Решение № 322 от 10.10.2025, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 322 гр. Петрич, 10.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ангелина Бисеркова при участието на секретаря Елена Пашова като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Гражданско дело № 20251230100636 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от М. К.

К., ЕГН ********** от село М., община П., действаща чрез пълномощник адвокат Д. Г., която молба обективира иск срещу "Ст.-Кр." АД, ЕИК **** седалище и адрес на управление гр. Ш., ул."Об.“ № **, да се признае за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 1074550/21.05.2024 г. е недействителен поради неточно посочен в него ГПР.

Ищецът сочи, че на 21.05.2024 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 1074550, чрез онлайн платформата на ответника - https://stikcredit.bg, при следните условия: главница: 2 900.00 лева, лихвен процент по кредита 36%, годишен процент на разходите (ГПР) 28.32%, срок за погасяване 24 месеца, с обща сума, дължима от потребителя 3 912,06 лева.

Сочи се, че по силата на постигнатите договорености кредитополучателят се задължил да предостави на кредитодателя обезпечение - поръчител или банкова гаранция, в срок и при условия, изрично уредени в договора. При неизпълнение на това задължение страните уговорили неустойка, дължима от 1 кредитополучателя, в размер на 3 677,46 лева.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 22 вр. с чл.11, ал.1, т.10, чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал. 1 ЗПК, тъй като реално дължимата от него сума по договора - 7 589,52 лева не е посочената изрично в съглашението. Релевира конкретни и подробни правни съображения, с които обосновава претенцията си.

Ищецът представя писмени доказателства, прави доказателствени искания.

Претендира разноски. Представя списък по чл.80 ГПК.

В законоустановения срок ответникът, действащ чрез пълномощник, депозира писмен отговор, с който заявява становище за допустимост и неоснователност на предявения иск. Релевира подробни правни доводи, с които обосновава теза за действителност на процесната облигационна обвързаност между страните. Не оспорва ищцовите твърдения за сключен между страните договор за кредит с релевираното в исковата молба съдържание. Обосновава искане за отхвърляне на претенцията като недоказана и неоснователна. Претендира съдебни разноски съгласно списък по чл.80 ГПК. Оспорва като недължимо претендираното от ищеца при условията на чл.38, ал.1, т.3, пр.2 ЗА адвокатско възнаграждение.

Алтернативно заявява възражение за прекомерност на същото. Навежда конкретни аргументи.

В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено чрез пълномощник, поддържа предявения иск и сторените с исковата молба доказателствени искания. Оспорва отговора на ответника, релевира подробни аргументи. По същество пледира за уважаване на иска като доказан и основателен.

Ответникът не изпраща представител в съдебно заседание. Депозира писмено становище, с което заявява, че поддържа доводите, възраженията и доказателствените искания, сторени с писмения отговор. Претендира съдебни разноски, представя списък по чл.80 ГПК.

По делото са събрани представените от страните писмени доказателства.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните и приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното:

2

Страните не спорят, а събраните и неоспорени писмени доказателства – Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1074550 /21.05.2024 година, Общи условия към договор за потребителски кредит предоставен от разстояние, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Погасителен план към договора, установиха, че на 21.05.2024 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит, съгласно който дружеството - ответник се е задължило да предаде на ищцата -кредитополучател кредит в размер на 2 900 лева, а последният се е задължил да върне кредитната сума чрез заплащане на 24 погасителни месечни вноски, всяка с размер и падеж съгласно Погасителен план. Страните по сделката уговорили ГЛП 36 % и ГПР 28,32 % лева или общо дължима от ищцата сума в размер на 3 912,06 лева.

Страните по сделката уговорили /чл.19, ал.1/ задължение за кредитополучателя да обезпечи в 3 дневен срок от сключването на сделката, кредита с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В случай на неизпълнение на това задължение, съгласно договореността в чл.29 от договора, страните уговорили задължение на кредитополучателя за неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит, платимо разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Страните уговорили, че непредставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери.

Съгласно всички писмени доказателства по делото, на основание процесния договор за кредит в тежест на кредитополучателя К. е начислена неустойка в общ размер 3 677,46 лева, тъй като кредитополучателят не е изпълнил задължението да представи уговореното обезпечение, както и че общо дължимата от кредитополучателя на основание договора сума е в размер на 7 589,52 лева.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Няма спор по делото, че ищецът е кредитополучател по договор за кредит, като между страните по делото е възникнало валидно заемно облигационно правоотношение, по силата на което ищецът е усвоил заемната сума, предоставена му от небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от 3

ЗКИ. Ищецът е физическо лице, което при сключване на сделката е действало именно като такова, т.е. несъмнено е по делото, че страните имат качеството : ищцата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а ответникът на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Несъмнено е, че сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК е нищожна.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата/нарушението на всяко от тези императивни изсквания има за последица недействителност на договора. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й настъпват при самото сключване на договора, а когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

Следва, че в ГПР са включени всички разходи на кредитора по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Това налага в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно дължи. В конкретния случай съгласно записването в процесния договор ГПР е 28,32 %, а ГЛП – 36 %, но от записването не става ясно от кои компоненти се формира ГПР, нито е ясна разликата между ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността на процесната договореност. В тази връзка 4 съдът счита за основателно въведеното от ищеца твърдение за нищожност на процесната облигационна обвързаност между страните, възникнала на основание процесния договор за кредит, поради противоречие със закона – чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

В допълнение съдът следва да посочи, че процесният договор за кредит не е съобразен с изискванията на чл.10, ал.1, ал.2, чл.10а, ал.2 и ал.4 вр. с чл.22 ЗПК. Съгласно императивните разпоредби на ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е. в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са посочени всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит е посочен ГПР 28,32 % без ясно да е разписана методиката на формирането му – кои компоненти участват. Следователно не е ясно какво се включва в общите разходи за потребителя. Ето защо съдът намира за основателни и доказани ищцовите твърдения за изначална недействителност на процесното облигационно правоотношение между страните, по аргумент на чл.22 от ЗПК.

Както бе посочено по-горе не е спорно, че процесният договор съдържа клауза за неустойка /чл.29, ал.1/ за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За потребителя е договорено /в чл.19, ал.1 от договора/, че третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Съгласно чл.20, ал.1 от ОУ поръчителят следва да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнение на това задължение съгласно чл.29, ал.1 от договора се начислява неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплаща периодично заедно с вноските по погасителния план.

5

Съдът счита, че така уговорената неустойка действително излиза извън присъщите й функции, предвид уговорения с договора твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора, и многобройните изисквания към поръчителите. Налага се извод, че целта на уговорената неустоечна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнение на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената в заем сума, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на кредита, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. Съдът счита, че в случай, че кредиторът е искал да получи реално обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като кредитополучателя осигури поръчителя, или поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойка представлява скрита добавка към възнаградителната лихва се подкрепя и от начина, по който страните са уговорили изплащането на вземането за неустойка – разсрочено, чрез всяка от погасителните вноски съгласно погасителния план към договора.

Предвид горното съдът счита, че процесната неустоечна клауза излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, което прави клаузата нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т.3 от ТР № 1/2009 г.по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От събраните по делото писмени доказателства се установи по несъмнен начин, че начислената на ищеца неустойка представлява 1/3 от предоставения кредит. В тази връзка при включване на неустойката към разходите по кредита, ГПР по процесния договор ще прехвърли законоустановения лимит на разходите по чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.5 ЗПК клаузи в договора, надвишаващи определените по ал.4 ограничения, се считат за нищожни.