Решение № 254 от 27.07.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. Пловдив, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Славейка Ат. Костадинова

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Надежда Ив. Желязкова

Каличкова при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Надежда Ив. Желязкова Каличкова Въззивно търговско дело № 20265001000187 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Обжалвано е решение № 368 от 29.12.2025г., поправено с решение № 92 от 10.03.2026г., постановено по т.д. № 455 по описа за 2024г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е осъден Л. М. Ш. А., гражданин на К. Н., роден на ***г., съгласно паспорт № ***, издаден на ***. от К. Н. с адрес за кореспонденция ***, *** да заплати на Банка ДСК ЕАД, ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Московска № 19 по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 23.02.2015г. следните суми:

22 656.35 лв., представляваща главница по договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба 27.04.2023 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска над присъдената сума до претендирания размер от 32 772, 70 лв.;

1 682, 89 лв. договорна (възнаградителна) лихва за периода от 28.04.2022 г. до 18.04.2023 г., като е отхвърлен предявеният иск над сумата 1 682, 89 лв.

1 до претендирания размер от 2 434, 32 лв. като неоснователен 86,58 лв., представляваща лихва за забава за периода от 28.04.2022г. до 18.04.2023 г., като е отхвърлен предявеният иск над сумата от 86, 58 лв. до претендирания размер от 125, 53 лв..

Решението е обжалвано от Л. М. Ш. А., чрез адв. З. К. в частта, с която е уважен иска за сумата над 21 284.88 лв. до присъдените 22 656.35 лв., представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 23.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от 27.04.2023г. до окончателното й заплащане, както и в частта, с която е осъден да заплати сумата от 1 682, 89 лв. договорна (възнаградителна) лихва за периода от 28.04.2022 г. до 18.04.2023 г. и сумата о т 86,58 лв., представляваща лихва за забава за периода от 28.04.2022г. до 18.04.2023 г.. Изложени са твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваните части, а искането, отправено до въззивния съд е решението в атакуваните части да бъде отменено и предявените искове отхвърлени.

Ответникът – Банка ДСК ЕАД, ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Московска № 19 чрез пълномощника си юрисконсулт Г. А. счита жалбата за неоснователна, а оспорения съдебен акт в обжалваните части като допустим, правилен и обоснован настоява да бъде потвърден. Претендира разноски.

Решението е обжалвано и от Банка ДСК ЕАД, ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Московска № 19 чрез пълномощника си юрисконсулт Г. А. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска за главница за сумата от 8165.63 лв., представляваща възнаградителна лихва, натрупана през гратисния период, изчислена без капитализация и представляваща част от главницата, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане. Изложени са съображения за неправилност на решението в обжалваната част, а искането е същото да бъде отменено и постановено друго, с което иска за главница да бъде уважен в пълен размер. Претендира разноски.

Ответникът – Л. М. Ш. А., чрез адв. З. К. счита жалбата на банката за неоснователна, а оспорения съдебен акт в обжалваната отхвърлителна част като правилен, мотивиран и обоснован настоява да бъде потвърден.

2

Претендира разноски.

Съдът, след преценка на данните по делото, намери за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на Банка ДСК ЕАД, ЕИК 121830616 против Л. М. Ш. А., гражданин на К. Н., роден на ***г., съгласно паспорт № ***, издаден на ***. от К. Н. с адрес за кореспонденция ***, *** с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 430, ал.1 ТЗ. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното: на 23.02.2015г. между Банка ДСК ЕАД, в качеството на кредитор и Л. М. Ш. А. като кредитополучател е сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по който Банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 86 056.52 лв. за заплащане на такси за обучение, като е уговорен срок на издължаване от 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. Страните са се съгласили - чл. 3 от договора, че гратисния период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съобразно учебния план за съответната специалност и образователно – квалификационна степен. Ищецът твърди, че кредитът е усвояван на части чрез преводи по банковата сметка на висшето училище не по – късно от последната дата за заплащане на таксата за обучение за съответния семестър, като преводът е в размер на дължимата такса за обучение за съответния семестър и е извършван по сметка на Медицинския университет гр. Пловдив, след представяне на документ, издаден от учебното заведение, който удостоверява качеството на кредитополучателя на студент с право да се запише за следващия семестър - уверение по чл. 10, ал.3 от ЗКСД. Конкретно твърди, че усвояването на кредита е както следва: на 23.02.2015г. са усвоени 7823.32 лв., на 14.09.2016г. са усвоени 7823.32 лв. и съответно на 13.02.2017г. са усвоени 7823.32 лв.. Сочи, че за предоставеният кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва в размер на 7 % годишно, която съгласно т.10.2 от ОУ се начислява върху усвоената част от кредита, вкл. по време на гратисния период, в който случай се капитализира годишно. Твърди, че съгласно уговореното в чл.5 от договора кредитът се погасява чрез разплащателна сметка на кредитополучателя с равни месечни вноски, 3 съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период, а падежната дата е 28 –мо число на месеца, след изтичане на гратисния период – чл.6. Като сочи, че крайния срок за полагане на последния държавен изпит по специалност „Медицина“, в който ответника се е обучавал, съгласно приложените уверения по чл.10, ал.3 от ЗКСД е 30.09.2020г., съответно гратисния период по чл.3 от договора е до 30.09.2021г., а падежната дата е 28.10.2021г. и размера на всяка от дължимите 120 равни месечни вноски е 394.18 лв., както и че кредитополучателя е в неизпълнение плащането на 112 месечни вноски за периода от 28.04.2022г. до 28.03.2023г. в общ размер на 4730.16 лв., от които 2300.50 лв. просрочена договорна лихва и 2429.66 лв. просрочена главница, заявява, че за банката е настъпило условието по т.17.2 от ОУ за обявяване предсрочна изискуемост на вземането, което същата упражнява с предявяване на иска и настоява да бъде постановено съдебно решение, с което ответника бъде осъден да заплати сумата от 32 772.70 лв., представляваща главница, формирана от остатъка на усвоена сума по кредита в размер на 23 469.96 лв. и капитализирана в съответствие с т.10.2 от ОУ лихва в размер на 10 479.59 лв., начислена през гратисния период, след приспадане на извършените плащания от общо 1176.85 лв.; сумата от 2 434.32 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.04.2022г. до 18.04.2023г., сумата от 125.53 лв., представляваща лихва за забава за периода от 28.04.2022г. до 18.04.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното им заплащане. Претендира разноски.

