Решение № 2312 от 04.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2312 гр. София, 04.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. П.а като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20251100500508 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 18945/21.10.2024 г. по гр. д. № 25608/2024 г. по описа на СРС, 53 състав Министерството на вътрешните работи на основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР е осъдено да заплати на П. П. М. сумата в размер на 5440 лева, представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна за периода от м.05.2021 г. до м.04.2024 г. включително, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба - 07.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането и на основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата от 833,10 лева, представляваща обезщетение за забава върху вземанията, считано от датата, на която съответното месечно вземане е станало изискуемо, до датата на предявяване на исковете - 07.05.2024 г, както и сумата в размер на 1488 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, което е реално заплатено по банков път.

Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 350218/01.11.2024 г. от Министерство на вътрешните работи, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че изводът на съда, че при изключване на служителите, визирани в разпоредбата на чл.142, ал.1, т.2 1

ЗМВР от обхвата на приложното поле на ЗМВР, последните биха били поставени в неравноправно положение спрямо останалите бил неправилен.

Поддържа съображенията, изложени в отговора на исковата молба, че специалният ЗМВР урежда три категории държавни служители, като видно от писмените доказателства по делото, служебното положение на въззивника било уреждано единствено по правилата на Закона за държавния служител.

Оспорил е, че приложението на Закона за държавния служител е допустимо единствено при отсъствие на изрично правило в специалния ЗМВР. Изложил е съображения за немотивираност и неаргументираност на решението в тази част, както и че съдът не е отчел начина на формиране на заплатата на конкретния служител при преценка за дължимостта на процесните суми.

Моли съда да отмени решението, като постанови ново, с което да отхвърли иска изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 387073 от 28.11.2024 год. от П. П. М., с който оспорва нейната основателност, като моли за оставянето й без уважение. Претендира разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 25608/2024 г. по описа на СРС, 53 състав е образувано по искова молба, подадена от П. П. М. срещу Министерството на вътрешните работи – главен ответник и Областна Дирекция на МВР – Бургас – евентуален ответник, с която са предявени искове с правно основание чл.181, ал.1 ЗМВР във връзка с чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 5340 лева, представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна за периода от м.05.2021 г. до м.04.2024 г. включително, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба - 07.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 810 лева, представляваща обезщетение за забава върху вземанията, считано от датата, на която съответното месечно вземане е станало изискуемо, до датата на предявяване на исковете - 07.05.2024 г.

Ищецът твърди, че със заповед № 8121к-20367/05.11.2020 г. на 2

Министъра на вътрешните работи, бил назначен за държавен служител, на длъжност „старши експерт (ОМП)“ в сектор „Координация, административно и правно обслужване “ на отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР - Бургас. Сочи, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР е приложима и по отношение на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т .2 ЗМВР, какъвто е бил той и като такъв имал право да получава ежемесечно левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Твърди, че за процесния период не е предоставяна храна в натура, нито пък е изплащана нейната левова равностойност, дължима по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Министерство на вътрешните работи, с който е оспорил исковете.

Признал е, че страните били обвързани от валидно служебно правоотношение през исковия период по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, по силата на което ищецът заемал посочената длъжност. Изложил е съображения, че статутът на ищеца бил уреден със ЗДСл, в който не се предвиждало предоставянето на безплатна храна или левовата й равностойност. Признал е, че през исковия период не е заплащал отделно на ищеца левова равностойност за храна, но и не дължал отделно плащане, тъй като определената на ищеца основна заплата включвала тази равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, предвид нормата на § 69, ал. 6, вр. ал. 1, вр. § 86 ПЗР ЗИДЗМВР. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от евентуалния ответник О. Д. на МВР - Бургас, с който е оспорил исковете. Оспорил е пасивната си легитимация по предявените искове по съображения, че органа по назначаване на държавните служители бил МВР.

