Решение № 2635 от 22.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2635 гр. София, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20221100503195 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №20220024 от 07.12.21 г. по гр.д. №38101/19 г., СРС, ГО, 138 с-в ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ *******, против П. А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******, искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че П. А. П., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 1174,10 лв., главница, представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от м.02.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законна лихва от 11.03.2019 г. до изплащане на вземането, и сумата от 21,62 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за период на забава от 14.09.2017 г. до 27.02.2019 г., за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к. " Люлин", *******, с абон. № *******, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 13922/2019 г. по описа на СРС, 138 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за главница за цена за доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 1174,10 лв. до пълния предявен размер от 1603,18 лв. и за периода от м.05.2015 г. до м.01.2016 г. и за мораторна лихва за разликата над сумата от 21,62 лв. до пълния предявен размер от 164,16 лв. и за периода от 14.09.2016 г. до 13.09.2017 г.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ *******, против В. П. А., 1

ЕГН ********** / конституиран на основание чл.227 ГПК на страната на починалия в хода на процеса ответник А.В. П.а/, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******, искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че В. П. А., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 391,37 лв., главница, представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от м.02.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законна лихва от 11.03.2019 г. до изплащане на вземането, и сумата от 7,21 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за период на забава от 14.09.2017 г. до 27.02.2019г., за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к. " Люлин", *******, с абон. № *******, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 13922/2019 г. по описа на СРС, 138 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за главница за цена за доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 391,37 лв. до пълния предявен размер от 534,39 лв. и за периода от м.05.2015 г. до м.01.2016 г. и за мораторна лихва за разликата над сумата от 7,21 лв. до пълния предявен размер от 54,72 лв. и за периода от 14.09.2016 г. до 13.09.2017 г.

ОСЪЖДА П. А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******, да заплати на „ Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ *******, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 331,28 лв., представляваща разноски за държавна такса, депозити за експертизи, както и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, и сумата от 49,28 лв., разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д.

№ 13922/2019г. по описа на СРС, 138 с-в.

ОСЪЖДА В. П. А., ЕГН ********** / конституиран на основание чл.227 ГПК на страната на починалия в хода на процеса ответник А.В. П.а/, с адрес: гр. София, ж.к.

******* *******, да заплати на „ Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ *******, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 110,43 лв., представляваща разноски за държавна такса, депозити за експертизи, както и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, и сумата от 16,43 лв., разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д.

№ 13922/2019 г. по описа на СРС, 138 с-в.

ОСЪЖДА „ Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ *******, да заплати на адв. Д. Ц. С. - ВрАК, ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул. „ *******, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по делото.

Решението е постановено при участието на „ТЕХЕМ СЪРВИСИС" ЕООД в качеството му на трето лице - помагач на страната на ищеца.

Постъпила е въззивна жалба от ответниците П. А. П. и В. П. А. , подадена чрез адв. Д.

С., в която се обжалва първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените искове. Навеждат се доводи, че решението е невалидно, недопустимо и неправилно в уважената му част. В тази връзка се излага, че първоинстанционният съд не е 2 приложил задължителната практика на ВКС, отразена в две ТР № 4 по т.д. № 4/2013 г на ОСГТК, както и ТР № 6/2012 г на ОСГТК, съгласно което само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Излага се също така, че съдът е допуснал въпроси към вещото лице, които са неотносими към спора, а наред с това е нарушил и разпоредбата на чл. 127, ал. 2 ГПК.

Поддържа се, че в постановеното решение, съдът е игнорирал изцяло принципа на действие на двутръбната система с долно разпределение, а също така е презюмирал, че от цялата сградна инсталация е отдавана ТЕ за целия процесен период. Излагат се съображения, че съдът е приел и е приложил ОУ на ищеца в нарушение на правната доктрина за ОУ, а също така не е изяснил спора от фактическа и правна страна за ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Кредитирал е заключението на вещото лице, въпреки, че в същото се съдържат достатъчно данни, от които е видно, че са нарушени основни закони на физиката.

