани от цитираните в исковата молба норми на ХОПЕС (чл. 6, ал. 20 и чл. 21, чл. 47). Решението на СГС не е допуснато до касационно 3 обжалване с Определение № 1044 от 05.03.2026г., постановено по гр. дело № 4672/2025г. на ВКС, 4-то ГО. В допълнение, от ищеца преди подаване на исковата молба по настоящото гражданско дело са образувани редица искови производства за неимуществени вреди от задържането му в затвора в гр. София, както във връзка с изпълнение на мярка за неотклонение, така и в изпълнение на влязла в сила присъда. Разликата между наброяващите над 1000 дела е или в ответника, или в периода на претърпяване на вредите.

Когато ответникът-делинквент е един същ, в случая Прокуратурата на Република България, и претенцията е за вреди вследствие на незаконно задържане, се касае за едно увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респ. проведените устни състезания, периоди, поради което настоящият въззивен състав намира, че това също е очевиден израз на злоупотреба с процесуални права.

Чл. 3 ГПК е пряка проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон.

Обикновеният законодател санкционира неправомерното деяние с деликтен състав/„страх от отговорност“. На основание чл. 3 ГПК (материалноправна разпоредба в процесуалния закон) лицето, злоупотребило с правото на иск, дължи да обезщети вредите в причинна връзка с неговото противоправно поведение. Чл. 130 ГПК също е възможна санкция за противоправното деяние, респ. проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон, който не допуска злоупотреба с право на иск. Когато самият ищец описва факти, които налагат еднозначен извод, че с иска не цели защита на свое материално право или интерес, а да увреди права и интереси на други или публичния интерес, съдът е длъжен да констатира липсващия предмет на дължима защита и да върне исковата молба на основание чл. 130 ГПК.“

С оглед очевидната недопустимост на исковата молба, в правилно приложение на закона е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ. Правна помощ за защита по недопустим иск не може да бъде предоставена.

Воден от годното СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, вх.№ 111586/29.09.2025 на Е. Д. М. срещу определение № 17177/12.04.2025 г. по гр. д. № 3731/2025 г. по описа на СРС, 171 състав, с което производството е прекратено в хипотезата на чл. 130 ГПК – поради процесуална недопустимост на предявения иск, като искането за предоставяне на безплатна правна помощ е оставено без уважение.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в 1-седмичен срок от връчването му на М..

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5