Ответникът – Л. М. Ш. А., чрез адв. З. К. е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска, като навежда възражение за нищожност на разпоредбите на Общите условия към договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, в т.ч. чл.10.2 във вр. с чл.7 от договора, посредством които е извършена капитализация на дълга по кредита със сумите за начислените лихви по време на гратисния период, тъй като противоречат на закона - чл.10, ал.3 ЗЗД и не пораждат действие. Освен това навежда възражение за неравноправен характер на договорните клаузи, като твърди, че кредитополучателя е потребител, както и че уговорките, че се прибавя към размера на редовната главница начислени и натрупани задължения за лихви по време на гратисния период, върху които да се начислява възнаградителна лихва са нищожни на основание чл. 146, ал.1 във 4 вр. с чл. 143, ал.2, т.2 ЗЗП. Твърди, че процесния договор за кредит е недействителен и на основание чл. 17, ал.6 от ЗКСД, тъй като не са спазени изискванията на ал.1 и 4 и на чл. 18, ал.3, доколкото с чл.10.2 от ОУ начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, т.е. прибавя се към главницата и така увеличава нейния размер. Така след изтичане на гратисния период размера на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства за такси за обучение, така, както изисква чл.24, ал.1, т.1 ЗКСД, а обхваща и възнаграждението на банката за този период. Твърди, че със станалото е нарушен чл.17, ал.4 ЗКСД, чл.18, ал.3 ЗКСД и чл.19, ал.2 ЗКСД, доколкото при сключването на договора на кредитополучателя не е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация относно условията на договора, включващи плащанията, които следва да извърши и оскъпяването на кредита.

Освен това твърди, че с предвиденото олихвяване на лихвите се стига до анатоицизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при търговци – чл.294, ал.1 ТЗ. Затова и сочи, че при недействителност на договора, съгласно чл. 17, ал.6 ЗКСД кредитополучателя дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихви, такси и други разходи. Освен това твърди, че в договора не е уговорена фиксирана лихва за предоставения кредит, нито е приложен погасителен план, не е определен и размера на погасителната вноска, поради което и доколкото липсва съществен елемент от съдържанието му, същия е недействителен и на това основание. Твърди, че претендираната лихвена надбавка за забава – мораторна неустойка също не е уговорена в договора, а е предвидена в чл.17.2 от ОУ и не е приета от кредитополучателя, поради което и чл.17.2 от ОУ е в противоречие с чл.17, ал.4, чл.18, ал.3 и чл.24, ал.1 ЗКСД, а претенцията за заплащането й е неоснователна. Навежда и възражение за изтекла погасителна давност за лихви, начислени и неплатени преди 27.04.2020г., които да се включват в размера на главницата чрез капитализация на дълга. Освен това твърди, че претенцията за договорна възнаградителна лихва е неоснователна, поради противоречието на чл. 17, т.1 със закона – чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК. Твърди, че не е настъпила и изискуемостта на това вземане, тъй като кредитополучателя не е уведомен, така както изисква чл.17.1. Най – сетне твърди, че клаузата на чл.17, т.1 е неравноправна с приложението на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и 5 задълженията на търговеца и потребител, както и че кредита не е станал предсрочно изискуем, тъй като банката не е обявила предсрочната изискуемост на длъжника. Оспорва исковете и като недоказани.

В допълнителната искова молба ищецът оспорва изложените в отговора на ответника възражения за недействителност на отделни клаузи от договора за кредит, както и на целия договор. Твърди, че клаузата на т.10.2 от Общите условия е действителна и предвижда капитализиране по време на гратисния период на възнаградителната лихва с ненастъпил падеж към непадежирала главница по договора за кредит при условията на ЗКСД и не води до непозволен от закона анатоицизъм, а дори и да се приеме, че уговорката представлява анатоицизъм заявява, че съгласно чл. 23, ал.3 ЗКСД възнаградителната лихва се дължи върху реално усвоените средства по кредита, като компонент от главницата, в който смисъл е волята на страните по договора. Като неоснователно определя възражението, че не е изготвен погасителен план по договора за кредит и сочи, че такъв е изготвен след изтичане на гратисния период. Твърди, че е неоснователно възражението, че не е уговорен конкретен размер на възнаградителната лихва, тъй като такава е предвидена в чл.7 и тя е в размер на 7 %. За неотносими счита възраженията за недействителност на клаузата на т.17.2 от Общите условия, като твърди че претенция основана на посочената клауза не е заявена в производството.