В жалбата се излага, че първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, която разпоредба противоречала на § 13, т 1 от ДР на ЗЗП. Неправилно СРС приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не било необходимо Общите условия да бъдат приети от потребителя, а тази разпоредба била в колизия с норми от по-висок ранг - чл. 32 и 19 от Конституцията на Република България и Регламент 2006/2004 но ЕО. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на параграф 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, а е трябвало да приложи разпоредбата на параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поддържа се, че обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот /вещни права/ влиза в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Р България и правната доктрина с оглед абсолютния характер на вещните права. Сочи се, че е недопустимо да се накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на закон като се поддържа, че твърдението на ищеца е типичен пример за недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество (чл.101 и чл.102 от ДФЕС).

В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е възприел същността на ОУ. В този смисъл се сочи, че те са част от условията на индивидуален договор по смисъла на чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД, тъй като „Топлофикация София” ЕАД е търговско дружество и факта, че са одобрени от ДКВЕР и публикувани не променя същността на договорните отношения между потребител и продавач. В този смисъл се сочи, че Договорът за доставка на топлинна енергия е формален /чл. 7 Директива 2011/83/ЕС/.

Излагат се съображения, че Общите условия съдържат неравноправни клаузи, както и че СРС не е взел предвид обстоятелството, че параметрите на подгрятата вода били относими към договора - доставената топлинна енергия до сградата - етажна собственост трябвало да съответства на потреблението на сградата - етажна собственост. Поддържа се, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е спазвал установения температурен график спрямо стандарта. По отношение на доставената енергия до потребителите била приложима клаузата на непоръчани доставки. Първоинстанционният съд не е взел предвид, че измервателният уред не е поставен на границата на етажната собственост, както е по закон /чл. 156 ЗЕ/ и Директива 2012/27/ЕС и Стандарт БДС EN 834” при топлообменика”, а е поставен на различно място. Сочи се, че съдът неправилно е възприел разпоредбата на чл.

13 от Директива 2006/32/ЕС/ чл. 9 и чл. 10 от Д 2012/27 и чл. 155, ал. 2 от ЗЕ, в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия, а от приложените писмени доказателства било видно, че не е спазен Стандарт БДС EN 834 и не е спазена методиката към Наредба 6.1.1., тъй като за да има разпределение съгласно посочения стандарт трябва да 3 има реална измервателна единица за разпределяне. Следвало да се вземе предвид и нормата на чл. 186 ЗЗД. Навеждат се доводи, че реално „Топлофикация София” ЕАД са упражнили чужди права - на ФДР Техем сървисиз, по който самите те са задължено лице.

На следващо място се излага, че нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването – ЗЕ и Наредба 16-334/06.04.2007 г. на МИЕ, противоречи на Конституцията на Р. България - чл. 17 и чл. 19; ЗЗК и чл. 21 от Директива ЕС/32/2006 на ЕКЗПЧОС, както и законите на физиката, като са нарушени законови разпоредби.

Поради изложеното, се моли да бъде прието, че решението е недопустимо , първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, с оглед предмета на иска и пасивната процесуална легитимация на ответника по делото, а алтернативно да бъде отхвърлен изцяло предявения иск по основание и размер и същият да бъде оставен без уважение, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД по подадената въззивна жалба.

Третото лице – помагач по делото не е депозирал в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор по подадените въззивни жалби.

Пред въззивната инстанция са представени писмени доказателства,които съдът намира за неотносими към спора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 422 ГПК, вр.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД

Ищецът твърди, че ответниците са потребители на топлинна енергия за битови нужди относно топлоснабдявания имот по силата на валидно облигационно отношение, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия.

Подал е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като в срока по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед е депозирано възражение от длъжника, което обуславя правния му интерес от търсената с иска защита.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани страни, поради което са процесуално допустими.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.

При извършената служебна проверка въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Въззивната инстанция приема за неоснователни доводите за „нищожност“ на издадената Заповед по чл. 410 ГПК, като противоречаща на общностното право, което води и до недопустимост на иска и до невалидност и недопустимост на съдебното решение.

Следва да бъде отбелязано, че легално законово определение за нищожност на съдебно решение или друг вид съдебен акт, какъвто е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК липсва, както в отменения ГПК, така и в новия ГПК- чл. 270, ал. 1 ГПК, 4 поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката на върховната съдебна инстанция е прието, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Настоящата заповед за изпълнение, за която се твърди да е нищожна, не страда от нито един от посочените пороци, отговаря на изискванията за валидност на заповедта, поради което не може да бъде обявена/приета за такава.