Решение № 107 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 107 гр. София, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова при участието на секретаря Силвиана Б. Шишкова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20248002901158 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на П. А. А. и Е. Н.

А., чрез процесуален представител, против Решение № 449 от 18.12.2023 г. по в.т.д. № 554/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на Решение № 75 от 16.06.2023 г. по т. д. № 40/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната му осъдителна част , са отхвърлени предявените от настоящите касатори против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за осъждане на ответника да им заплати сумите в размер на 44 000 лв. за П. А. А. и в размер на 64 000 лв. за Е. Н. А., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на Асен П.

А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г. в с. Братаница, обл.

Пазарджик, при което като пешеходец е бил блъснат от неустановен автомобил, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 26.06.2021г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение поради необоснованост на извода за недоказаност на противоправно поведение от водача на неидентифицираното МПС.

1

Касаторите се позовават на допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при формиране на извода, че водачът на автомобила не е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, тъй като пешеходецът не е представлявал видимо препятствие. С твърдение за необсъждане на целия събран по делото доказателствен материал за установяване механизма на ПТП е обосновано оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Моли се за отмяна на въззивното решение и осъждане на ответника да заплати на П. А. А. сумата от 44 000 лв. и на Е. Н. А. сумата от 64 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на Асен П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г., ведно със законната лихва от 26.06.2021г. до окончателното им изплащане, както и сторените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

С първоинстанцонното решение исковете са уважени за сумите от 44 000 лв. в полза на ищеца П. А. А. и от 64 000 лв. в полза на ищцата Е. Н. А., след като определените по справедливост обезщетения от 110 000 лв. за първия и от 160 000 лв. за втората от ищците са намалени с установения принос от 60%.

Сезиран с въззивна жалба от Гаранционния фонд срещу осъдителните части на първоинстанционното решение, за да постанови обжалвания резултат, Пловдивският апелативен съд е констатирал, че страните не спорят по установения и с издаденото удостоверение за родствени връзки факт, че П.

А. и Е. А. са син и съпруга на починалия при ПТП на 07. 02. 2021г. Асен П. А., както и че самото ПТП е настъпило при участието на неидентифицирано моторно превозно средство, с което на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е обоснована отговорността на Гаранционния фонд. Като спорен между страните е очертан от въззивната инстанция въпросът - налице ли е противоправно поведение на водача на лекия автомобил, което да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а именно смъртта на Асен П. А.. За да отговори на същия, апелативният съд е взел предвид 2 заключението на приетата пред първата инстанция комплексна автотехническа и съдебно медицинска експертиза / КСМАТЕ/, според което процесното ПТП е възникнало на главен път 11-84, преминаващ през центъра на с. Братаница, на пътен участък с асфалтова настилка в зона на кръстовище с ул. „Петнадесета“ и при действие на пътен знак Д 17, указващ пешеходна пътека, в тъмната част на деня, при намалена видимост. Според експертите, скоростта на движение на неизвестния автомобил преди произшествието и в момента на удара не може да бъде опредЕ. поради липса на технически данни и параметри, а след като тази скорост е неопределяема, то е и невъзможно да се отговори на въпроса дали легналият по корем, по средата на платното за движение с глава по посока на движението на автомобила пострадал, е бил различим обект за управляващия лекия автомобил, респ. дали същият е попадал в опасната му зона. Категоричен според съда бил изводът на експертите, че А. е представлявал неочаквано препятствие на пътя и с необичаен характер, предвид тъмните дрехи, с които е бил облечен, и ограничената видимост. Според вещите лица, масовият център на пешеходеца се е намирал в средата на лентата за движение на автомобила, като изрично посочили, че не може да се даде категоричен отговор на въпроса дали пострадалият е влязъл в зоната на осветеност на фаровете. От експертното заключение било установено също така, че пострадалият е бил с наличие на алкохол в кръвта от 3,67 промила, която алкохолна концентрация отговаря на тежка степен на алкохолно опиване, присъщо за което съС.ие е тежко потискане на всички функции на ЦНС - мисловна дейност, съобразителност, внимание, ориентация, координация, реакция, аналгезия, като е възможно изпадане в сопор или кома.

Въз основа на тези данни, въззивният съд е приел за недоказани както противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, така и вина за настъпилото ПТП. Изводът е аргументиран с установеното, че в случая пострадалият е бил легнал по корем в средата на лентата за движение на лекия автомобил, при намалена видимост, в тъмно време и с тъмно облекло, поради което не може да бъде определен като „видимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП. Според съда, механизмът на станалото ПТП сочи на случайно събитие по смисъла на чл.15 НК, при което липсва вина у лицето, причинило увреждането. При формиране на този извод съдът се е позовал на разясненията, дадени в т.5, б. „б“ от Тълкувателно решение № 106/1982 г. на 3

ОСНК на ВС, съгласно които водач на МПС не носи наказателна отговорност, когато в опасната зона за спиране на МПС-то бъде увредено лицето, което е създало опасността. При обосноваване на извода за случайно събитие съдът е акцентирал на недоказаното по делото обстоятелство мястото на удара д а е попадало в опасната зона за спиране поради невъзможността да се определи скоростта на движение на лекия автомобил; на липсата на данни и на житейска или формална логика за извод, че водачът на лекия автомобил е забелязал лежащия на пътното платно пострадал поради неустановяване на спирачни следи и при зачитане на необичайното поведение на пострадалия, резултат от алкохолното му повлияване и установената пътно - климатична обстановка. Апелативен съд – Пловдив е приел, че с тези си действия, провокирани и от алкохолното повлияване, пешеходецът е нарушил разпоредбите на чл.113, ал.1, т.2 и чл.108 ЗДвП и е станал единствена причина за настъпване на ПТП-то, поставил е себе си в рискова пътна ситуация, която обективно е имал възможност да избегне. При този извод и след като не е установил противоправно и виновно поведение на водача на неидентифицирания лек автомобил, решаващият съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е неоснователен, вследствие на което е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част и е отхвърлил претенциите в уважената им част.