Признал е, че било налице служебно правоотношение между страните и положения труд от ищеца. Изложил е твърдения, че ищеца е служител от категорията на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чийто статут се урежда от ЗДСл, правилата на ЗМВР се прилагат само частично и то при наличие на законови препратки, поради което разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР била неприложима в отношенията с ищеца. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В първоинстанционното производство

3 са събрани писмени доказателства и е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на които районният съд е приел, че разпоредбата на чл. 181 от ЗМВР е приложим по отношение на държавните служители по смисъла на чл. 142, ал.

1, т. 2 от ЗМВР, поради което е приел, че предявените искове са основателни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В рамките на първоинстанционното производство е разгледан иск с правно основание чл. 181 ал.1 от ЗМВР, съгласно която разпоредба, в нейната релевантна редакция, установява, че на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност.

Страните не спорят, че в процесния период от 01.05.2021 г. до 30.04.2024 г ищецът П. П. М. е заемал длъжността „старши експерт (ОМП)“ в сектор „Координация, административно и правно обслужване “ на отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР – Бургас, както и че през процесния период ищецът е бил със статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и е изпълнявал през цялото това време служебните си задължения. Посочените обстоятелства се установяват и от заповед № 8121К-10367 от 05.11.2020 г. на министъра на вътрешните работи.

Единственото спорно обстоятелство между страните е, както е посочено и от СРС, дали като служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР ищецът е имал право на левовата равностойност за полагаща се, но неосигурена храна, респективно прилага ли се нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.

Съобразно задължителните указания, дадени с ТР 1/27.11.2024 г. на ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл. 181 ал.1 от ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР като изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142 ал.1 т. 2 ЗМВР от приложното 4 поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР като разрешението е обосновано и с оглед справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на МВР. По тези изложени съображения, настоящият съдебен състав не може да сподели доводите във въззивната жалба.

В тълкувателното решение изрично е посочено, че разграничението, въведено с чл. 142, ал. 1 ЗМВР, има класификационен характер и не цели изключване или ограничаване на социални права, уредени в специалния закон, като обстоятелството, че държавните служители по т. 2 не изпълняват полицейски функции, не ги поставя извън категорията „служители на МВР“, доколкото те осъществяват държавна служба в структурата на министерството. С оглед така приетото задължително тълкуване на нормата на чл. 181, ал. 1 вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР съдът следва да приеме, че въззивната жалба е неоснователна, а нормата на § 69, ал. 6 ПЗР ЗИД ЗМВР касае само начина на формиране на индивидуалното основно възнаграждение на държавните служители по ал. 1 на § 69 при преобразуване на служебните им правоотношения като такива по ЗДСл, считано от 01.02.2017 г., но не лишава същите служители от правото им на безплатна храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, а при неосигуряването й - от правото да получат паричната й равностойност. Нито в ЗМВР, нито в преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81/2016 г.) е предвидена правна възможност правото по чл. 181, ал. 1 ЗМВР да бъде трансформирано или погълнато от основната заплата. Това право има самостоятелен социален характер и не представлява елемент от служебното възнаграждение.

По отношение на размера на дължимата сума съдът съобразява действащите за процесния период заповеди на министъра на вътрешните работи, издадени въз основа на Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г., както и изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Съобразявайки тези обстоятелства, както и факта, че няма изрично оспорване от страна на въззивника по отношение на изчисляването на присъдените суми, а единствено се спори по факта, че не е налице законово основание, на което да се дължат, съдът намира, че въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.

Правилно СРС е преценил и, че при този изход на спора следва да бъде 5 уважен и претендираният иск за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД, като липсват възражения в жалбата по повод определения размер.

Съгласно чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1488 лева (760,80 евро)– разноски във въззивното производство.

Предвид изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18945/21.10.2024 г. по гр. д. № 25608/2024 г. по описа на СРС, 53 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК Министерството на вътрешните работи, БУЛСТАТ 000695235 да заплати на П. П. М., ЕГН ********** сумата от 760,80 евро - разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6