Решение № 110 от 07.04.2022, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. Пазарджик, 06.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Елисавета Радина при участието на секретаря Галина Г. Младенова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20225200500064 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 1051/25.11.2021 г., постановено по гр.д. № 20215220100275, Пазарджишкият районен съд е отхвърлил иска на Г. П. СТ., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Г., ул.“Ч.“ №32, представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул. “Лозарска“ № 12, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 253663 към искане №131222 от 13.05.2020 г., сключен между Г. П. СТ., с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, като неоснователен.

Прогласил е нищожността на клаузата на чл.8, във връзка с чл.6 от Договор за паричен заем №253663 към искане №131222 от 13.05.2020г., сключен между Г. П. СТ., с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545.

Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд-Пазарджик държавна такса по делото в размер на 77,40 лв.

Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, да заплати на Г. П. СТ., с ЕГН **********, разноски по делото за държавна такса в размер на 37,03 лева.

1

Осъдил е Г. П. СТ., с ЕГН **********, да заплати на „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева.

Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, да заплати на пълномощника на ищцата - адв.Д.Л. Ф., с ЕГН ********** - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящето производство в размер на 359,62 лв.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Г.С. чрез нейния процесуален пълномощвик адв. Ф. от САК, с изложени оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че районният съд не е обсъдил всички доводи, направени в исковата молба и не е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора относно всеки твърдян от ищцата относим юридически факт.

Съдът не бил обсъдил обстоятелството, че уговорката за договорна лихва е неравноправна. Не били изложени правни изводи относно въведеното в ИМ твърдение, че кредиторът е разписал неясно и неразбираемо условията на договора относно цената на кредита, тъй като е заблудил потребителят относно действителният размер на лихвата. Жалбоподателката твърди, че това вземане нямало характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначално било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства търговецът си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането, именувано „неустойка“. Налице били и други елементи, въз основа на които се формирал изводът, че вземането не е неустойка, а допълнителна икономическа облага за кредитора. Същата се дължала при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й било разсрочено заедно с погасителните вноски. В чл. 71 от Закона за задълженията и договорите била дефинирана предсрочната изискуемост на задължението по един договор и в хипотезата на този законов текст кредиторът си бил гарантирал предсрочно изпълнение на цялото задължение при непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат). В случая обаче кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка и удобно разсрочвал заплащането й заедно с 2 периодичните вноски. Това било категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД).

С оглед на тези доводи жалбоподателката счита, че това вземане е допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, представляваща печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл е и съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.

Такова договаряне било нищожно на още едно основание. Съгласно чл.

21 от ЗПК, нищожна била клауза от договор за потребителски кредит, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на този закон. С уговорката за заплащане на допълнителна лихва под формата на неустойка, доставчикът на кредитен ресурс бил заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише ясно и точно размера на дължимото му възнаграждение.

По аргумент от чл. 22 ЗПК възнаградителната лихва била съществен елемент от съдържанието на договорите за потребителски кредит, на което основание недействителността на клаузата за възнаграждението на кредитора имала за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка. Невярното разписване в процесния договор на възнаграждението на кредитора било довело до неточно и подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР, с което кредиторът бил нарушил императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че записаният в договора ГПР е съответен на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Приложеният в кредитното правоотношения ГПР наистина бил на различна стойност, но това се дължало на факта, че в него не било включено скритото под формата на неустойка допълнително възнаграждение на кредита, поради което са приложими правните последици на чл. 22 от ЗПК. Позовава се на член 22, параграф 3 и чл.23 от Директива 2008/48 гласи, че държавите членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи че изискванията на Директивата няма да бъдат заобиколени и на практиката на СЕС.

Жалбоподателката твърди, че нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не отговаряла на изискванията на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48, тъй като тя не можела да спре доставчиците на кредитен ресурс да спрат да сключват 3 договори, с които да нарушават изискванията за вярно и неподвеждащо разписване на ГПР с оглед на гарантираната им печалба, която ще реализират въпреки незаконосъобразното уговаряне на условията по договорите за кредит. Това означавало, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не изпълнявала условията на чл. 23 от Директива 2008/48, за разлика от разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била съответна на Директивата, която била транспонирана със ЗПК. Нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК била приложима единствено в хипотезите, в които кредитодателят е разписал в договора ясно и неподвеждащо ГПР, но той надхвърля 5 пъти размера на законната лихва. При неточно посочване на приложимият ГПР, приложима била санкцията на чл. 21 във вр. с чл. 22 от ЗПК. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на договарянето.

В настоящият случай уговореният в процесният договор ГПР бил недействителен съгласно чл. 21 от ЗПК, тъй като в него не била включена скритата договорна лихва - уговореното в процесния договор вземане, подвеждащо наречено „неустойка“. Съгласно чл. 22 от ЗПК ГПР бил съществен елемент от договорното съдържание на договора за потребителски кредит, чиято недействителност имала за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка.

Клаузата от процесният договор, регламентираща ГПР, била недействителна и поради това, че кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, но липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 47,780 %/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/.

Неправилен бил и изводът на решаващия състав, че уговореният между страните годишен лихвен процент не противоречи на добрите нрави, аргументиран с обстоятелството, че бързото кредитиране било свързано с повисок риск, който следвало да бъде калкулиран във възнаградителната лихва.Тази теза противоречала на целите, заложени в съображение 9 и съображение 26 от Директива 2008/48. Член 8 от Директивата, транспониран в чл. 16 от ЗЗП изисквал кредитодателите да оценят кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита, то те следвало да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават драстично цената на кредита, 4 тъй като това повишавало опасността от изпадане на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост.

Неправилно съдът се бил аргументирал и с по-високия риск, поеман от небанковите кредитни институции при предоставянето на потребителски кредити. При определяне на справедливия размер на възнаградителната лихва следвало да се отчетат срокът за предоставяне на заемния капитал, поетият риск от невъзстановяването му в патримониума на кредитора и дали кредитът е обезпечен, както и да се прецени каква е нормата на печалба, която да не води до неоснователното обогатяване на заемодателя. Жалбоподателката твърди, че толкова висока лихва като процесната не е типична дори за дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, при които рискът на кредитодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси.

Следвало да се има предвид, че противно на становището на съда, рискът при банковите институции бил по-висок, тъй като те предоставяли в собственост чужди средства, привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за тях били предвидени тежки санкции при невъзстановяване на привличените средства, докато фирмите по чл. 3а от ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях рискът бил по-малък.

В конкретния случай посоченият в от договора лихвен процент от 39,96 % бил над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора бил в размер на 10,00%. С така уговореното възнаграждениесе създавало значително неравновесие между престациите, които си дължали страните. Ответникът „Креди Йес“ ООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следвало необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя бил нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следвало да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.

16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждали кредиторът да извърши преценка на имущественото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо предвиденият фиксиран лихвен процент от 39,96 % противоречал на добрите нрави и водел до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от договора за възнаградителната лихва се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.