Решението на Апелативен съд - Пловдив е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно.

С Определение № 2835 от 31.10.2024г. по настоящото т.д. № 1368/22г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК по значимия за изхода на делото въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други.

Становището на състава на ВКС произтича от следното:

Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на 4 първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция.

Следователно, конкретният отговор на въпроса е, че въззивният съд в рамките на своята компетентност следва да анализира всички допуснати и относими писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да прецени доказателствената им стойност, и след обсъждане доводите на страните да обоснове защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, съответно защо приема съответен факт за осъществен или неосъществен.

В противоречие с дадения по-горе отговор и трайно установената съдебна практика по чл. 290 ГПК по тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК, посочена от касатора в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, апелативният съд е изложил собствени фактически и правни изводи по въпроса за механизма на процесното ПТП, но не е обсъдил в пълнота и в тяхната взаимна връзка всички доказателства по делото, като не е извършил задълбочен и цялостен анализ на същите. Основателни в тази връзка са доводите в касационната жалба, че при преценка поведението на водача на неидентифицираното превозно средство въззивният съд не е изследвал задълбочено и в цялост приетата КСМАТЕ в частта на установеното, че пострадалият е бил видим за водача от разС.ие минимум 55 метра, каквато е средната дължина на осветената зона от късите светлини, а при движение на дълги светлини видимостта е била над 150 метра, като при движение на къси светлини технически съобразената скорост е 60 км/ч, при разрешена за пътния участък – 50 км/ч. Основателни са и оплакванията, че необсъдени от съда са останали показанията на свидетелите – очевидци и справката от Община Пазарджик досежно осветеността на пътя, както и за игнориране становищата на вещите лица при приемане на заключението, които след съобразяване на данните за включено улично осветление са приели, че препятствието на пътя е било забележимо от водача на неизвестния автомобил от по-голямо разС.ие, а именно - от 60 м.

Тъй като в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.2 вр. ал.1 от ГПК 5 спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

Правилна и в съответствие с данните по делото е констатацията на въззивния съд, че ПТП-то е възникнало на главен път ІІ-84, преминаващ през центъра на с. Братаница, на пътен участък с асфалтова настилка в зона на кръстовище с ул.15-та, при действие на пътен знак Д 17, указващ пешеходна пътека, при ограничение на максимално допустимата за пътния участък скорост от 50 км/ч, на 07.02.2021г. около 19.15ч., т.е. в тъмната част на денонощието; че пострадалият, облечен с тъмни дрехи, се е намирал легнал по корем по средата на лентата за движение с глава по посоката на лекия автомобил; че без да спира автомобилът е преминал с десни гуми през тялото на последния, който в резултат на прегазването е получил множество травми, несъвместими с живота. Невъзможността вещите лица да определят скоростта на движение на неизвестния автомобил поради липсата в случая на технически данни и параметри за установяването й неправилно е възприета от въззивния съд като препятстваща отговора на въпроса дали легналият по корем на пътното платно пострадал е бил различим обект за управляващия лекия автомобил водач, респективно дали същият е попадал в опасната му зона за спиране. В хипотезата на неустановена по делото скорост на причинилия удара автомобил от решаващо значение при преценка наличието на противоправно поведение на неговия водач е установяването от какво разС.ие последният е могъл да възприеме препятствието на пътя и коя е технически съобразената скорост, позволяваща му своевременно да предприеме екстрено спиране за предотвратяване на удара. След анализ на примери за обичайно възникващи препятствия по пътищата, като от тях найблизко до процесния случай е опредЕ. паднала на пътя автомобилна гума, вещите лица, изготвили приетото в първоинстанционното производство заключение на КСМАТЕ, са установили, че видимостта към този обект е помалка от общата и възлиза на 50-55 м, съответна на дължината на осветената зона от късите светлини. В случая технически съобразената скорост с далечината на видимост на къси светлини, според вещите лица, е била 60 км/ч., при която водачът на неизвестния автомобил е могъл да спре преди мястото на удара и да избегне прегазването. Допълнителен аргумент за извода, че пострадалият е попадал във видимата зона на осветеност дори от по-голямо разС.ие от около 60 м, според разясненията на вещите лица в съдебно заседание, е обстоятелството, че уличното осветление е било 6 включено, в който смисъл са данните, предоставени от Община Пазарджик, и показанията на свидетелите очевидци, които освен това сочат, че преди удара е минал друг автомобил, който е възприел пешеходеца, намалил е скоростта и го е заобиколил. В тази връзка, основаният на експертизата извод на въззивния съд, че не може да се даде категоричен отговор на въпроса дали пострадалият е влязъл в зоната на осветеност на фаровете, освен че е необоснован, е резултат и на погрешно интерпретиране на констатацията в експертното заключение, която е за липса на данни за конкретната осветеност, която са постигали фаровете на неизвестния автомобил, /така например по делото няма данни дали е бил на къси или дълги светлини/, а не за невъзможност от установяването й при използване на специални знания. В нарушение на правомощията си по чл.235, ал.2 ГПК, без да обсъди заключението в цялост, както и останалия доказателствен материал, въззивният съд не е изложил мотиви защо не ги кредитира и то при положение, че е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд за противоправност в поведението на водача на неизвестния автомобил.