Определение № 29 от 19.01.2026, Окръжен съд - Шумен
- Съд
- Окръжен съд - Шумен
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 747/2025
- Вид
- Определение № 29
- Подписан
- 19.01.2026
- В сила
- 19.01.2026
- Състав
- Азадухи Ованес Карагьозян, Теодора Руменова Йорданова-Момова, Атанас Дечков Христов
Цитирани разпоредби
- чл. 274 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411, ал. 2, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411, ал. 2, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 145, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 29 гр. Шумен, 19.01.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:
Атанас Д. Христов
Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500747 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279, вр. чл. 274 от ГПК.
Постъпила е частна жалба вх. № 23353/22.12.2025 г. при ШРС, депозирана от „Профи кредит .....“ ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н., Н.М.Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е.К. против разпореждане № 5681/12.12.2025 г. по ч.гр.д. № 3872/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А. А.
А. за плащане на следните суми: в размер на 4763,05 лв., представляваща договорна лихва за периода 21.09.2015 г. – 29.12.2015 г. и в размер на 4805,39 лв., представляваща законна лихва за периода 29.12.2015 г. до 04.12.2025 г. Жалбоподателят счита, че разпореждането е неправилно. Излага, че законодателят предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, което обаче не изключвало тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред (какъвто не бил настоящият случай) или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че 1 съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, според изисквания на чл. 145, ал.2 ЗЗП. Заповедният съд неправилно бил извършил именно такава преценка. Жалбоподателят излага, че длъжникът попълнил искане за отпускане на кредит и бил напълно запознат с клаузите на договора. Същият отговарял на всички законови изисквания, съдържал погасителен план, като всичките му параметри били описани на ясен 1 и разбираем език. Уговореният годишен лихвен процент не противоречал на добрите нрави и бил в съответствие със закона. Счита, че кредиторът нямал задължение да изготвя а посочва методика на формиране на годишния лихвен процент, а само относно референтния лихвен процент. От друга страна, законната лихва била последица от уважаването на главния иск, като същата не представлявала неравноправна клауза, а размерът й подлежи на установяване в изпълнителния процес. Намира, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава, тъй като същата не представлявала неравноправна клауза. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, счита, че процесният договор е изцяло действителен и е породил правните си последици за двете страни. Моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника относно вземанията за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира и разноските за настоящото производство.
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.
След като се запозна с доказателствата по делото, съдът я намира за неоснователна, поради следното:
Производството пред Районен съд – Шумен по ч.гр.д. № 3872/2025 г. е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, подадено от „Профи кредит .....“ ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н., Н.М.Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт М. П. срещу А. А. А. с ЕГН **********. Претендират се следните вземания: за сума в размер на 4763,05 лв., представляваща договорна лихва за периода 21.09.2015 г. – 29.12.2015 г. и в размер на 4805,39 лв., представляваща лихва за забава от 29.12.2015 г. до 04.12.2025 г., за сумата 492,66 лв., представляваща разноски по заповедното производство, от които платена държавна такса в размер на 162,66 лв., друго – 100,00 лв. и 230,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Посочено е, че вземанията произтичат от неизпълнение на договорни задължения от страна на длъжника, явяващ се заемател по договор за потребителски кредит № 5700159469/07.07.2014 г.
Към заявлението е приложен цитирания договор за потребителски кредит, от който е видно, че „Профи кредит .....” ЕООД предоставило на А. А. сума в размер на 2950,00 лева.
Предвидено е, че срокът на договора е 48 месеца, като са отразени размерите на месечната погасителна вноска, като общият размер на плащанията възлиза на 9572,64 лв.
С разпореждане № 5681/12.12.2025 г. по ч.гр.д. № 3872/2025 г., ШРС отхвърлил изцяло заявлението срещу длъжника. Заповедният съд приел, че договорът е сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, тъй като в него не е посочен лихвеният процент и условията за прилагането му, както и годишния процент на разходите, с посочване на допусканията по него, както и не е представен погасителен план, от който да се извлече информация за периодичността и датите на плащане на 2 погасителните вноски, както и каква е частта на главницата и на лихвата в същите. Поради това, заключил, че договорът е недействителен и в такъв случай се дължи връщане само на главницата, а по делото се претендират единствено договорна и мораторна лихва.
С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи: съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а според т. 3 на същия текст/ заповед не се издава и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. В конкретният случай, искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на сключен между праводателя на заявителя и длъжника договор за потребителски кредит, като последният има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Тоест, налице е договор с потребител и заповедният съд следва да изпълни вмененото му задължение. По отношение на същия са приложими нормите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; годишния процент на разходите 4 (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая тези изисквания не са спазени. Видно от представения договор за кредит е, че в същия изобщо липсва описаната информация, отсъства и погасителен план към договора.
Поради това, следва да се счита, че обсъжданият договор за потребителски кредит е недействителен и е налице хипотезата по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК. Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по 3 кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит – погасителният план няма действие между страните. С процесното заявление, обаче, се претендират единствено суми, представляващи договорна лихва и мораторна лихва за периода от датата на забавата до подаване на заявлението в съда.
Поради това, като е отхвърлил изцяло заявлението, заповедният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден, тъй като са налице предпоставките да се откаже издаване на заповед за изпълнение за претенциите на заявителя.
Предвид изложеното заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е изцяло неоснователно и правилно е отхвърлено от заповедния съд, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено, а частната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без уважение частна жалба вх. № 23353/22.12.2025 г. при ШРС, депозирана от „Профи кредит .....“ ЕООД с ЕИК 175074752, със седалище гр. София, адрес на управление гр. София, бул. „.....“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от С.Н.Н., Н.М.Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е.К. срещу разпореждане № 5681/12.12.2025 г. по ч.гр.д. № 3872/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу длъжника А. А. А. с ЕГН **********.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4
----- следващ документ -----
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 29 гр. Шумен, 19.01.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:
Атанас Д. Христов
Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500747 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279, вр. чл. 274 от ГПК.
Постъпила е частна жалба вх. № 23353/22.12.2025 г. при ШРС, депозирана от „Профи кредит .....“ ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н., Н.М.Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е.К. против разпореждане № 5681/12.12.2025 г. по ч.гр.д. № 3872/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А. А.
А. за плащане на следните суми: в размер на 4763,05 лв., представляваща договорна лихва за периода 21.09.2015 г. – 29.12.2015 г. и в размер на 4805,39 лв., представляваща законна лихва за периода 29.12.2015 г. до 04.12.2025 г. Жалбоподателят счита, че разпореждането е неправилно. Излага, че законодателят предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, което обаче не изключвало тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред (какъвто не бил настоящият случай) или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че 1 съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, според изисквания на чл. 145, ал.2 ЗЗП. Заповедният съд неправилно бил извършил именно такава преценка. Жалбоподателят излага, че длъжникът попълнил искане за отпускане на кредит и бил напълно запознат с клаузите на договора. Същият отговарял на всички законови изисквания, съдържал погасителен план, като всичките му параметри били описани на ясен 1 и разбираем език. Уговореният годишен лихвен процент не противоречал на добрите нрави и бил в съответствие със закона. Счита, че кредиторът нямал задължение да изготвя а посочва методика на формиране на годишния лихвен процент, а само относно референтния лихвен процент. От друга страна, законната лихва била последица от уважаването на главния иск, като същата не представлявала неравноправна клауза, а размерът й подлежи на установяване в изпълнителния процес. Намира, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава, тъй като същата не представлявала неравноправна клауза. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, счита, че процесният договор е изцяло действителен и е породил правните си последици за двете страни. Моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника относно вземанията за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира и разноските за настоящото производство.